Проповеди – Страница 2

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за Божията Сила и човешката вяра

Лк. 8: 41 – 56, Зач. 39

Когато сияйното слънце освети камъка, той започва да сияе.

Когато незапалената свещ се допре до запалена, и тя почва да гори.

Когато магнитът се докосне до някой предмет, този предмет се намагнитизира.

Когато електрическият кабел се допре до друг, по него протича ток.

Тези физически опити са само подобие или притча на духовния опит. Всичко това, което става външно, е само подобие на онова, което става вътре. Цялата тленна природа е като сън за вътрешната реалност и като приказка за непреходните неща. Душата е реалност в тялото, а Бог – реалност в душата. Когато Бог се докосне до душата, тя оживява и проглежда; когато душата се докосне до тялото, то оживява и проглежда. От душата тялото получава светлина, топлина, магнетизъм, електричество, зрение, слух и движение. Всичко това изчезва от тялото, когато душата се отдели от него. А от Бога душата получава особена светлина и особена топлина, магнетизъм, електричество, зрение, слух и движение. Всичко това изчезва от душата, когато тя се отдели от Бога. Мъртвото тяло е картина на мъртвата душа, т.е. душата, разделена от Бога.

Има ли на този голям свят някой, до когото, като се докоснат мъртвите души, да оживеят, да засветят, да запламтят, да се намагнитезират и наелектризират със силата на живота?

Има ли в това прешироко и предълбоко гробище на човешката история някой, до когото, като се докоснат мъртвите тела, да станат, да проходят и да проговорят? Трябва да има – иначе слънцето и земята, зимата и пролетта, магнитът и електричеството, и всичко съществуващо в тази природа, ще са картина на нещо, което не съществува – сянка без обект, сън без реалност.

Наистина, трябва да има, иначе Господ Иисус Христос не би дошъл на земята. Той дошъл на земята, за да покаже на хората действителността, на която цялата природа, със своите предмети и събития е само като картина, като сън и приказка. Господ дошъл, за да докаже истинността на лекциите [изнесени на хората] от слънцето и от земята, от зимата и от пролетта, от магнетизма и електричеството, от всички сътворени от Бога творения в природата, положени пред човека като книга, но книга, още непрочетена от него.

Той е този огнен стълб в историята на вселената, от Когото мъртвите души получават светлина, топлина, движение и красота[1]. Той е и това Дърво на живота, до Което, като се докоснат, мъртвите тела стават, прохождат и проговарят. Той е чист благоуханен балсам на здравето, до Когото, като се докоснат, слепите проглеждат, глухите прочуват, немите проговарят, бесноватите идват на себе си, прокажените се очистват и всякакви болни се изцеляват.

Днешното евангелско четиво посочва още един пример за това как от допира с Христос болните оздравяват, а мъртвите възкръсват.

В онова време, ето, дойде един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и, като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото той имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране. По кое време? Кога се случило това? По времето, когато Господ се върнал с ладията през езерото от Гадаринските предели, където се очистили двама души, обсебени от зли духове, и където преди това укротил бурята в езерото. Извършил тези две преславни чудеса, Той сега е повикан да извърши и трето – да възкреси мъртвец, и всичко това – в едно твърде кратко време. Той бързал, през Своя живот на земята, да направи повече добрини на хората, като давал с това и на нас пример, че трябва да бързаме да правим добро, докато имаме светлина. И макар че тези три чудеса по характер са съвсем различни, всички те имат една обща прилика, а именно – те всички показват властната сила на Христос Спасителя; власт над природата, власт над демоните и власт над смъртта по отношение на човешките души. Трудно е да се каже кое от тези три могъщи неща е по-страшно, по-славно и нечувано. Кое е по-трудно: да се укротят стихиите – водната и въздушната, или да се изцелят неизцелимо бесноватите, или да се възкреси мъртвец? И трите са еднакво трудни за смъртния и грешен човек, и всичките три са еднакво лесни за Христа Господа. Когато човек вникне дълбоко във всяко от тези чудеса, с трепет в душата ще почувства величието и всемогъществото на Духа, Който в началото е сътворил света. Рече Бог: да бъде…Тъй и стана.

Евангелист Матей нарича Иаир началник, а какъв началник бил той, ни съобщават Марк и Лука, а именно – началник на събранието или синагогата, където се решавали църковно-народни дела. Единствената му дъщеря била на умиране. Какъв ужас било това за него, който, както и целият еврейски народ, имал слаба и неопределена вяра в задгробния живот! За човека с власт това било двоен удар – първият е родителската тъга, а вторият – чувството за срам и унижение пред народа, защото такава страшна загуба се считала за Божие наказание. В своето отчаяние той дошъл при Христос и кланяйки Му се, казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее. Защо евангелист Лука пише, че дъщерята на началника била на умиране, а евангелист Матей, че вече е умряла? Лука описва всъщност какво е станало, а Матей цитира думите на самия молител. Не е ли обичайно хората да преувеличават своето нещастие? Това преувеличаване идва, защото, когато нещастието дойде неочаквано, изглежда много по-голямо отколкото е, и второ, защото онзи, който търси помощ, обикновено представя нещастието по-голямо отколкото е, за да я получи. Не се ли чува често при пожар на къщата вик: „Помощ! Къщата ми изгоря!“. А всъщност къщата не е изгоряла, а гори. А че момичето още не било умряло, когато началникът Иаир се обърнал към Господа, ще чуем малко по-късно от Иаировия слуга. И да е имал Иаир вяра в Христа, тази вяра не е била така силна, както на римския стотник в Капернаум. Защото, докато онзи възпирал Христа да не влиза в дома му, считайки себе си за недостоен за такава чест, и го молел само да каже дума: Кажи само дума и слугата ми ще оздравее (Мат. 8: 8), докато Иаир кани Господ да влезе в неговия дом, та и да възложи Своята ръка върху умрялата му дъщеря. Тази вяра, значи, съдържа и нещо материално в себе си. Дойди и възложи върху ѝ ръце! Иаир търси от Христа някакъв осезаем начин на лечение. Сякаш че Христовото слово е по-малко чудотворно от Христовите ръце! Като че ли онзи глас, който е укротил бурята и вятъра и изгонил демоните от бесноватите човеци, и, по-късно, възкресил мъртвия и погребан преди четири дена Лазар, нямало да може да възкреси и Иаровата дъщеря? Но Господ е многомилостив и не отхвърля скърбящия баща затова, че вярата му не била съвършена, а веднага отива да му помогне. Но по пътя се случва чудо с една жена, чиято вяра била по-голяма от Иаировата, за да може този народен водач да се увери, че целият Христос дава изцеление, а не само Неговите ръце. Но както и да се влезе в общение с всемогъщия Христос, Той цери. С това да се окуражат и онези, които, по една или друга причина, не могат да отидат при Христа Господа. Господ е разпрострял Своите свети ръце на Кръста, за да прегърне всички онези, които се приближават към Него, независимо откъде. А ето какво се случило при отиването Христово заедно с тълпата в Иаировата къща:

А когато Иисус отиваше, народът се притискаше о Него. И една жена, която от дванайсет години страдаше от кръвотечение, и която бе разнесла по лекари целия си имот, и не могла да бъде излекувана ни от едного, приближи се изотзад, допря се до края на дрехата Му; и веднага кръвотечението ѝ престана. Безчислена тълпа вървяла след Христа още след като слязъл на брега, връщайки се от Гадара. Защото се споменава, че всички Го чакали. А народът се притискал към Него; всеки искал да бъде в близост до Него, да чуе необикновени думи и да види необикновени дела – някой от духовен глад, а някой от любопитство. Тук била и тази болна от нечиста болест жена. Кръвотечението при жените и когато е естествено, е бич, който укротява страстите и привежда жената в смирение. А непрестанното кръвотечение, през пълни дванадесет години, наистина е като ад от мъки, от срам и нечистота. Тази жена се лекувала и лекувайки се, потрошила всичко, що имала, по доктори. Но помощ от докторите нямало, защото не могла да бъде излекувана ни от едного. Представете си нейното всекидневно миене и преобличане, нейните грижа и срам! Изглеждало така, сякаш че Бог само за това я е сътворил, та от нея да изтича кръв и тя да дочака края на своите дни, надявайки се кръвотечението да спре, в мъки, които не били леки, и в срам, който не можел да се изкаже.

Така става и с нас при всяка продължителна болест. Но всъщност Бог промислил и за нея, както промисля за всяко Свое създание. Нейната болест била за нейно душевно спасение и за велика Божия слава. Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея (Мат. 9: 21), казвала тя на себе си, бутайки се в тълпата, за да стигне до Христос. Такава вяра имала тази жена! Преди имала вяра и в лекарите, при които ходила, но [предишната ѝ] вяра с нищо не ѝ помогнала. Защото самата вяра не е достатъчна, ако онзи, в когото се вярва, не може да помогне. Нека, следователно, да замълчат всички, които по своето крайно незнание и неверие говорят за сугестия и автосугестия в евангелските чудеса. Тази смирена и изстрадала жена нямала нито смелост, нито надежда да застане пред Христа, да му обясни за своето страдание и да потърси помощ. Как може от срам да стори това пред толкова народ? Нейната проклета болест била от такова естество, че ако явно я разкриела, би предизвикала отвращение, осъждане и присмех. Затова тя се приближила изотзад на Господа и се допряла до Неговата дреха.

И веднага кръвотечението ѝ престана. Как узнала, че кръвотечението е престанало? Защото и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта. Като червей, който непрестанно пълзи по гнойна рана, така и тази жена дотогава [вероятно] е усещала в себе си нездравото кръвотечение. Но докосвайки се до Христовата дреха, тя усетила, че кръвта се е успокоила; всъщност не усетила, че кръвта се е успокоила, както и здравият човек не я усеща в себе си. Здравето се върнало в нея като магнетизма в магнита, като светлина в тъмна стая. Това не било единственият случай на изцеления на болен от допирането до дрехата на Господ Иисус. На друго място се съобщава, че мнозина желаели да се допрат до полите на Неговата дреха, и които се допряха, изцериха се (Мат. 14: 36). Колко ли такива нечувани чудеса Господ Иисус е направил за човеците! И то не само от Своята тридесетгодишнина, когато започнал да проповядва Своето спасително Евангелие на хората, а от деня и часа, когато бил заченат в утробата на Своята Майка! Златоуст казва: „Неговите чудеса по своето множество превъзхождат броя на дъждовните капки“. Колко ли тайнствено се е изменило всяко същество от Неговото телесно присъствие в света! И колко ли и днес стават тайнствени чудеса и удивителни промени в битието на онези верни, които се докосват с устата си до пречистите Негови Тяло и Кръв! Това е неизброимо, неизмеримо и неизразимо. Тази жена не се допряла до Неговото Тяло, а само до Неговата дреха и мигновено оздравяла от продължителната болест, от която дълго и трудно се лекувала при толкова лекари. Тя потрошила цялото си имущество по тях, за да я изцерят. Лекарите взели нейното състояние, но не ѝ дали здраве. Но ето Го безкористния Лекар, Който не ѝ взел нищо, а ѝ дал всичко, което желаела; и то без труд, без страдания, неотложно. Така в пълнота е и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините (Иак. 1: 17).

И рече Иисус: кой се допря до Мене? И когато всички се отричаха, рече Петър и ония, които бяха с Него: Наставниче, народът Те обкръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Иисус рече: допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене. Господ защо пита, като знае кой се е допрял до Него, и като знае, че никой от онези, които пита, не може да знае това? За да стане вярата на изцелената жена явна, та с това завинаги да се утвърди [вярата] и в нея, и в останалите, и така и в присъстващите, и във всички нас да се прояви Божията сила. За да не изглежда постъпката на жената като светотатство, трябвало самата тя да каже какво ѝ е сторил Бог. Не е хубаво някой да краде, за да се ползва от светинята, защото макар неговото тяло в този момент и да е получило полза, душата остава без полза и често заради това може да погине. Човек трябва в чистота и с благодарност да приема всеки дар, който идва от Бога. Господ иска да покаже вярата на жената, та и нас да научи, че вярата е условие, според което Бог прави на хората всяко благодеяние. По своята безкрайна милост, наистина, Бог често прави добрини и без вяра в хората, ала като иска вяра от тях, Той въздига човешкото им достойнство на свободни и разумни същества. Нима човек е свободен и разумен, ако той не желае да допринесе за своето спасение? А Бог иска от човека най-малкото нещо, което може да се поиска, а именно – вяра в живия Бог, в Неговата любов към човека и в Неговата готовност винаги да стори за човека всичко, което служи за благото му. Откривайки вярата на тази жена, Господ иска да утвърди във вярата и Иаир, да му покаже, че не е необходимо да иска Той да ходи в дома му и да възлага ръка върху умрялото момиче. Той е силен да лекува по много начини, а не само с полагането на ръка. Той може да помогне със Своята дреха, както и със Своите ръце, и отдалеч, както и отблизо, от улицата, както и в къщата. Господ иска да покаже на хората Своята божествена сила, не за да го хвалят – за Него всички човешки хваления са нищо, а за да узнаят истината и да се възползват от нея. А именно – всяко благо, което хората получават, идва целенасочено[2] от Бога. Не дрехата Христова е дала изцеление на кръвотечивата жена без Христовото знание и без непосредствената Христова сила, която излиза от Него. Също така разумна и жива е Божията сила, която идва на помощ на вярващите чрез мощите на светиите и чрез иконите. Христовата вяра не познава магиите и гадаенето. Никакво сътворено същество в природата не може със собствени сили да бъде от каквато и да е полза за човека, ако Бог не му даде съзнателно Своята благотворна сила, която излиза от Него. Това се отнася за всички земни лекарства, както и за минералните води. Бог не е по-далече от лекарствата и от минералните води, отколкото Христос Господ – от Своята дреха. И който се ползва от лекарствата и минералните води с онази вяра, с онази срамежливост и целомъдрено страхопочитание, с които тази болна жена се допряла до Христовата дреха, бива изцелен. Който пък се ползва от лекарствата и минералните води без Бога, та дори и против Бога, рядко получава изцеление. А и да го получи, получава го по превеликата Божия милост, та да познае и признае тази милост, и да прослави Бога. Господ изцелил безумния бесноват в Гадара без вяра и без неговото знание, защото лудият не можел да знае, нито пък да вярва – и за да покаже заради какво станало това изцеление, както и поради какво Бог въобще дава изцеление на невярващите болни, му казал: Иди си у дома при своите, и разкажи им какво ти стори Господ, и как те помилува (Марк 5 :19). Ето, много от хората се допрели до Христос, но не усетили онази сила, която усетила болната жена, допряла се до Него с вяра и страх. Също така и днес има мнозина, които целуват иконите или мощите на светиите, или Честния Кръст и Евангелието, както било и с онзи многочислен народ с любопитен ум и кораво сърце, който се допирал до Христа. А за истинските вярващи е било същото каквото и за тази болна жена, която оздравяла. Който има очи да гледа, нека види, и който има уши да слуша, нека чуе!

Жената, като видя, че не можа да се укрие, разтреперана се приближи и, като падна пред Него, изяви Му пред целия народ защо се бе допряла до Него, и как веднага се е излекувала. А Той ѝ рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром! От гласа и Христовите думи жената почувствала, че Той знае нейната тайна, и че от Него не може да се укрие. Започнала да трепери от страх, стоейки лице в лице с Онзи, който знае и най-тайните човешки дела, и най-съкровените тайни на човешките сърца. Тя усетила една сила Христова – сила чудотворна, целителна. Затова, вероятно от страх, е затреперила пред Всемогъщия. Но сега, като чула, че Господ Иисус знае нейната тайна на тайните, тя с удвоен страх затреперила пред Всезнаещия. Покрай всемогъществото на Господа Иисус на нея се открило и Неговото всезнание. Тя открила и изповядала всичко. Нейният срам се обърнал на страх. Срамът от тази болест изчезнал, защото оздравяла; а страхът, поради всемогъществото и Христовото всезнание, заел мястото на срама. Като я видял така уплашена, Господ я утешил с отеческите слова: дерзай, дъще! Има ли по-сладостна утеха на този свят от тази да се чуят тези две думи от безсмъртния Цар и Владика? Той я окуражава и нарича дъщеря! Няма истинска, нито пък постоянна храброст, докато човек не бъде окуражен от Бога. Човек не познава безстрашието, докато не познае Бога, нито познава утехата и насладата докато не познае Бога като свой Отец и себе си като Божие чедо. Тези две думи не ще чуе със своя дух нито един човек, докато не се обнови и прероди духовно. А тази жена е била като новородена – по тяло и по дух; по тяло, защото нейното нечисто и полумъртво тяло станало здраво; и духом, защото познала всемогъществото и всезнанието на Господ Иисус. Твоята вяра те спаси. И тези думи са колкото за поучение, толкова и за окуражаване. Какво бихте казали, ако Господ не се е смирявал до гладуване и миене на нозете на хората, ако не е приписвал Своята сила на Някой Друг – на Своя Отец небесен, ако не е разделял Своята слава с хората, приписвайки им нещо от нея? Нямало ли земята непрестанно да се тресе от Неговите божествени стъпки? И целият свят не би ли се претворил на пламък от Неговите слова? Кой би посмял да Го погледне в очите? Кой би застанал близо до Него и да го докосне? Кой би слушал словата му, без да се разтопи? Но затова Господ се облякъл в човешко Тяло, за да може да общува с хората като брат с брата; затуй Той толкова се смирявал и понизявал; затова на всяка крачка окуражавал хората; и затова в края на краищата приписвал Своите дела на тяхната вяра. Докато Господ разговарял с тази жена, Иаировото положение станало по-лошо. Докато още говореше, дойде някой от дома на началника на синагогата и му рече: дъщеря ти умря; не прави труд на Учителя. Но Иисус, като чу това, отговори му и рече: не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде. От това става ясно, че Иаировата дъщеря още не била умряла, когато той дошъл да покани Христа да отиде в неговия дом. Но била на умиране преди последния дъх, така че за нея можело да се говори като за умряла. Не прави труд на Учителя. За Христос още мислят като за Учител и Го наричат Учител онези, които още не са почувствали Неговата непостижима сила. Но вижте колко благ и милостив е Господ! Преди началникът Иаир да заплаче и да изрази своята родителска болка, Той го преварва с утехата и окуражаването: Не бой се! Случилото се не променя нещата ни най-малко: полужива или умряла – е все едно. От Божията сила не може нищо да се отнеме. Ти само върши това, което се иска от тебе: само вярвай! Сега си видял чрез тази жена, че за Бога всичко е възможно. Онзи, който само с мисъл спрял непрестанното дванадесетгодишно кръвотечение, може отново да събере [заедно] душата и тялото на твоята дъщеря. Ти само вярвай, и спасена ще бъде.

А когато стигна в дома, не позволи никому да влезе, освен на Петра, Йоана и Иакова, и на бащата и майката на момичето. Петима свидетели са достатъчни. А пред земните съдилища не са ли достатъчни и двама? Той взима тримата Свои ученици, които досега са били свидетели на Неговото чудесно Преображение на Тавор и на Неговата душевна борба в Гетсиманската градина; именно онези, които по това време били духовно по-зрели от останалите деветима, за да могат да приемат и разберат [доколкото е възможно за хората] дълбоките тайни на Неговата сила и Неговата същност. Тези тримата трябвало да видят това първо чудо на възкресяване на мъртвец, което Господ със Своята сила извършил, за да разкажат на останалите деветима свои другари, та така да ги научи да си вярват един другиму. По-късно пък, при възкресението на сина на Наинската вдовица и на Лазар, ще присъстват всички ученици. А защо взима със Себе си и родителите на умрялата дъщеря е ясно. Тяхната мъртва дъщеря трябва да помогне за възкресението на техните души. Кой би имал по-голямо право от родителите да се възползва духовно от своите деца?

Като влязъл в къщата, Господ погледнал към онези, които плачели и ридаели за умрялата. Всички плачеха и ридаеха за нея. Но Той рече: не плачете; тя не е умряла, а спи. И смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла. Матей и Марк допълват тази картина. Тук били музикантите и оплаквачите, наемани от съседите, какъвто бил тогавашният обичай при богатите евреи, както и при езичниците. Били плач и ридание, и писък голям. Иаир бил между първите, ако не и първият човек на това място. Освен платените музиканти и оплаквачи, там трябва да са били и много негови роднини, приятели и съседи, които искрено скърбели за рано споминалата се девойка. Но защо Господ казва на народа: Тя не е умряла, а спи, когато Той добре знае, че е умряла? Първо, за това всички присъстващи да потвърдят, че девойката наистина е умряла. А те с нищо по-добре не можели да потвърдят това, както с присмеха над Него заради престореното Му незнание, че болната е умряла. И второ – за да покаже, че смъртта в Неговото присъствие на земята е изгубила своето жило и своята власт над хората и е станала като сън.

Смъртта не е унищожение на човека, както и спането не означава унищожение на човека. Смъртта е преминаване от този живот в другия. А Господарят и над единия, и над другия [живот] е един. За огрубелия от плътски живот човек краят на този плътски живот означава край на живота въобще. Т.е., като се повреди колата и остане на пътя, неизбежно ще пострада и пътникът в колата и не ще може да продължи. Такова е безумното разсъждение на плътските хора. А духовните хора гледат и виждат, че когато колата се повреди, пътникът излиза от нея, оставя я и продължава пътя си без кола. Не може ли Майсторът, Който е създал и колата, и пътника, да поправи колата и да нареди на пътника да се върне в нея? Така е и с възкресението на мъртвите – безсилното тяло се лекува и душата се връща в него. Така че Господ ни най-малко не е преувеличавал нещата, като сравнявал смъртта със сън. И Той доказал това със Своето собствено Възкресение, след насилствената Му смърт и тридневното пребиваване в гроба, както и с възкресението на много умрели в часа на Неговата кръстна смърт, а и по-късно, през цялата история на Църквата, когато умрели са се връщали чрез молитвите на светите богоугодници към живота. Това Той всъщност доказал и при този случай с възкресението на Иаировата дъщеря.

А Той, като отпрати всички навън, я хвана за ръка, извика: момиче, стани! Онези, които били напълнили стаята на покойницата, са я видели умряла и се уверили, че е умряла, вече не са необходими тука. По-късно ще чуят за чудото и ще видят девойката жива, а сега Господ е решил първо да утвърди във вярата един народен първенец и трима първи между апостолите. Неговият метод докарва човека до изумление и възхищение поради мъдрия промисъл и тактичност, показани при всяко чудо поотделно. Отпратил, значи, всички от стаята на починалата, и останали те, седмината: петима живи, един мъртвец и Животодателят. Дали и при този случай не се крие, или по-точно, не се открива една велика тайна на човешката душа? Когато душата на един грешник умре, той продължава да живее с петте си чувства, живее плътски живот, празен, отчаян, протягайки на всички страни ръка за помощ. Това са така наречените материалисти на днешното време – плътски сенки без души; отчаяни, които със своите сетива – зрение, слух[3] и др. останали – се хващат за този свят, та поне още някое време да опазят плътта да не отива в гроба след душата. Но когато някой от тях, по Божий Промисъл, се срещне с Христос, той умолява Христа за помощ. И Христос Господ отива при умрялата душа, допира се до нея и я възкресява отново за живот, за голяма изненада и удивление на външния, чувствения човек. Евангелист Марк посочва точно онези думи на арамейски език, които Господ изрекъл при допирането до ръката на момичето: талита куми! Което означава същото това, което и евангелист Лука пише: момиче, стани! Какво, следователно, станало с момичето след тези Христови думи?

И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана; и Той [Господ] заповяда да ѝ дадат да яде. Ето, виждате, че смъртта е сън! И възвърна се духът ѝ. Духът ѝ се бил разделил с душата и отишъл там, където отива духът на умрелите. Със Своeто докосване и със Своите слова Господ и тук направил две чудеса: първо – изцелил тялото ѝ; и второ – върнал духа от царството на духовете в здравото тяло. Защото, ако не изклекувал тялото, с какво щял да помогне на момичето, ако [останело] болно, а се върнел в него духът му? То щяло само да оживее, да продължи да боледува и отново да умре! Такова половинчато възкресение би било не възкресение, а мъчение. А Господ не дава половинчати дарове, а цели, не несъвършени, а съвършени. Той не върнал зрението на слепия само на едното око, а и на двете; нито на глухия дал слух на едното ухо, а на двете. Нито на раслабения изцелил само единия крак, а и двата. Така е и тук. Той връща духа в здраво тяло, а не в болно, така че целият човек да бъде здрав и жив. Затова Господ заповядал да ѝ дадат да яде, та с това веднага да се покаже, че умрялото момиче не само е оживяло, а е и здраво. Другият евангелист добавя: Момичето веднага стана и начена да ходи (Марк. 5: 42). Та чрез това още по-добре всички да се уверят, че момичето е оздравяло и телесно. Това трябвало веднага най-убедително и очевидно да покаже, че то наистина е оздравяло. Затова момичето станало, ходило и яло. Господ Иисус знаел с какъв невярващ род има работа и точно затова винаги при чудесата предоставял колкото може повече очевидни и неоспорими доказателства, а и да е видно, че чудото е необходимо и полезно на хората; и второ – отново да се види, че само Той можел да направи това чудо. Той и никой друг; още и трето – чудото несъмнено и очевидно да е засвидетелствано и потвърдено като необорима истина. О, колко добре Господ познавал този коварен и неверен човешки род!

И се почудиха родителите ѝ. А Той им заповяда да не казват никому за станалото. Т.е. Господ с тази заповед иска да направи по-разумни родителите на възкръсналото момиче, та преди всичко и на всекиго да принасят благодарност на Бога. Не е важно сега да се хукне по света и да се разгласява за чудото, а е важно да коленичат пред живия Бог и с най-дълбоко смирение, единствено пред Него, да излеят своята топла благодарност. Чудото ще се разчуе от само себе си и без вас. Не се грижете за това! Но не е ваша работа, в този свещен миг, да се издължавате на светското любопитство, а да се издължите Господу Богу.

И тъй, изцелил кръвотечивата жена и възкресил умрялото момиче, Господ веднага продължава с ново дело, продължава да цели човешките души от нездравото любопитство. Наистина,любопитството е нездраво нещо, защото то отдалечава човешката душа от Бога и я потапя в морето от мимолетни неща и светски случки. Любопитството е лошо и прелошо нещо, защото често погубва телата, а и душите на хората. Много плътски грехове и много духовни страсти се зачеват от любопитство. Както красивият маков цвят крие в себе си отрова, така и любопитството носи в себе си силна отрова, която погубва и тялото, и душата. Бог не е създал този свят, за да задоволи хорското любопитство, а за да спаси човешките души. Премъдрият цар казва: Око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане (Еклс. 1: 8). Господ не позволил на кръвотечивата жена да се докосне от любопитство до Неговата дреха, защото в мъката и неволята си тя отишла при Него с вяра. Напразно любопитните искат от Бога чудо; няма да им се даде; а и ако им се даде заради някаква човешка необходимост, от него любопитните не ще имат никаква полза. Умрелите ще се възползват повече от Божиите чудеса, отколкото любопитните. Лекарят отива ли на посещение при онези, които мислят, че са здрави, които са самодоволни, и които не викат лекар? Нима Господ е по-малко мъдър от земните лекари, та да обикаля по панаирите и да демонстрира Своята сила и Своето всемогъщество? Не се грижи, значи, ти, началнико Иаире, кой ще разгласи чудото на възкресението на твоята дъщеря! Не се грижи и ти, грешнико, кой ще разгласи чудото на възкресението на твоята душа и твоето тяло! Бог е знаел за безжичната телеграфия и телефония преди хората да са знаели да отворят устата си и с език да известяват един другиму каквато и да е новина. Знае Господ по-сигурен и по-съвършен начин за известяване на света на полезните новини от този, който се постига чрез телеграфията и телефонията. Творецът на гласа, езика и на въздуха има Свои начини за духовно общение с всяко творение, начини, които изпълват целия простор и цялото време. Ти само помни за своя дълг към Бога, Дарителя на всички добри дарове, и бързай да Му принесеш молитва, благодарност и дълбоко послушание към Неговата свята воля.

На нашия Господ и Спасител – Иисус Христос, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, слава и хвала, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – привлекателност (бел. прев.).

[2] В ориг. – съзнателно, разумно (бел. прев.).

[3] В ориг. – очи и уши (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за Лазар и богаташа

Лк. 16: 19 – 31, Зач. 83

Хората по земята претендират за собственост и тези изтощаващи и безплодни претенции нямат край! О, хора, а чия собственост сте вие?

Стадото се блъска за паша, а владетелят на пасбището и стадото стои и гледа с почуда – защо неговото стадо така се блъска за пасбището му, когато той се грижи и за стадото, и за пашата?

Човек помни много неща, а едно не запомня, колкото то и да му се повтаря – че той без нищо идва на този свят, и без нищо си отива от него.[1]

Хората делят тази черна земя и никога не я разделят! С живота си плащат границите на своята собственост, а границите пак си остават променливи. Прескъпо плащат за твърде евтиното, без да се противят на това, и наричат тази страшна цена патриотизъм, или с някакво друго утешително название. Само че никога не признават, че е безумие това, дето овцата дава живота си за наръч трева, когато тревата е за живота ѝ, а не животът ѝ е за тревата. Въпросът за собствеността в края на краищата е въпрос за тревата, защото всичко, което ядат хората, и онова, с което се обличат, е трева, или нещо още по-мъртво от тревата. В самото начало на Свещеното Писание се казва, че Бог дал за храна на хората и животните трева и растения (Бит. 1: 29 – 30; 9: 3).

Като поставите на хората въпроса – кое е по-важно – тревата или човекът, ще получите еднозначен отговор, че човекът е по-важен. Ала на дело, като жертват своя и чуждия живот за тревата, хората признават, че тревата е по-важна от човека.

Но щом въпросът за собствеността е въпрос за тревата, той се явява препъникамък в живота на хората на земята. Само онези, които духом се уподобяват на Бога, не се спъват в този камък, заобикалят го и безгрижно го оставят зад себе си. За останалите този съблазнителен камък е предмет на спорове, предмет на разговори, предмет на непосилен труд и пот, предмет на смисъла на целия им живот и накрая – техен надгробен паметник.

Къде е Крезовото богатство? Къде са Лукуловите пиршества? Къде е Цезаровата държава? Къде е Наполеоновата сила? От всичко това все още може в една или друга форма да се открият следи, но те не са така важни като въпросите: Къде е сега богатият Крез? Къде е ненаситният Лукул? Къде е властолюбивият Цезар? И къде е силният Наполеон? Най-важното е да се знае къде са хората, а не къде е тяхната собственост. Но това не можем да узнаем, преди да узнаем чия собственост са хората.

Чия, следователно, собственост са хората? Онзи, който разреши въпроса чия собственост е човекът, лесно ще разреши и въпроса за човешката собственост, както пътниците, които отместват най-големия камък от пътя си и после лесно махат камъчетата и листата.

Когато хората сами, без Господа Христа, отговарят на тези въпроси, както са си отговаряли сами и през хилядолетията, те ги разрешават по два начина: първото решение – човекът е собственост на злите духовни сили, които се крият зад природата и под маската на природата. И второто решение – човекът е собственост на самата природа, която го е сътворила, която го държи известно време като мебел между другите свои мебели, и която най-накрая го разбива и убива. Цялото човешко мъдруване от началото на света, което не е взело поне малко разум от Христа, има само два отговора на въпроса чия собственост е човекът.

А Христовият отговор на този въпрос е: човекът е притежание на всеблагия Бог. И това притежание не е като останалите неща нечия собственост, а свободно и разумно същество като син Божий. Този отговор не е отговор на някой философ – защото ако е такова, ние не бихме му повярвали, а е отговор на Очевидеца, Който е дошъл на посещение при хората от триединната централа на творението и живота, от която животът се разпространил по целия свят. Затова вярваме на този отговор и го имаме за единствено истински и за единствено спасителен. Всъщност това не може да се нарече отговор, а свидетелство на Очевидеца.

С това свидетелство са разрешени всички въпроси за принадлежността на човека, всички въпроси за стопанисването, икономиката и политиката на земята. Хората са Божие притежание, а значи и природата е Божия собственост. А това пък означава, че всичко, което човек нарича своя собственост, всъщност е Божия собственост и заем, даден от Бога на хората. Този заем Бог е разделил между хората неравномерно. Защо неравномерно? Защото хората са разумни и свободни същества. На неодушевените творения Бог е разделил всичко по равно. И на полуодушевените творения, т.е. на несвободните и неразумните, Бог е разделил всичко по равно. А на Своите свободни и разумни творения Бог е разделил всичко неравномерно, за да се изявят техният разум и тяхната свобода; та всички хора да видят братската зависимост един от друг и чрез мъдрото управление на кредита, даден от Бога, да осъществят спасението, както своето, така и на своите братя. И тъй, кредитът от Бога, или онова, което хората погрешно наричат своя собственост, е само средство за човешкото спасение.

Днешното евангелско четиво разказва за един богаташ, който не възприемал така собствеността, а по друг начин – в абсолютния смисъл на тази дума, и който заради това си навлякъл такива мъки, че сърцето на човек се свива и косите му настръхват само като чете написаното за тези мъки.

Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му, и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Това е страшна картина на земното различие. Но, почакайте – по-нататък ще видите още по-страшната картина на небесното различие. Каква противоположност: от едната страна – богаташ, облечен в пурпур и коприна, а от другата – просяк, покрит с рани и гной! От едната страна – човек, комуто правят компания хора, подобни нему: богати, сити, облечени и весели; от другата страна – човек, комуто единствено псетата правят компания! От едната страна – богатство, здраве и ситост до пресищане; на другата – горчива беда, болести и глад! От едната страна – шумотевица от песни, игри и смях; от другата – мълчаливо очакване на троха хляб и мълчаливо наблюдаване на изтичащата от тялото гной, и безмълвно очакване на смъртта! Мълчаливо и търпеливо – защото не е споменато Лазар да е искал помощ, нито пък да е викал като другите просяци. Гладувайки, той само бил петимен за трохите под масата на богаташа и мълчал. Със сърцето си той разговарял с някого, но с езика си – с никого. Но защо да говори с езика си за своята беда, когато цялото негово тяло, обиколено от псетата, по-ясно говорило за това, отколкото всички езици на земята? Но забележете твърде важната подробност, че Господ не споменава името на богаташа, а името на бедняка споменава. И в цялата притча името на богаташа остава неспоменато, докато Лазаровото име се споменава и на земята, и на небето. Какво означава това? Не е ли това съвсем противно на човешките обичаи – да се помни името на богаташа, а името на сиромаха или да не се помни, или, и да се знае, да не се споменава. Като безимени сенки просяците ходят или лазят по земята между хората, всички с едно общо прозвище – просяк, докато името на богатия звучи из дворците, пее се в песните, вписва се в историята и новините и се издълбава на паметниците.

Точно за това Господ не споменава името на богаташа, за да не отдаде свръхчест на онзи, когото хората толкова почитали, и за да покаже, че Божият съд е различен от човешкия съд, и често съвсем противоположен на него. Той не дошъл на земята, за да постъпва в света както постъпват хората към себеподобните си, а да покаже как ще постъпи небето с човеците. И вече със самото пропускане на името на богаташа Той открива една небесна тайна. Имената на подобни богаташи на небето ще бъдат неизвестни; те няма да се споменат нито между ангелите, нито между светиите. Те ще бъдат изтрити от Книгата на живота. Господ със сигурност е знаел името на богаташа, както е знаел и името на сиромаха, но нарочно не искал да го изговори със Своите животворящи уста, та да не би така да го обнови и оживи, защото то вече било изтрито от Книгата на живота. Забележете, че Господ нарочно не произнася със Своите уста имената на Ирод, Пилат и Каифа. Идете и кажете на тая лисица (Лк. 13: 12)! – казва Той за Ирод, но не иска да произнесе неговото име. Защото още в древност Бог, чрез Псалмопевеца, е казал за беззаконниците: С устата си няма да помена техните имена (Пслм. 15: 4). А за праведниците Господ Иисус е казал: Радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лк. 10: 20); и тази радост Той им препоръчва над всяка друга радост, та дори и над радостта, че им се покоряват злите духове.

Но какво лошо сторил този богаташ, та Господ не иска да спомене и името му? Ето, Господ не го обвинява нито в кражба, нито за лъжа, нито за блудство, нито за убийство, нито за неверие в Бога, та дори и за неправедно придобито богатство. Защото изглежда, че той не е спечелил това богатство нито праведно, нито неправедно, а го е наследил, защото се казва: беше богат, а не „стана богат“ или „забогатя“. Но защо Господ да го обвинява, когато живото обвинение било пред неговата порта? Написано не с мастило върху хартия, а с рани и гной по кожата на жив човек. Без съмнение, богаташът имал всички онези пороци, които богатството неминуемо донася със себе си на всеки лекомислен. Защото онзи, който всеки ден се облича разкошно, яде и пие, и прекарва във веселба, няма как да има в себе си страх Божий, нито може да удържа езика си от празнословие, нито корема си – от лакомия, нито сърцето си – от гордост и суета, нито от презрение към другите човеци, нито от подигравка с Божиите светини. А всичко това неизбежно подтиква човека към блуд, измама, отмъщение, убийство и богоотричане. Но Господ не изрежда всичките тези грехове. От Неговата притча е ясно само едно престъпление на богаташа, а то е: крайно презрение към човека Лазар и то не заради друго, а заради бедността и болестите. Да би бил Лазар здрав и облечен в коприна, па да се появеше пред портата, богаташът несъмнено би го заговорил и поканил на своята трапеза – би го заговорил като човек, би го признал за човек. Впрочем, на бедния и потънал в гной Лазар той не гледал като на човек, нито го смятал за човек. Той презрял Божието творение като несъществуващо. Той отвръщал очите си от него, та да не омърси погледа си. Той се смятал за самодостатъчен и на своето богатство не гледал като на кредит от Бога, а като на изключително своя собственост. Талантът, даден му от Бога, той закопал в пръстта на своето тяло, и не дал да се ползват от него онези, които се нуждаели. Неговото сърце било отегчено от преяждане и пиянство (Лк. 21: 34), т.е. било напълно сляпо за духовния свят и за духовните ценности. Той гледал само с плътските си очи, слушал с плътските си уши, живеел плътски живот. Неговата душа била гноясала също тъй като Лазаровото тяло. Неговата душа била истинско отражение на Лазаровото тяло и то било същинска лика-прилика на неговата душа. И тъй, Бог поставил на земята двама души, за да бъдат огледало един другиму, единия – в двореца, другия – пред портата на двореца. Външният блясък на богаташа бил огледало на Лазаровата същност, а Лазаровата гной – огледало на същността на богаташа. Защо трябвало Господ да изброява всички грехове на богаташа? С един щрих всички са разкрити, всички, до един. Немилосърдието към Лазар свалило завесата от бунището на душата на богаташа и всичката гадост на това бунище – и за очите, и за носа, и за ушите, станала явна.

Ето я картината с двамина различни човеци на земята – единия, чието име хората твърде добре знаели и радостно произнасяли; и другия, чието име хората не искали и да знаят. А ето сега и каква е картината на тези двама души на небето.

Умря сиромахът и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Богатите умират, както умират и сиромасите. Никой не се ражда на този свят, за да живее вечно на него, защото и светът е смъртен, и чака своя край. Богатите умират с въздишка за този свят, а сиромасите – с въздишка за другия. Оставяйки света, богаташът оставя блясъка, разкоша и насладите; а Лазар, оставяйки този свят, оставя глада, гнойта и псетата. Но вижте сега Божията жътва! Като умрял сиромахът, ангелите взели неговата душа и я отнесли в рая; а като умрял богаташът, ангелите се върнали от смъртния му одър с празни ръце. На едно наглед гнило дърво ангелите намерили и набрали чуден и узрял плод, а на друго, наглед разлистено и раззеленяло дърво, не намерили никакъв плод. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Лк. 3: 9). Тези пророчески слова дословно се изпълнили за немилосърдния богаташ. Той бил посечен и тялом, и духом; тялото му било хвърлено в гроба, за да тлее в земята, а душата – в пъкъла, за да гори в него. Ангелите не се и доближили до неговата смъртна постеля, защото знаели, че за тях няма нищо; към него се приближили дяволите и хората, та и едните, и другите да го закопаят; дяволите закопали душата му в пъкъла, а хората – тялото му в земята. Естествено, хората се отнесли различно към мъртвите тела на богатия и на Лазара, както [се отнасяли] към тях и когато били живи. За смъртта на богатия било разгласено на всички страни и целият град тръгнал, и се стекъл около мъртвия за погребението. Студеното тяло, което след смъртта за първи път, откак се е родило, може би е изглеждало сериозно, отново било облечено в нов пурпур и нова коприна, поставено в ковчег от скъпо дърво и скъп метал и карано през града на скъпа катафалка с коне [впрегнати] и наметнати с черни покривала, и така нагласени, като че ли и те жалеят за онзи, който със своя живот пропилял съжалението на небето. Зад катафалката вървели приятелите, сродниците и слугите, всички с черни жалейки. За кого? За онзи, който не искал да даде на един гладен просяк и остатъците от своята трапеза. Целият град се събрал около неговия гроб, за да чуе речта за неговите големи заслуги към града, народа и човечеството, [думи] красиви като пурпура и гладки като коприната върху мъртвото тяло, на което вече не трябвали дори и трохите от трапезата на този живот; думи лъжовни, като целия живот на този човек; думи празни, както била празна, без добри дела, и неговата душа. Накрая тялото с пурпура и коприната било положено в земята, за да не го ближат псетата, а да го ядат червеите. Върху гроба поставили зеленеещи се венци и цветя – на онзи, които изгубил венеца на небесната слава. Над главата му поставили скъп паметник, на който със злато било изписано името му, което не се намирало в Книгата на Живота. Но от онези, хилядите, които направили този безполезен парад, на нито един и през ум не му минало, че в същото това време душата на богатия била в пъкъла.

А какво било погребението на бедния Лазар? Като погребението на едно псе, когато го намерят мъртво на улицата; някой трябва да е съобщил на градските власти, че някакъв мъртъв просяк лежи на улицата. Властите трябвало да се постараят да го погребат по много причини, а особено по две: първата – да не го разкъсат кучетата и да го разнесат из града; а втората – от опасност да не се вмирише и така да зарази града. Освен това трябвало това мъртво, сгърчено, гноясало и дрипаво тяло да се изнесе извън града и да се закопае, за да не смущава погледа на минувачите. Нито един повод, значи, не е заради Лазар, а всички са заради гражданите. Той, сиромахът, досаждал на гражданите като жив, па ето – и след смъртта си. Властите вероятно са се ядосали от тази неприятна вест и са търсели хора, които да свършат тази противна работа; чудели са се как да заплатят на тези хора за нея! И от уста на уста се разнасяло: „Умрял е някакъв просяк! Кой ще погребе един просяк? Къде и на чии разноски? Кой е този просяк?“ – питали, може би, любопитните деца. Смешен въпрос! Че кой ще знае и помни името на просяка!

Ето каква огромна разлика имало в ценността между тези двама души в очите на хората! Ала небето не мери като хората нито според техните похвали, нито според тяхното оплюване, нито по ордените, нито по присъдите. Човешката оценка стига само до гроба на умрелите, а след него небето взима техните души и дава своята оценка. По тази оценка облечният в коприна богаташ паднал в пъкъла, а гноясалият Лазар се издигнал в рая.

И когато бил в пъкъла на големи мъки, богаташът повдигнал очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Вероятно сега, за първи път богатият повдига своите очи нагоре. На земята виждал само себе си и света около себе си и, нетормозен от никакви страдания, неговият поглед не се вдигал нагоре. Така и днес е с мнозина от нас, поради което има и поговорка: „Без неволя няма молитва!“.[2] Нека са хиляди пъти благословени страданията, които през този живот ни сполитат и ни карат да вдигаме очи и [да откриваме] сърца към Господа! Ако този нещастен богаташ не е проклинал страданията на земята, търсейки само смях и веселие, той би вдигал още на земята своите очи към небето и вероятно би се спасил от пъкъла, откъдето [вече е] безполезно да вдига очи нагоре. Още премъдрият цар[3] е казал: Тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро (Еклис. 7: 3). Този богаташ се смял и веселил цял живот и от смеха и веселието неговото сърце се изпразнило напълно от Божия страх. Когато той, значи, погледнал от ада нагоре, видял в далечината Авраам и Лазар в неговото лоно. Казва се отдалеч,та с това да се отбележи, че адът е отдалечен от райските жилища на праведниците. Авраам е праотец на еврейския народ по плът, но по своето благочестие той е праотец на всички праведници, които с вяра, послушание и смирение са угодили на Бога, изпълнявайки Неговата воля. И Лазар бил в лоното Авраамово. Какво значи лоно[4] Авраамово? Значи тихо пристанище на всички праведници, които Бог е успокоил след бурите на земния живот. До Христа Авраам е смятан за първия между праведниците, а Господ казал тази притча на евреите. Естествено, след Христовото идване в света мнозина станали по-велики праведници в Царството Божие от Авраама. Господ не обещал на Авраам, а на дванадесетте Свои апостоли, че ще седнат на дванадесет престола и ще съдят дванадесетте израилеви колена. Но от Симовото коляно Авраам пръв се удостоил с Божието Царство (Лк. 13: 28), в което с него са и всички останали праведници, мъчените и убитите пророци, благочестивите царе и другите богоугодници. В това общество от най-велики праведници – в обществото на Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, пророците Илия и Елисей, праведния Иов и славния Давид, дошъл и Лазар – онзи беден сиромах, който през живота си търпеливо понасял глад и голота, презрение, болести и гной. Никой от тях не е дошъл в това място на светлина, мир и неизказани радости заради своето земно богатство и веселие, заради своята най-висока ученост и власт, заради своята царска корона и господарство. А заради своята твърда вяра и надежда в Бога, заради своята покорност на волята Божия, или заради своето търпение и благовременно покаяние. Защото Бог не гледа кой какъв е тука на земята, а гледа какво е сърцето. В Неговото царство ще влязат не онези, които са имали царска корона, а които са имали царска душа; и ще влязат богатите с милосърдие и вяра, а не с пари и имоти; ще влязат образованите, но не образованите със светски знания[5], а с Божията мъдрост; ще влязат онези – с радостните и весели сърца, но не онези, чиито сърца са веселили само музикантите и танцьорите, а чиито сърца са били изпълнени с радост и веселие от Бога, както казва псалмопевецът: Сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог (Пслм. 83: 3).

Какво, следователно, казал грешният богаташ, като гледал над себе си тази сияйна гледка, и като видял в лоното Аврамово Лазар, онзи същия Лазар, с чиито име на земята той не желаел да „мърси“ устата си? Отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода, и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Наистина, няма думи, които по-добре могат да изразят страшните мъки на грешниците в ада! Когато някой е малко гладен, той търси месо и риба, та да засити своя стомах, а когато някой е много гладен, той търси дори и сух хляб, за да засити глада си. А когато някой е близо до гладна смърт, той е радостен, ако получи шепа жълъди, за да се върне към живота. Колко неописуемо страшен е бил адският пламък, в който горял този богаташ, ясно се разкрива от това, че той не търси парче лед, нито ведро с вода, нито дори чаша вода, а само края на намокрен пръст! Само една капка вода върху края на един пръст! Само една капка вода да падне върху неговия изгарящ език! О, братя мои, ако хората вярваха, че Христос Господ не е дошъл на земята, за да уголеми царството на неистината с още една неистина; и че Той може изобщо да изрече неистина, нито пък да преувеличи нещо, действително, само тази единствена евангелска Негова притча щеше да е достатъчна да спаси живеещите на земята хора. Вижте този човек, който не знаел милост през този живот, как плаче за милост в адския пламък! Па тогава погледнете себе си и се пребройте всички вие, които не само не оказвате милост, но и постъпвате немилостиво към бедните и сиромасите около себе си! Скоро може и вие да заплачете за милост, както и този някогашен богаташ от онова място, до което лъчите на милостта не стигат.

Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. Авраам се обръща към грешника в ада с думата чедо, с което показва съвършено отсъствие на всякаква злоба при праведниците в Царството на блаженството. Освен това, с такова обръщение праотецът Авраам иска да напомни на своя потомък, че той е от неговото коляно, че пред себе си е имал пример на добродетели – както неговия, Авраамовия, така и на останалите праведници, и че е можел своевременно да се спаси от адските мъки. Но той не може да изпълни молбата на грешника по две причини: първо, защото по този начин се удовлетворява небесната правда, и второ, защото между жилищата на праведниците и мястото за мъчение на грешниците в другия свят няма нито мост, нито път за хората. А дали по молитвите на земната Църква Бог ще приведе някой грешник от ада в рая преди Страшния Съд, е тайна, в която Авраам не се впуска. Той само напомня на някогашния богаташ, сега по-беден от всички просяци на земята, че той е получил на земята всичко, което е желал; и тъй като на земята той никога не пожелал небесните блага, нито пък за тях е дал и една троха хляб, нито пък е пролял и една-единствена сълза, то той е получил напълно своята награда в земния живот. А Лазар през този временен живот получавал само страдания, болести, презрение и сълзи, желаейки небесните блага, и ето – получил тези блага. Както и Господ е казал: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4); и още, както Той е казал: Вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост (Иоан 16: 20); и още: Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лк. 6: 25)!

Виждайки, че Авраам отговорил справедливо на първата му молба, грешникът сега отправя втора молба: А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелства, за да не дойдат и те в това място на мъката. Откъде изведнъж такова милосърдие у него към другите хора и такава загриженост за спасението им? Това не е милосърдие, а един друг намокрен пръст, който той търси, за да се докосне до езика му, та да облекчи мъките му. С това богаташът разкрива един особен свой грях: съблазняване на другите. Той паднал в ада, значи, не само за това, че бил немилосърден към Лазар, но и за това, че със своя лекомислен живот бил пример за своите братя и така, проправяйки им път към ада, погубил и тях. А съблазняването е страшен грях: сам той паднал[6], а и други повличал след себе си, значи заслужава несравнимо по-тежка присъда от човек, паднал сам. Чуйте какви страшни думи сам Господ е казал за онези, които съблазняват: За него [тях] е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките (Лк. 17: 2). А по всичко личи, че братята на този богаташ били по-млади от него. Затова той искал Лазар да отиде при него и да му прости, а след това да поправи своя грях към братята си. Та пламъкът да поотслабне и неговите мъки да намалеят. Тази молба той отправя към Авраам не толкова заради братята си, колкото заради самия себе си.

Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. Но и тази втора молба на богаташа, значи, Авраам не може да изпълни. Той посочва основателна и убедителна причина за това. Защо да праща Лазар на земята да напомня на хората какво ги очаква след смъртта, като на тях им е казано ясно чрез Моисей и пророците какво трябва да правят, за да се спасят? Хиляди и хиляди други хора са се спасили не поради свидетелството на мъртвите, а по свидетелството на живите. А щом толкова хиляди са могли да се спасят, слушайки Моисея и пророците, ще могат и твоите братя. Напразно грешният богаташ настоява на своята молба, обосновавайки я така, че ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Авраам с твърде основателен довод окончателно отхвърля тази молба. Какво ще им помогне свидетелството на Лазар, ако те не слушат Моисея и пророците? Моисей, Исая и Илия не са ли видели Бога и от име Божие говорели онова, което са казали? Щом на тях не вярват, как ще повярват на Лазар, ако той им се яви от мъртвите? Та кой преди всичко е Лазар? Човек, на когото те през живота не обръщали никакво внимание, та сега ли? А е и съмнително дали те въобще са чули за смъртта на бедния Лазар. Ако те не са се вглеждали в неговото гноясало лице, ще ли да го познаят сега, ако им се яви в слава като светъл ангел? Кога са чували гласа му, та да го познаят по гласа? Кога са чули изповедта за неговия горчив живот, та да го познаят по неговата история? Няма ли да кажат: „Това е привидение? Или призрак? Или самоизмама?“. Какво добро донесла на Саул появата на Самуил от мъртвите (I Цар. 28)?

Авраамовият отговор с нищо не помогнал на грешника в ада, ала затова пък може да помогне на мнозина, които днес викат духовете на мъртвите, за да узнаят небесните тайни, и уж така да се утвърдят във вярата. Наистина, няма по-лесен начин да се обезумее и падне в пропастта! Спиритизъмът е бягство от светлината в мрака и търсене на светлина в тъмнината. Онези, които викат духове, за да узнаят истината, доказват, че не вярват в Господа Иисуса. Но как може разумните хора да вярват на духовете на своите лели и съседи, като освен това ги питат дали те наистина са духовете на онези, под чието име се явяват? А не вярват на Вседържителя на истината! Могат ли лелите, съседите, медиумите и гадателите да свиделстват със своите думи? А Христос е свиделствал със Своите думи, със Своята Кръв и с кръвта на хиляди, хиляди Свои верни, които за тези думи са положили своя живот. Впрочем, евреите видели не само духа на възкръсналия Лазар, но и тялото, и духа, но пак искали да убият Лазаря (Иоан 12: 10 – 11), за да не свиделства за истината. Освен това, евреите са видели възкресението на Иаировата дъщеря и сина на наинската вдовица – па защо не повярвали?

Видели са и много мъртви, които при издъхването на Христос са излезли от гробовете – защо не повярвали? И в края на краищата, като узнали със сигурност за възкръсналия Господ Иисус, вместо да повярват, те подкупили войниците да отрекат истината и да излъжат. За нас това не е ли достатъчно да вярваме, та търсим още мъртви свидетели? Ето ги, ето Авраам, ето Лазар, ето го грешния богаташ! Ето свидетели от рая и от ада, и то свидетели, проверени не от кой да е, а от самия Господ Иисус. Който и от нас ясно да види с очите си рая и ада и да чуе разговора между Авраам и грешника, не би толкова повярвал на своите очи, нито на своя слух, колкото може да се вярва, когато свидетелства Тайновидецът Христос Господ. Той е видял и чул всичко това, което ни е разкрито в тази притча, и ние сега знаем истината. Ако сами бяхме го видели, щяхме да се съмняваме и да казваме: „Това може да е някакво привидение, или сън, или халюцинация“. Но Той е видял и чул. Той, който не може да бъде измамен, нито пък, още по-малко, да измами някого.

О, братя мои, да вярваме на Него повече, отколкото на себе си! Той това и иска от нас; и това е най-важното Негово Евангелско изискване – да вярваме на Него повече, отколкото на себе си; и повече на Него, отколкото на всички живи и всички мъртви. Не е ли впрочем, подобен и случаят с всеки истински водач и пътниците, които той води? Не иска ли той пътниците да вървят след него и да не търсят със своите неопитни очи път, и да не вървят след лъжливи водачи, които по някаква своя сметка казват, че знаят кратък и лесен път? Христос Господ е нашият водач към Неговото Царство, което никой не може да познава по-добре от Него. Трябва да вярваме на Христос повече, отколкото на своите мамещи се очи и уши, и немощния наш ум. За да не бъдем мамени от разни съмнителни духове и привидения, Той, в Свое присъствие, ни е отворил рая и ада и е допуснал умрелите да ни съобщят онова, което заради нашето спасение е потребно да знаем. В Негово присъствие – за да узнаем истината толкова, колкото ни е необходимо да знаем, колкото да не сме немилосърдни като богаташа, а да имаме Лазаровото търпение, неговата вяра и неговата надежда. И нищо в този свят да не смятаме за своя собственост, а всичко, което имаме – за Божий кредит [даден ни] заради нашето и на нашите ближни спасение.

Затова слава и хвала на Господа Иисуса, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (Иов 1: 21) (бел. прев.).

[2] В ориг. – без невоље нема богомоље! (бел. прев.).

[3] Соломон (бел. прев.).

[4] Лоно – буквално скут (бел. прев.).

[5] В ориг. – със земя и тяло (бел. прев.).

[6] В ориг. – подхлъзнал (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за Господ Сеяча

Лк. 8: 5 – 15, Зач. 35

Целият свят е една дълга притча, съставена от безброй притчи. Като разказана притча е преходен този свят и всичко, което е в него. Но духовната ядка, която се съдържа в черупката на всички притчи, си остава завинаги и не загива.

Онези човеци, които пълнят само очите и ушите си, остават духом гладни. Защото духът се храни със съдържанието на тези притчи, а такива хора не са в състояние да разберат това съдържание.

Недуховният, чувственият човек, се храни със зелените листа на многобройни притчи и винаги си остава гладен и тормозен от глада. Духовният човек търси ядката на тези многочислени притчи и хранейки се с нея, бива сит и изпълнен с мир.

Притчи са и всички съществуващи неща, защото те, като зелени листа, или като черупка, обвиват скритата ядка. Притчи са и всички събития, които стават, защото и те са само одежда на духовното съдържание, на духовната ядка, на духовната храна.

Човекът в този свят е като потопен в морето на Божията мъдрост, съдържаща се в притчи. Но онзи, който гледа тази мъдрост само с очи, не вижда нищо, освен одеждата, в която е облечена тази мъдрост; гледа и вижда дрехата на природата, но духът и ядката на природата не вижда; слуша и чува природата, но слуша и чува безсмислени звуци, а смисъла не разбира. Нито с очи се вижда ядката на природата, нито с ушите се чува нейният смисъл. Духът се открива с дух; смисълът се открива с осмисляне; разумът се среща с разум, любовта чувства любовта.

Наистина, този свят е беден и жалък поради своята измамна преходност и който се улови за него като за нещо съществено само по себе си, ще падне и ще завие от болка и срам. Но този свят е и богата съкровищница на [скрити] поучения, и който така схване света и в този смисъл се възползва от него, няма да падне и да се посрами.

И сам Господ, заради поучение на хората, често е ползвал примери от природата, т.е. предметите и събитията от този свят. И често взимал за поучение обикновени неща и обикновени случаи, за да покаже какво полезно съдържание е скрито във всички тях. В необикновените и редки събития като в падането на звездите, в земетресенията, в големите войни и т.н. и обикновените хора търсят духовно значение. А само необикновените хора търсят и откриват духовен смисъл и в обикновените неща, и във всекидневните случки. Най-Необикновеният между всички необикновени, които са ходили по тази земя – Господ Иисус, нарочно взимал най-обикновени предмети от този живот, за да открие на хората тайната на вечния живот. Ето – кое е по-обикновено от солта, от кваса, от синаповото семе, от слънцето, от врабчетата, от тревата и полските кринове, от пшеницата и от пясъка? Никой от онези, които всекидневно гледат тези неща само с очите си, не би и помислил да потърси в тях скрити тайни на Божието Царство. А Христос се спрял точно на тези предмети и насочил вниманието на хората върху тях, откривайки им неизмеримите небесни тайни, скрити под техния външен вид.

Също така са прости и обикновени случаите, с които Господ си служил, за да представи и обясни целия духовен живот на човека, или цялата история на човешкото падение, или края на света и Страшния Съд, или Божията милост към грешниците. Векове наред хората са виждали обикновени случаи, подобни на онзи, който е описан в притчата за сеяча и семето, за пшеницата и плевелите, за талантите, за блудния син, за злите лозари, но никой не е и сънувал, че под листата на тези случаи се крие такава полезна ядка за човешкия дух, докато Господ сам не разказал тези притчи, не ги изтълкувал и не разкрил тяхното значение.

Днешното евангелско четиво предлага известната Христова притча за сеяча, която по своя външен вид описва един твърде обикновен случай, ала която в своето вътрешно съдържание крие сам Господ Иисус, човешките души, евангелското учение, причините за погибелта и пътя за спасението на човешките души – всичко наведнъж.

Излезе сеяч да сее семе. Колкото просто, толкова и тържествено начало! Т.е. дойде времето за сеене – мразовете и снеговете са подготвили земята, орачите са я изорали, запролетило се е и сеячът излиза да сее. Излиза сеячът от своя дом на своята нива, за да сее своето семе – не чуждото, а своето. Това е външната простота, а ето и вътрешната дълбочина – сеячът е Христос, семето е Евангелското животворящо учение. Човешкият род е подготвен, чрез хилядагодишни мъки, страдания и лутане, да приеме божественото семе на животворящото учение; пророците са разорали нивата на човешките души, а Христос засиял като пролет след дълготрайна ледовита зима и като сеяч излязъл да сее. Пророците са орачите, а Той е сеячът. Макар пророците и да засели някъде някакво семе, то не е било тяхно семе, а взето от Бога. А Христос излязъл да сее Своето семе. Лъжеучителите преди Христа взимали семе от дявола и го сеели по света като свое. А Христос не взима от никого, а наистина сее Свое семе. Излезе сеяч – нооткъде и къде излязъл? Синът Божий излязъл от вечните недра на Своя Отец, но без да се отделя от тези недра. Излязъл в човешко тяло, за да послужи на хората. Появил се като светлина, която сияе от слънцето, но без да се отделя от слънцето. Излязъл като дърво от своя корен, но без да се отделя от него. Душите са Неговата човешка нива. Светът чрез Него стана, а Той дошъл на света – дошъл, значи, на Своята нива. Човешките души са сътворени чрез Него и Той дойде у Своите Си – излязъл, значи, на Своята нива. Той е истинският Сеяч и заради неоспоримата Своя собственост, чистота и правда на Своите пътища, отвсякъде е обкръжен с мир. А не като слугите, които от чуждия дом излизат и отиват на чуждата нива, и сеят чуждото семе, па понякога поради лошотията си се самозабравят, присвояват чуждото и го наричат свое, от което ги обкръжават неспокойство и страх.

И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! Тези последни думи показват, че притчата има скрит смисъл. Защото всички хора имат уши и лесно могат да чуят гласа [на Христа] и думите на тази притча. Затова Господ казва: който има уши да слуша, нека слуша!

Цялата тази притча е ясна и правдива, дори когато в нея се вижда само описанието на един обикновен случай. Всеки земеделец може да потвърди от собствения си опит, че всичко това наистина се случва с посетите на нивата семена. И всеки ще може да ви разкаже за своите усилия и мъки около нивата: да препречи пътеките, преминаващи през нея, да изхвърли камъните, да изскубе и запали тръните, та така да направи цялата нива добра земя. Но тази притча не е разказана заради онова, което е известно на всеки, а заради скрития смисъл, който по-рано не се е знаел. Тя е разказана заради дълбоката и вечна истина, която се крие в нея.

Нивата символизира човешките души; различните участъци символизират различните човешки души. Едни души са като земята край пътя; втори са като камениста почва; трети са като трънака в нивата; а четвърти – като добра земя, отдалечена от пътя и чиста от камъни и тръни. Но защо сеячът не хвърля семето само на добрата земя. А и по пътя, и по камънака, и по трънака? Затуй, защото Евангелското благовестие е явно, а не тайно; не е тайно и не се ограничава само върху един човек, каквито били многото тъмни и окултни^[1] самозвани „науки“ на гърците и египтяните, които имали за цел повече владеенето на един човек или на група човеци над останалите хора, а не спасението на човешките души. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10: 27). Това заповядал Господ на Своите ученици – Главният Сеяч, на останалите сеячи. Той желае спасението на всички човешки души, защото иска да се спасят всички човеци, (I Тим. 2: 4) понеже не желае да погинат някои (II Петр. 3: 9). Ако Господ сеел Своето божествено учение само между добрите хора, тогава лошите щели да имат предлог и щели да кажат, че не са чули за Евангелието. И така биха приписали своето погиване на Бога, а не на своята греховност. Но те няма да погинат поради Божия вина, защото Бог е праведен, и никаква вина, и нищо лошо не може да се приближи до светлината на Неговата правда.

Затова, че три четвъртини от семената загиват, вината не e нито на сеяча, нито на семената, а на самата земя. Нито Христос ще е виновен, нито Неговото свето учение, че много хора погиват, а [ще са си виновни] самите хора. Защото те не проявяват труд и любов да отгледат семето; да го пазят от бурени; да го приемат в дълбините на своята душа и да го пазят до даване на плод и до жътва. Но въпреки че три четвъртини от нивата остават безплодни, Бог ще има обилна жътва от Своите слова. Както е казал чрез пророка: Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил (Исаия 55: 11). Това, че някои хора не искат да се възползват от Христовите слова, не означава, че тези слова са казани напразно. За Бога всичко е възможно. Той може да стори така, че Неговата жътва от добрата земя да бъде преизобилна. В най-лошия случай Неговите слова ще се върнат при Него, ако не по друг начин, то като закопания талант от злия раб, или като мира, предложен на една къща, а тя не го приела. Както Господ заповядал на апостолите да поздравяват с мир всяка къща, в която влизат. И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10: 13).

Но по-добре да чуем как сам Господ разкрива вътрешния смисъл на тази притча. Защото това е една от малкото притчи в Евангелието, които сам Господ е изтълкувал. А я изтълкувал затуй, защото самите апостоли Го питали: А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Точно заради своята простота тази притча изглеждала твърде трудна за разбиране от учениците и мъчно приложима към духовния живот. Според евангелист Матей учениците първо задали въпроса: Защо с притчи им говориш? Евангелист Лука пропуска този въпрос и задава друг: Какво значи тая притча? Христос отговорил и на двата въпроса. Първо – Той прави разлика между своите ученици и останалите слушатели. Макар че учениците били прости хора, Божията благодат била върху тях; и макар че по това време те още не са съвършени, техните духовни очи били достатъчно отворени, за да узнаят тайните на Божието Царство. Понякога на тях можело да се говори и направо, без притчи; но за другите не можело да се говори без притчи. А че и на апостолите невинаги можело да се говори без притчи, се вижда от следното изречение към тях: Това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи (Иоан 16: 25). А защо говори на народа с притчи? Като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Т.е., ако им говорил направо и без притчи, те биха гледали с очите си и нямало нищо да видят, и биха слушали с ушите си, и нямало нищо да разберат. Защото духовните предмети не са видими за телесните очи, нито се чуват с телесните уши. А че смисълът на тези думи е този, е ясно от същото изречение на евангелист Матей – защото гледайки, не виждат, и слушайки, не чуват, нито пък разбират. Т.е., когато Господ им говори за духовни истини направо, без обвивката на притча, и ги сравнява със събитията от този чувствен свят, те не виждат тези истини, не ги виждат, нито пък ги разбират. Всички духовни истини са от другия свят – от света на духовното, от небесното – и само с духовни очи, слух и разум могат да се видят и усвоят. Но тези духовни истини са показани на този свят под одеждата на предмети и събития. При много хора погледът, слухът и разумът за духовните истини са изгубени. Мнозина виждат само одеждата, слушат само външния глас и разбират само външните свойства и вид на природата, предметите и събитията. Това са плътските очи, плътският слух и плътският разум. Господ Иисус знаел за слепотата на хората и затова, като премъдър Учител, ги водил от материалните предмети към духовните и от естествените неща – към духовните. Затова им говорил с притчи, т.е. по онзи начин, който е единствено достъпен за техните очи, слух и разум.

След като отговорил на първия въпрос, Господ преминава към втория:

Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят. На народа Господ казал: бяха потъпкани и птиците небесни ги изкълваха,а на учениците казва: дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им. Първото се съдържа във второто, а второто обяснява първото. Както семето, което е паднало на пътя, е потъпквано от пътниците и изкълвавано от птиците, така и дяволът потъпква и грабва Божия посев – Божието слово, от сърцето на човека. Затова мъдрият стопанин огражда нивата; затова мъдрият човек прегражда пътищата към своето сърце, та злият дух да не ходи по тях и да не гази и унищожава всичко онова, което е посято в човешкото сърце от Бога. Когато прокараме път през сърцето си, тогава по този път преминават тълпи от хора и демони. Божественото семе тогава загива, а светът, освен че ще продължава да го тъпче, ами и ще сее и своето лошо семе. Такова разградено и за всекиго отворено сърце прилича на прелюбодейна жена, която изневерява на своя мъж, и от себе си прави смрадно сметище и безплоден път, на който налитат грабливите небесни птици, т.е. демоните. Никоя човешка душа не е тъй желана за тях от онази, която от себе си е направила отворен път. На камънака и в трънака семето поне покарва, а на пътя то не може да покара от пътниците и преминаващите – краката го стъпкват и дяволът го разпилява. Божественото семе се развива и принася плод само в девствената душа, която не е отворен път, а заградена и завардена нива. Ако трябва притчата да се обяснява с притча, тогава притчата за семената край пътя най-добре би се обяснила с притчата за блудницата.

Защо дяволът взима божественото слово от човешките сърца? Господ обяснява това с думите: За да не повярват и се спасят. От това е ясно, че вярата в Божието Слово е фундамент на нашето спасение. На онзи, който не пази Божието Слово постоянно в сърцето си – изключително само Божието Слово, сърцето му не може да се затопли от вярата, и следователно, душата му не може да се спаси. Докато сърцето му още не се е стоплило от Божието Слово, дяволът бърза да Го открадне и да Го отнесе от него. Блазе на онзи, който пази Божието Слово в сърцето си като най-голямо богатство, и не пуска нито хората, нито демоните да тъпчат и разпиляват този свят посев.

А това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Най-напред приемат [словото] с радост и за известно време вярват, а накрая от страх отстъпват. Като роб, който много години е бил в тъмница, и види, че някой му отваря вратата, и виква: „Излизай, свободен си!“, той най-напред се радва и се кани да излезе; но като помисли, че трябва да свикне с новия живот и работа, се изплашва от новото, от неизвестното, и с охота отново се връща в тъмницата, и сам затваря тъмничната врата след себе си.

Сърцето на страхливеца е твърде земно и от привързаност към земното е окаменяло. Словото Божие най-добре расте при външни бури и ветрове както боровете в планината. Но страхливецът, който с радост е приел Божието Слово, се плаши от бурите и ветровете и изоставя Божието Слово, отхвърля Го и отново се прилепя към земното. Земята бързо дава плодове, а за плода от Божието Слово трябва да се чака. При това страхливеца го разяждат съмнения – ако изпусна тези земни плодове, които са в ръката ми, кой знае дали ще дочакам да вкуся плодовете, които Словото Божие ми обещава? И така страхливецът се съмнява в Бога, а вярва на земното; съмнява се в истината, а вярва в лъжата. И вярата, нехванала корен в неговото вкаменено сърце, изчезва, и Словото Божие, паднало на камък, се връща при своя Сеяч.

Такива страхливци и днес са много между нас. По върха на техните сърца се зеленее вяра, но земята е твърде плитка, а под нея е корав камък. Като ги огрее великото слънце на Божията истина, при чиято светлина те виждат, че Словото Божие търси дълбочина, за да пусне своите корени до самото дъно на сърцето, до дъното на душата и до дъното на ума, тогава те се плашат. Те все още са съгласни да пуснат Бога в своето антре, като задържат всички останали стаи за себе си. Но като виждат какво слънце е Бог, как в Неговото присъствие нито една стая не може да остане в тъмнина, тях ги обзема страх. А такива хора по време на изкушения или преследване заради Словото (Божие) – това са бурите и ветровете – веднага отстъпват. Непостоянството във вярата е служба на един господар и обещание за служение на друг. Непостоянните всъщност служат на дявола, а обещават да служат на Бога. Но как Бог ще повярва на техните обещания, като те не са повярвали на Неговото обещание?

А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод. Грижите са тръни, любовта към богатството е тръни, светските наслади са тръни. Когато Божието Слово попадне между тези тръни, пониква. Но не пораства, нито принася плодове, защото бива заглушено. Божието Слово не може да расте на никаква сянка. То расте само на ниви, на които е основният посев, и хвърля сянка върху всичко останало. Тук под грижи се разбират грижите за плътския живот; под богатство – външното забогатяване; под наслади – светските наслади, плътските, скоропреходни и тленни. Това са бурени, между които пречистата и нежна Божия билка не расте. Апостол Петър казва: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). Христос Господ ни възлага една – единствена грижа – грижата за душата, за спасението на душата. Но това е най-голямата грижа, която, като обгрижим, всичко останало ще се погрижи само за себе си. Всички останали малки грижи заглушават семето на тази най-голяма грижа, а без нея и те ще останат необгрижени, макар човек да живее с тях на земята и хиляда години. Истинското богатство е дар Божий, а не придобивка от хората или природата. Който се надява на богатството си, ще падне (Пртч. 11: 28). Той ще умре огорчен и недоволен като просяк и без да има никъде нищо, ще застане пред Божия съд. А наслажденията? Не са ли те онези плевели и тръни, които заглушават Божието Слово? И дали земните наслаждения наистина са това, за което ги мислят онези, които копнеят за тях? Ето – да чуем един [човек], който цял се е къпал в земните наслаждения, да чуем цар Соломон какво изповядва за себе си: Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето! (Еклисиаст 2: 10 – 11). А ето какво говори и бащата на Соломон, по-мъдрият от Соломон: Господните повеления са праведни – веселят сърцето (Пслт. 18: 9); Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми (118: 111); Радвам се на Твоето слово, както оня, който е получил голяма печалба (118: 162). Истинска наслада, богатство, радост и веселие е Словото Божие. Цялото богатство на този свят, наслажденията и радостите му са само мираж спрямо богатството, насладата и радостта в духовния свят, в Божието Царство.

А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това (Иисус), извика: който има уши да слуша, нека слуша! Добрата земя са добрите души, души, жадни за истината и гладни за любов. Както жаден елен тича и търси вода, така и добрите души тичат по сухата пустиня на този свят и търсят да утолят своята жажда и глад с вечната истина и непреходната любов. И когато на тези души падне роса и манна небесна от Христовите уста, те се къпят в радост, извисяват се високо до небесата и принасят преизобилен плод. През тези души минава само един път и по него ходи само Христос; за всички останали пътници и преминаващи този път е затворен. В тези души няма камънак и тръни, а само чиста, плодородна и мека земя, на която расте само един посев – онзи, който Христос Господ сее. Казано е: пазят го в добро и чисто сърце. Добрите хора не държат Христовите слова [само] на книга, защото книгата е извън човека и може да се изгуби; нито ги държат само в ума си, защото паметта е немощна и може да изневери[2]. Затова ги пазят дълбоко в себе си, в своето сърце, в добро и чисто сърце, където нито се изгубват, нито се забравят, а растът като квас, принасят плод като пшеница, като лоза веселят човека и като елей от маслина помазват целия човешки живот, та той сияе като слънце.

Колко плод принася Христовото Слово на добрата земя? Едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Господ казал това по безкрайната Своя милост и снизхождение към хората. Той не иска от всички хора едно и също, а от някого повече, от някого по-малко, само и само да се спасят повече души и да наследят небесното Царство. Евангелист Лука споменава само за стократен плод – дадоха плод стократен – за да покаже въобще изобилието на плода от добрата земя. А Матей и Марк не говорят изобщо за трите различни количества плодове, които удовлетворяват Стопанина. Тук е изказана същата мисъл както и в притчата за талантите. И на раба с десетте таланта, както и на раба с четирите таланта, Господ казал едни и същи думи и ги наградил с еднаква награда: Добри и верни рабе!… влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 23). Защото и в небесното Царство има степени на величие и власт, па и всички спасени не са в едно и също състояние, макар че всички са в неизказана светлина и радост. Който има уши да слуша, нека слуша! С тези думи Господ завършва тълкуването на притчата, както я завършил и преди това, пред народа. И още – извика. Тези думи се повтарят два пъти и двата пъти се казва извика! Защо? За да пробуди вътрешния слух на оглушалите хора. За да звучи Неговата животворна мъдрост в столетията и да се чуе от всички човешки поколения до края на света. Затова извикал повторно и повторно казал: Който има уши да слуша, нека слуша! Човеколюбивият Приятел на хората извикал, Единственият Приятел на онези, върху които, като на мърша, са налетели черни грабливи птици; извикал, за да ги предупреди за опасността; извикал, за да посочи единствения тесен път на спасението от тлението и дима на този свят. Извикал кроткият и благ Господ, защото тук не става дума за нещо дребно, а за спасението на живота на хората; нито пък за дрехи, къщи и богатство, а за живота. Неговият вик не е от гняв към хората; Неговият вик е на нежна майка, която вижда пред децата си змия, и вика! Децата си играят и не виждат змията, а майката я вижда. А децата, като видят змията, не знаят по кой начин да се спасят, но майката знае. Затова майката вика на децата. Затова и Христос от началото до края на историята вика на хората: Който има уши да слуша, нека слуша!

Нему – живия и животворящ Господ и наш Спасител, Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий, единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Атор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – магьоснически (бел. прев.).

[2] В ориг. – паметта е в края на човека и може да забрави (бел. прев).

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за Господ Възкресителя

Лк. 7: 11 – 16, Зач. 30

Мнозина хора са се наричали спасители на човечеството, но кой от тях е помислял да избави човека от смъртта? В историята е имало много победители, но кой от тях е победил смъртта? Много царе е имало на земята, които са смятали живите хора за свои поданици, но кой от тях е смятал и мъртвите, като живите, за свои поданици?

Никой, освен Единственият несравним Господ Иисус Христос. Той е не само нов Човек, Той е новият свят, Творецът на новия свят. По един и същи начин Той разорал нивите на живите и на мъртвите и посял новото семе на живота. Мъртвите за Него били като живи, а живите – като мъртви. Смъртта не била граница на Неговото Царство. Той унищожил тази граница и поставил Своето Царство назад до Адам и Ева и напред до последния роден на земята човек. По друг начин Той гледал на смъртта и живота на човеците, не като другите хора. Той гледал и виждал, че животът не свършва със смъртта на тялото, а истинската смърт умъртвява някои хора и преди телесната им смърт. Той виждал в гроба много живи и много мъртви в живи тела.

И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият – казал Той на Своите апостоли (Мат. 10: 28). Със смъртта на тялото, значи, не настъпва и смъртта на душата; тя може да настъпи поради смъртните грехове, по-рано или по-късно, без оглед на телесната смърт.

Със Своя духовен поглед, Господ Иисус виждал във времето така, както мълнията разсича облака, и пред Него се откривали живите души, както на тези, които са умрели отдавна, така и на онези, които още не са родени. Пророк Иезекиил видял във видение поле, пълно с мъртвешки кости и не знаел, докато Бог не му открил, дали тези кости ще оживеят. Сине човешки, ще оживеят ли тия кости? – попитал Господ. Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това (Иезек. 37: 7). Христос не гледал мъртвите кости, а живите души, които са пребивавали, и които ще пребивават в тези кости. Човешкото тяло и човешките кости са само одежда и оръдие на душата. Тази одежда остарява и се разпада като овехтяла дреха. Но Бог ще обнови тази одежда и отново ще облече в нея упокоените души. Христос дошъл, за да разкъса един прастар човешки страх, но и да донесе един нов страх за онези, които съгрешават.

Старият страх на хората е страхът от телесната смърт; новият страх трябва да бъде страх от духовната смърт. И този страх Христос обновил и усилил. В страха си от телесната смърт хората призовават целия този свят на помощ; грабят от този свят, само и само да си осигурят по-дълго и колкото може по-безболезнено оставане в своето тяло. Безумнико – ще каже Бог на плътския богаташ, но духовен сиромах, – нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? (Лк. 12: 20). Безумен, значи, Господ нарича онзи, който се страхува за тялото си, а няма страх за душата си. Господ казал още и: Животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си (Лк. 12: 15). Кой дава живота? Живият Бог, Който със Своето Слово оживотворява душата, а душата –тялото. Със Своето Слово Господ е възкресявал и възкресява грешните души, мъртвите, преди телесната смърт, души. И освен това е обещал да възкреси и мъртвите тела на умрелите хора. С опрощаването на греховете със Своето животворно учение и Своите пречисти Тяло и Кръв Той е възкресявал и възкресява мъртвите тела. Той е потвърдил това, както със Своите думи, така и на дело с възкресяването на някои мъртъвци още през Своя живот на земята, както и със Своето Възкресение. Истина, истина ви казвам – казал Господ, – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят (Иоан 5: 25). Много големи грешници чули гласа на Сина Божий и душите им оживели. Но и много телесни мъртъвци чули гласа на Сина Божий и отново оживели. Един такъв случай се описва в днешното евангелско четиво:

На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. Това станало скоро след чудесното изцеление на сина на римския стотник в Капернаум. Бързайки да върши добро и с това да даде пример на всички вярващи, Господ тръгнал от Капернаум покрай планината Тавор. Зад планината, на склона Ермон, и до днес съществува село Наин, някога град, ограден със стени. Господ вървял, съпровождан от учениците си и много народ. Всички те били видели многобройните Христови чудеса в Капернаум, но всички били жадни да видят още и да чуят още. Защото Христовите чудеса били нещо нечувано и невиждано дотогава в Израил, а Неговите думи били като река от мед и мляко.

А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Тъкмо Господ с придружаващите Го стигнал пред портите на града, и оттам излязло насреща им шествие, което съпровождало един мъртвец. Така се срещнали Господарят и слугата, Животодарителят и смъртта. Умрелият бил юноша, което става ясно от думата, изречена от Христос: Момко! И още от това, че Той го предаде на майка му, след като го съживил. Майката на умрелия трябва да е била от заможна и известна къща, което си личи от многобройните участници в шествието – и много народ вървеше с нея от града.

Като я видя Господ, смили се над нея и рече ѝ: не плачи. Придружителите били много, веднъж заради майката, която била от известна къща, второ, заради големия удар, нанесен ѝ от загубата на единствения ѝ син. Скръбта на всички присъстващи трябва да е била голяма и тази скръб още повече се усилвала от отчаяния плач и нареждане на майката. Защото, макар всички ние да очакваме състрадание в нашата скръб, когато смъртта грабне някого от най-скъпите ни, едва ли може това състрадание да смекчи нашата мъка и огорчение. Когато безсилието утешава безсилие, утехата е слаба. Има едно тайнствено усещане, което обзема всички онези, които стоят около мъртвеца, едно усещане, което рядко се споделя [с другите] – това е срамът от смъртта. Хората не само се страхуват от смъртта, но те се и срамуват от нея. Този срам е доказателство, много по-силно от страха, че смъртта е последица от човешкия грях. Както болният се срамува да покаже на лекаря своята тайна рана, така и всички съвестни хора се срамуват да покажат своята немощ пред смъртта[1]. Този срам от смъртта доказва нашия безсмъртен произход и нашето безсмъртно предназначение. И животните се крият, когато умират; като че ли и те усещат срам от смъртта. А какъв ли е срамът на високопросветените духовни хора? Какво ще ни помогнат всички наши крясъци и нашата врява, цялата ни суета, всичката чест и слава, в часа, когато почувстваме, че се троши глиненият съд, в който е бил животът ни? Обзема ни срам, както заради слабостта на този съд, така и заради безумната суета, с която през целия си живот сме пълнили този съд. Защо да крием – обзема ни срам заради смрадта, с която сме изпълнили нашия телесен съд, и която след смъртта ни ще изтече от него не само на земята, но и пред небето. Защото нашето духовно съдържание изпуска или благоухание, или смрад върху душата и човешкото тяло в зависимост от това с какво и как сме изпълвали своя дух: с небесно благоухание, или със смрадта на греха.

Господ Иисус се съжалил над отчаяните хора. Той често се съжалявал над човешката немощ.

Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир (Мат. 9: 36). Когато овцете видят пастира, нито са объркани, нито са пръснати. Ако всички хора имаха непрестанно пред очите си живия Бог, нямаше да са объркани и разпръснати. Но едни Го виждат, други искат да Го видят, трети въобще не Го виждат, четвърти се подиграват на онези, които Го виждат и искат да Го видят. Затова хората са объркани и разпръснати, т.е. всеки за себе си е пастир и всеки върви по свои пътища. Ако хората имаха поне половината страх от всеприсъствието на Бога, колкото страх имат от смъртта, нямаше да се страхуват от нея; още повече – на света нямаше да се знае за смъртта. В този случай Господ особено [силно] се съжалил над бедната вдовица и ѝ казал: Не плачи! Той видял и прочел какво е в душата ѝ. Като умрял мъжът ѝ, тя се почувствала самотна; сега, като умрял и единственият ѝ син, тя се почувствала съвършено самотна. А къде е живият Бог? Нима някой може да е самотен, бидейки в близост до Бога? И нима за истинския човек може да има нещо по-близко от Бога? Бог не е ли по-близо до нас от отец и майка, от братя и сестри, от синове и дъщери? Той ни дава и взима сродниците, но Той не се отдалечава, нито остарява окото Му над нас, нито Неговата любов към нас се променя. Всички ужилвания на смъртта са така пресметнати, че повече да се приближим към нашия Бог, към живия Бог.

Не плачи! – Господ утешава скърбящата майка. Така говори Онзи, Който не мисли като мнозина от нас, че и душата на умрелия момък, при заминаването на тялото, е отишла в гроба; Онзи, Който знае къде е душата на умрелия; Онзи, Който всъщност държи душата в Своята власт. С тези, същите думи, и ние утешаваме скърбящите. Не плачи! Макар че и нашето сърце е изпълнено с плач. Но освен това, и съболезнование, ние се чувстваме безсилни да предложим нещо друго на скърбящите. Силата на смъртта така е надвишила нашата сила, че ние пълзим като буболечки в нейната сянка; и закопавайки мъртвеца в земята, винаги чувстваме, че закопаваме и една част от себе си в гробната тъмнина на смъртта. Господ не казва на жената: Не плачи!, за да покаже, че въобще не трябва да се плаче за умрелите. Ето, и Той плакал над мъртвия Лазар (Иоан 11: 35); предварително плакал за мнозината, които ще пострадат при по-късното разорение на Иерусалим (Лк. 19: 41), и накрая похвалил като блажени онези, които плачат, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4). Нищо не смирява и не очиства човека така, както плачът. В православната методика на спасението плачът се явява между първите средства за очистване на душата, сърцето и ума. Не само че трябва да плачем за умрелите, а и за живите и особено за самите себе си, както и Господ препоръчал на иерусалимските жени: Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си (Лк. 23: 28).

Само че има разлика между плач и плач. Апостол Павел поръчва на солуняните: Да не скърбите, както и другите, които нямат надежда (I Сол. 4: 13), т.е. като езичниците и безбожниците. Защото те скърбят за умрелите като за напълно изгубени. Християните пък трябва да скърбят за умрелите не като за загубени, а като за грешници, и тази тяхна скръб трябва винаги да е придружена с молитва към Бога, та Бог да опрости греховете на умрелите и да ги въведе по Своята милост в небесното Царство. Заради своите грехове християните трябва още повече да скърбят и плачат и за самите себе си, но отново – не като онези, които нямат вяра и надежда, а напротив, точно защото имат вяра в живия Бог и надежда в Божията милост и вечния живот.

Но щом като плачът е толкова полезен в християнския смисъл на думата, защо Господ казва на майката на умрелия момък Не плачи? Отново това е един съвсем различен случай. Тази жена плачела, защото нямала надежда; и поради това не плачела за греховете на своето дете, нито пък за своите собствени, а за телесната загуба на детето си, за неговото мнимо унищожение и за вечната раздяла с него. Впрочем, тук присъствал Синът Божий, владетелят на живите и умрелите. В Негово присъствие не трябвало да се плаче, както не е трябвало в Негово присъствие и да се пости. Когато фарисеите Го упрекнали, че Неговите ученици не постят, както правели Иоановите ученици, Господ отговорил: Нима можете накара сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът (Лк. 5: 34)? Така също – трябва ли някой да плаче в присъствието на Живототвореца, в Чието Царство няма мъртви, а само живи? Ала скърбящата не познавала Христа, нито Божията сила. Тя скърбяла за своя единствен [син] с безнадеждна скръб, с каквато скърбели по това време всички евреи, както и елините, които или нямали, или били изгубили вярата във възкресението на мъртвите. Милосърдният Господ се съжалил над тази безумна нейна скръб и казал: Не плачи! Той не ѝ казал да не плаче в онзи смисъл, в който мнозина и днес казват „не плачи“ на скърбящите за техните умрели, т.е.: „Не плачи, с плач не можеш го върна, такава е съдбата! Всички ще минем по този път!“. Това е неутешаваща утеха, която ние даваме на другите, но която не утешава и нас, когато идва от другите. Друго подразбира Христос, когато казва на жената: Не плачи! Всъщност казва: Не плачи!, „защото Аз съм тук! Аз съм Пастирът на всички овце и нито една овца не може да се скрие от Мене, без да знам къде. Твоят син не е умрял така, както ти мислиш, а само душата му се е отделила от тялото. Аз имам власт над неговата душа, както и над тялото му. Заради твоята скръб, незнание и неверие, както и заради незнанието и неверието на всички около тебе, Аз отново ще съединя душата на детето ти с неговото тяло, ще го върна отново към живота, не толкова заради него, а заради тебе и заради този народ. Та всички да повярват, че живият Бог бди над хората, и че Аз съм Онзи, който е трябвало да дойде като Месия и Спасител на света“. В такъв смисъл, значи, Господ казал на майката: Не плачи! И като изрекъл тези думи, пристъпил към дело.

И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха и Той рече: момко, тебе думам, стани! Допирането до мъртвец или до вещите на мъртвец се смятало от евреите за нещо нечисто и било забранено. Тази забрана имала своя смисъл, докато в Изрaил се почитал Бог и човешкият живот се ценял повече от всичко на земята. Но след като се смалило истинското богопочитане и почитането на човешкия живот, тогава много от заповедите, та и тази между тях, станали като суеверие и се издигнали на първо място вместо главните Божии заповеди. Например, така станало и с обрязването на плътта, и с неработенето в събота. Духът на тези заповеди бил съвсем изгубен и вместо духа останало обожаването на формата или буквата на заповедите. Христос възстановил духа и живота на тези заповеди, но сърцата на народните водачи – пазителите на Божия Закон, дотолкова били потъмнели и вкаменени, че те искали да убият Христа, защото в събота изцелявал болни (Иоан 5: 16)! За тях съботата била по-важна от човека, та чак по-важна и от самия Син Божий. Но Господ не обръщал внимание на сръднята на водачите. При всеки случай Той продължавал да подчертава, че животът и спасението на човешките души са по-важни от умъртвените стари предания и обичаи. Той искал да изтъкне това и в този случай, като нарочно се допрял до носилката с мъртвеца. Но чудото на възкресението, което в този случай Господ направил, било толкова поразително, че безсилните еврейски старейшини не посмели сега да отворят уста и да отправят упрек.

Момко, тебе думам, стани! Господ Иисус заповядвал на мъртвеца от Свое име, а не като пророците Илия и Елисей, които се молели на Бога, Той да възкреси мъртвите. Те били слуги на живия Бог, а това е Неговият Единороден Син. Със Своята Божествена власт, значи, заповядва на момъка да оживее и да стане. Тебе думам! Тези думи Господ не използва при нито едно друго възкресение на мъртвец – с това иска да покаже, че върши това дело изключително със Своята божествена сила. С това иска да покаже, че Той има власт над мъртвите, както и над живите. Защото това чудо не станало поради вярата на майката на този момък, какъвто е случаят с възкресяването на щерката на началника Иаир; нито пък някой от погребалната процесия очаквал такова чудо, както било в случая с възкресяването на Лазар. Не, това чудо не станало заради вярата на някого, нито поради нечие очакване, а изключително чрез силните слова на Господ Иисус.

Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. Творението чуло своя Създател и изпълнило заповедта. Онази, същата божествена сила, Която първоначално вдъхнала животворящ дух в прахта и в сътворения от прах човек, действала и сега, за да оживее мъртвият прах; кръвта да потече и очите да се отворят; ушите да прочуят и езикът да проговори; костите и плътта да се раздвижат. Където и да била душата на умрелия момък, тя чула гласа на своя Господар и веднага се върнала в тялото, та заедно с тялото да изпълни Неговата заповед. Поданикът познал гласа на своя Цар и веднага се отзовал. Момъкът се изправил, седнал на носилката и почна да говори. Защо веднага започнал да говори? За да не помислят хората, че това е някаква вълшебна илюзия, да не помислят, че някакъв призрак е влязъл в тялото и го е изправил на носилката. Всички трябвало да чуят гласа и думите на оживелия, та да нямало и най-малкото съмнение, че това бил той, а не някой друг в него. По същата тази причина Господ взел момъка от носилката и го предал на неговата майка – и Иисус го предаде на майка му. Когато майката го познае, приеме и прегърне, тогава и в останалите присъстващи ще изчезнат съмнението и страхът. Освен това, Господ го взима със собствените си ръце и предава на майка му, та да ѝ покаже, че ѝ го дава в дар и сега, както и тогава, когато го е родила. Животът е дар Божий. Животът на всеки човек Бог дарява от Себе Си[2]. Бог не се гнуси да хване за ръката нито един сътворен човек и да го упъти в този земен, временен живот. И затова Господ взима възкръсналия момък и го предава на майката, та да ѝ покаже, че Той не напразно ѝ е казал: Не плачи! Когато казал това, Той вече мислел да я утеши не само с тези думи, които скърбящата майка през този ден могла да чуе от мнозина познати, а с едно дело, което представлява неочаквана и съвършена утеха. Най-после и затова, та и нас да научи, че като вършим някакво добро дело, трябва да го вършим с наши сили, внимателно и благодушно, а не чрез другите; не небрежно, без досада, колкото да се отървем от онзи, към когото проявяваме милосърдие. Вижте каква красота и любов има във всяка дума и във всяко действие на нашия Господ Спасител! Той и в този случай, както винаги, преди и след това, показва, че не само всеки дар Божий е съвършен, а е съвършен и начинът, по който Бог дарява.

И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. Христос успял със Своето внимателно отношение към момъка и майка му да отклони страха от демони и вълшебство, но въпреки това, все пак страхът останал. Но този страх бил добър, защото е бил страх от Бога и предизвиквал похвала и прославяне на Бога. Народът говорил за Христос като за велик пророк. Народът очаквал велик Пророк, Когото Бог обещал още на Моисей да прати при израилския народ (Второзак. 18: 18). Този народ още не можел да се извиси до приемането на Христос като Син Божий. Но духът на този народ, дух толкова помрачен и смачкан от народните водачи, могъл добре да се възвиси и да проумее Христос Господ като велик Пророк. Ако народните водачи, които също виждали многобройните Христови чудеса, могли да се издигнат поне до това разбиране на простия народ, те биха се въздържали от страшното злодеяние да осъдят и убият Божия Син. Но всеки вършел подобаващи му чудеса, според своя дух и сърце; Христос възкресявал мъртви, а еврейските водачи взимали живота на живите. Той бил Човеколюбец, а те човекоубийци и богоубийци. Той бил Чудотворец на добро, а те били чудотворци на зло. Но в края на краищата тези зли водачи не могли да вземат ничий живот от само себе си. Всички пророци, които те убили, останали вовеки веков живи и пред Бога, и пред хората, докато тези [водачи] оставали като змии, в сянката на тези пророци, та да се лутат от поколение в поколение и от всяко поколение да получават осъждане и проклятие. Така също, убивайки Христос, те не убили Него, а себе си. Онзи, Който така лесно възкресявал другите, възкресил и Самия Себе Си и се явил на небето и на земята като най-ярка Светлина, Която, колкото повече се гаси, толкова по-силно пламти и все по-ясно свети. Тази Светлина на светлините още веднъж, и то скоро, ще се яви на земята пред всички живи и мъртви. Това ще стане тогава, когато Господ Иисус ще дойде, за да приключи човешката история, да възкреси мъртвите от гробовете и да съди всички човешки същества, които са живели на земята, започвайки от Адам, та до края на времената. Тогава още веднъж, и то в най-пълна мяра, ще се изпълнят словата на Спасителя: Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят.

Чудото с възкресението на сина на вдовицата в Наин станало, колкото от милосърдие към скърбящата майка, толкова и за да помогне на нашата вяра в последното всеобщо възкресение, в чудото над всички чудеса, в правдата над всяка правда и в радостта над всяка радост.

На Господа Иисуса, слава и хвала, заедно с Отец Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – да покажат своята смъртност (бел. прев.).

[2] В ориг. – Бог дарява от Своята ръка (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за съвършеното милосърдие

Лк. 6: 31 – 36, Зач. 26

Ако хората всеки ден си спомнят за Божията милост към тях, те ще бъдат милостиви и един към друг.

Нищо не прави един човек немилосърден така, както убеждението, че никой няма милосърдие към него. Никой? А къде е Бог? Не ни ли награждава Той ден и нощ със Своето милосърдие заради немилосърдието на хората? И нима за нас не е по-важно в царския дворец царят да се отнесе към нас по-благосклонно, отколкото царските слуги? Каква полза за нас, ако всички царски слуги ни обсипят с милост, а царят негодува срещу нас?

Хората се показват немилосърдни, изчаквайки първо другите да се покажат милосърдни към тях. Но виж, и другите очакват същото от тях! И в това взаимно изчакване на милосърдие, всички хора, повече или по-малко, остават немилосърдни. А милосърдието не е добродетел, която изчаква, а която изпреварва. Защото откъде хората щяха да знаят въобще за милосърдието, ако Бог не бе първи проявил Своето милосърдие? Божието милосърдие се е проявило към хората; и ако Бог не бе показал първи Своето милосърдие, светът въобще не би узнал нищо за думата милосърдие.

Който разбира милосърдието като изпреварваща добродетел, а не като изчакваща, и като такава започне да я върши, на него и небето, и земята скоро ще му се открият по друг начин. Защото скоро ще познае и Божието, и човешкото милосърдие. Милосърдието е удар, който прави искра. Заедно чувстват Бога между себе си и двамата – който нанася този блажен удар, и който го приема. В този момент и в двете сърца се усеща милващата Божия десница. Затова Господ е казал: Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

Милосърдието е повече от съжалението, което проповядвали мъдреците в Индия като най-голяма добродетел. Един човек може да се съжали над просяка и да мине покрай него, но милосърдният ще се съжали и ще му помогне. Но да бъдеш милосърден към просяка, все още не е най-важното и най-голямото нещо в закона Христов – а да бъдеш милосърден към неприятеля.

Милосърдието е повече от прощаване на обидата. Защото прощаването на обидата е първата половина на пътя към Бога, а делото на милосърдието – втората половина на пътя към Бога.

Трябва ли да се казва, че милосърдието е повече от земната правда? Ако не е то, само по земната правда всички хора щяха да загинат. Закон без милосърдие не може да запази това, което съществува, докато милосърдието твори в света нови и велики дела. То е сътворило целия този свят. Затова е по-добре хората да се учат още от детска възраст в познаване на сладостта на милосърдието, а не в познаване на строгостта на закона. Защото законът може винаги да се научи, ала когато сърцето обръгне, е трудно то да се обърне и да стане милосърдно. Защото, ако хората са милосърдни, не ще сбъркат пред закона, ала ако изпълнят и целия закон, могат да останат съвсем празни откъм милосърдие и да изгубят венеца на славата, който Бог е отредил за милосърдните.

Днешното евангелско четиво говори за най-висшата проява на милосърдие – за любовта към враговете. Господ Иисус дава заповед – не съвет, а заповед – да обичаме и своите врагове. Тази Негова заповед не е второстепенна или случайна, както било преди Него в някои редки места на закона, където въобще тази заповед е повече във вид на съвет, а не на заповед – [сега тази заповед] заблестяла като заповед за любовта към враговете и се издигнала на най-видно място в Евангелието.

Господ казал: И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Това са встъпителните думи на днешното евангелско четиво за любовта към враговете. Преди всичко, ако искате хората да не са ви врагове, и вие не бъдете техни врагове. Защото ако е истина, че всеки човек на този свят има врагове, това означава, че и вие сте врагове на някого. Как може тогава да искате да ви бъде приятел онзи човек, на когото вие сте врагове? Затова първо изтръгнете корена на враждата от своето сърце, па тогава пребройте вашите врагове в света. Колкото по-скоро изскубнете този лош корен на враждата от сърцето си и отсечете всички филизи, които са избуяли от него, толкова по-малко врагове ще можете да изброите. Ако искате, значи, хората да ви бъдат приятели, трябва първо да престанете да бъдете техни врагове и да им станете приятели. Станете ли приятели на хората, броят на вашите врагове или силно ще намалее, или те съвсем ще изчезнат. Но не това е най-важното. Най-главното в този случай е, че ще имате Бога за приятел. Най-важното за вашето спасение е вие да не сте врагове никому, а не да нямате нито един враг. Защото, ако сте врагове на хората, тогава и вие, и вашите врагове ще пречите на вашето спасение; а пък ако сте приятели на хората, тогава и вашите врагове неволно ще помагат за строителството на вашето спасение. О, ако всеки човек би мислил само за това – какъв е броят на хората, на които той е враг, вместо да мисли какъв е броят на хората, които са негови врагове! За един ден мрачното лице на този свят ще засияе като слънце.

Христовата заповед да постъпваме с човеците така, както желаем да постъпват и те с нас, е тъй естествена и така очевидно добра, че е учудващо и срамно, че тя отдавна, отдавна не е станала постоянен навик на човеците.

Никой не иска хората да му причиняват зло – нека, значи, никой да не причинява зло на хората. Всеки желае хората да постъпват добре към него – нека всеки, значи, постъпва добре към тях.

Всеки желае хората да му простят, когато сгреши – нека, значи, и той да им прощава, когато те сгрешат.

Всеки желае хората да състрадават на неговите скърби и да се радват на неговите радости – нека и той да състрадава на скърбите на другите човеци и да се радва на техните радости.

Всеки иска хората да кажат добра дума за него, да го почитат; ако е гладен, да го нахранят; ако е болен, да го посетят; ако е преследван, да го защитят – нека, следователно, и той да постъпва така с тях.

Това важи както за отделния човек, така и за група хора, така и за съседните племена, народи и държави. Ако това правило бъде усвоено от всички съсловия, народи и държави, биха престанали злобата и борбата между съсловията, би престанала омразата между народите и биха престанали войните между държавите. Това е лекарството за всички тези болести и друго лекарство няма.

По-нататък Господ казва: И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. Това означава, че ако чакате да ви сторят добро, па тогава да се отплатите с добро, с това не вършите нищо добро. Бог чака ли хората да заслужат да ги огрее слънцето, че тогава да заповяда на слънцето да грее? Или Той първо ги предварва със Своето милосърдие и със Своята любов? Милосърдието е добродетел, която изпреварва, а не добродетел, която чака. Бог от началото на света показва това. Ден след ден, от началото на света, Бог със Своята щедра десница обсипва с богати дарове всички Свои творения. Защото, ако Той чакаше неговите творения първи да Му дадат нещо, не биха просъществували и светът, и нито едно творение в света. Ако обичаме само онези, които нас обичат, ние сме търговци, които извършват размяна. Ако вършим добро само на нашите благодетели, ние сме длъжници, които изплащат своя дълг. А милосърдието не е добродетел, която само изплаща своя дълг, а добродетел, която е постоянно задължаваща. И любовта е постоянно задължаваща и нечакаща отплата. Ако даваме назаем на онзи, от когото очакваме да си го получим обратно, какво правим? Прехвърляме своите пари от една каса в друга. Защото на онова, което сме дали в заем, гледаме като на своя собственост, също така, както когато е било в нашите ръце.

Но ще бъде безумие да се помисли, че с горните слова Господ ни учи да не обичаме онези, които нас обичат, и да не правим добро на онези, които ни правят добро. Пази, Боже! С това Той иска само да каже, че това е добродетел на по-ниско стъпало, на което и грешниците лесно се изкачват. Това е най-малкото измерение на доброто, което вършат този беден свят и робски ограничените и тесногръди хора. А Той желае да издигне хората на най-високото стъпало на добродетелта, откъдето се виждат цялото богатство на Бога и Божият свят, и на което ограниченото и страхливо сърце на роба става широко и свободно сърце на син и наследник. Любовта към онези, които ни обичат, е само първата лекция в безкрайната област на любовта; и правенето на добро на онези, които нам правят добро, е само началното училище в дългата редица на упражнение в добродетелта; и даването назаем някому, който ще ни го върне, не е никакво зло, а добро, ала то е само първата и най-малка крачка към величественото добро, което дава и не очаква награда.

Кои тук Господ нарича грешници? Първо – езичниците, на които не са открити в пълнота тайната на истината и Божията любов, и вместо Бога са приели този свят за свой законодател, от когото са се научили да обичат само онези, които и тях обичат, и да правят добро само на онези, които и на тях правят добро. Великата тайна на Божията истина и любов сега отново се открива чрез Господ Иисус – и още повече сияе, отколкото при началото на творението – първо се открива за еврейския народ, но не само за еврейския народ, а и за всички народи по земята. И както Бог хиляди години, чрез закона и пророците, подготвял евреите за най-пълно разбиране и приемане на съкровената тайна, така Господ сега нарича грешници останалите народи, затънали в езичество. Но под грешници, и то още по-големи от езичниците, Той разбира всички онези, на които тайната на истината и любовта е открита, но които не са я приели и са се върнали като псе на своята бълвотина, т.е. на най-ниското стъпало на добродетелта. Между тях са мнозина и мнозина и от нас – по име християни, а по дела – най-примитивни езичници. Защото каква награда за нас, ако обичаме само обичащите ни и правим добро на своите благодетели? Не връщаме ли така онова, което сме взели на неговото място? Наистина сме получили своята награда! Награда заслужава само онова дело, което малко или много е подобно на делото на Божията любов.

Господ казва: Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Ето най-голямата висота, на която Христос иска да въздигне човека! Ето нечувано преди Него учение! Ето сиянието на човешкото достойнство, несънувано и от най-големите мъдреци в историята! Ето Божието човеколюбие, което разтваря в една голяма сълза цялото човешко сърце!

Обичайте враговете си! Не казва: „Не връщайте зло за зло“, защото това е недостатъчно; това е само търпение. Нито пък казва: „Обичайте онези, които ви обичат“, защото това е очакване на любов; а казва: Обичайте враговете си – не само ги търпете и не очaквайте [любов от тях], а ги обичайте. Любовта е дейна и активна добродетел, добродетел, която изпреварва.

Но нима любовта към враговете е неестествена? Такова мислене е лансирано в нехристиянските страни. Не виждаме ли ние, че никъде в природата няма примери на любов към враговете, а само към приятелите? Това е възражението. Какво можем да отговорим? Преди всичко, нашата вяра познава две природи [естества]: една непокварена, непомрачена и неповредена от греха, каквато е познавал Адам в рая; и една покварена, помрачена и повредена от греха, каквато всички ние непрестанно виждаме на този свят. В кръга на първата природа любовта към враговете е съвсем естествена. Защото за тази природа любовта е като въздуха, който всичко сътворено диша и живее. Това е истинската природа, която е сътворил Бог. И от тази природа, като слънце през облак, в нашето естество сияе божествената любов. И цялата истинска любов, която съществува на земята, идва от тази природа. В кръга на втората, земната природа, любовта към враговете, поради рядкото ѝ срещане, може да се нарече неестествена. Но все пак тя не е неестествена – по отношение на земната природа е свръхестествена, или, казано по-добре, е предшестваща, защото любовта не произлиза от сегашното грешно естество, а от първичното – безгрешно и безсмъртно, каквото е било преди това нашето естество.

„Ала любовта към враговете е толкова рядко срещана, че трябва да се нарече неестествена“ – възразяват други. Ако е така, тогава тя е свръхестествен бисер, диамант и злато. Ето и те са рядко срещани, но кой ги нарича свръхестествени? Наистина, единствено Христовата Църква познава многобройни примери на такава любов. Както има растения, които растат само на едно място на земята, така е и с това необикновено растение – тази необикновена любов расте и се развива единствено в лоното на Христовата Църква. Който иска да се убеди в съществуването на това растение и в неговата красота, той трябва да чете житията на Христовите апостоли, на отците и изповедниците на Христовата вяра, на заточениците и мъчениците за великата истина и за Христовата любов.

„Ако не е невъзможна, то тази любов най-малкото е необикновено трудна“ – възразяват трети. Наистина, тя не е лека, особено пък за онзи, който се учи на тази любов отдалечен от Бога, а не в близост до Него, от Когото единствено тази любов получава сила и храна. Как да не обичаме онези, които Бог обича? Бог не ни обича повече от нашите врагове, особено пък ако и ние сме врагове на други хора.[1] А кой от нас може да каже, че никой в света не го смята за свой враг? Ако Божието слънце грееше и ако дъжд валеше само за онези, които никой не ги смята за свои врагове, наистина трудно някой слънчев лъч би стигнал до земята и някоя дъждовна капка би паднала върху земния прах. Какво огромно страшилище правят хората от враждата към тях! Грехът изпълнил хората със страх и те от страх виждат врагове във всичко около себе си. А Бог е безгрешен и безстрашен, затова не подозира никого, а обича всички. Той толкова ни обича, че и когато без особена наша вина ни обкръжат врагове, трябва да вярваме, че това е по Негово допущение за наша полза. Да бъдем справедливи и да кажем, че враговете са наши помощници в духовното ни развитие. Ако не е съществувала вражда от страна на хората, мнозина Божии угодници не биха станали приятели на Бога. Даже и враждата от самия сатана е полезна за онези, които имат ревност за Божите светини и за спасението на своите души. Кой е бил по-голям ревнител за Божиите светини и повече е обичал Христос от апостол Павел? И все пак този, същият апостол, казва, че Бог, като му открил много тайни, допуснал злият дух да бъде близо до него и да му досажда: И, за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям (II Коринт. 12: 7). А щом и самите демони, против волята си, принасят полза на човека, как да не му принасят полза хората, които са къде-къде по-добри от демоните? Смело може да се каже, че често приятелите на даден човек нанасят повече вреда на неговата душа, отколкото неговите врагове. Сам Господ е казал: И врагове на човека са неговите домашни (Мат. 10: 36; Мих. 7: 6). Онези, които живеят под един покрив с нас, и които са тъй заети с грижи за нас и удобството ни, често са най-лютите врагове на нашето спасение. Защото техните любов и грижи не са насочени към нашите души, а към нашите тела. Колко родители са погубили душата на своя син, колко братя – душата на своя брат, колко сестри – душата на своята сестра, колко жени – душата на своя мъж! И всичко това – от любов към тях! Осъзнаването на това, което ежедневно се потвърждава, е още едно голямо основание, че не бива твърде много да се предаваме на любовта към своите сродници и приятели, нито пък да се въздържаме от любовта към враговете. Трябва ли още веднъж да се изтъкне, че често, твърде често, нашите врагове са наши истински приятели? Това, с което ни обезпокояват, е полезно за нас; и това, че ни изобличават, служи за нашето спасение; и това, че ни притесняват в нашия външен живот, ни помага да се съсредоточим в себе си, да намерим душата си и да се молим на Бога за нейното спасение. Наистина, нашите врагове често са наши спасители от гибелта, която неволно ни подготвят нашите сродници, като разслабват нашия характер и угояват нашите тела за сметка на нашите души.

Правете добро и назаем давайте, без да очаквате нещо – казва Господ. Т.е. правете добро на всеки човек, без разлика дали той ви обича или не ви обича; следвайте примера на Бога, Който на всекиго прави добро – и явно, и тайно. Ако вашето добро не излекува вашите врагове от враждебното им отношение, още по-малко ще ги излекува вашето зло. Правете добро, значи, и на онези, които нито искат, нито очакват от вас добро, и давайте назаем на всеки, който иска от вас, но давайте така, като да давате подарък, като да връщате чуждо, а не като да давате свое.[2] На вашия враг, който и да не приема никакво ваше добро, все пак вие можете да му сторите много добрини. Не казва ли Бог: Молете се за ония, които ви обиждат и гонят? (Мат. 5: 44). Молете се, значи, Богу за вашите врагове и така сторете добро. Ако вашият враг не приема от вас никаква милостиня и никаква услуга, Бог ще приеме вашата молитва за него. И Бог ще смекчи неговото сърце, и ще го обърне към добро отношение към вас. Не е толкова трудно, както изглежда на хората, превръщането на врага в приятел. Ако това е невъзможно за хората, то е възможно за Бога. Онзи, Който замръзналата земя превръща в топла рудина[3], по която растат цветя, може да разтопи и леда на враждата в човешкото сърце, и да направи в него да цъфти благоуханното цвете на приятелството. Но всъщност, не е най-важното вашият враг, чрез вашето добро, да се обърне и да стане ваш приятел, най-важното е той, заради омразата към вас, да не погуби своята душа. За това – последното, трябва да се молите на Бога, а не за онова, първото. За вашето спасение ни най-малко не е важно дали ще имате в този живот повече приятели или врагове, но важно и преважно е вие да не сте враг никому, а приятел в своето сърце на всички, в своите молитви и в своите мисли.

Ако така постъпвате, ще имате голяма награда. От кого? Донякъде може и от хората, но главната ще е от Бога. Каква награда? Бъдете синове на Всевишния и ще можете да наречете Бога свой Отец. И твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6: 6). Ако не днес, то утре; ако не утре, то в края на краищата, пред всички ангели и хора. Но каква по-голяма награда можем да очакваме от тази да се наречем синове на Всевишния и да Го наречем свой Отец? Ето, единственият Син на Всевишния е само Господ Иисус и единствено Той досега е нарекъл Бога Свой Отец. А сега и нам, заблудените и грешните, ни се обещава тази чест! Какво означава тази чест? Означава, че ще бъдем там, където Той ще бъде във вечността (Иоан 14: 3), в славата, в която и Той ще бъде, в радост, която няма край. Означава, че любовта на Бога ни съпровожда непрестанно, във всички несполуки и страдания на този живот и всичко насочва и устройва за нашето вечно добруване. Означава, че не ще останем в гроба, след като умрем, а ще възкръснем, както и Той е възкръснал. Ние, значи, сме поставени само временно на тази земя като на остров на мъртвите, но нас ни очакват чест, слава и безсмъртна красота в жилището на небесния Отец. Трябва ли да се изброяват всички онези блага, които очакват едно сираче, когато един земен цар го осинови? Достатъчно е само да се каже: царят е осиновил еди-кое си сираче, и всеки може веднага да си представи всички блага, които очакват това сираче. А нашето осиновяване не е човешко, а Божие, защото ще бъдем синове на Всевишния, чийто Син е сам Господ Иисус, [ще бъдем] синове на безсмъртния Цар, Царя на Царете. Бог ни осиновява не поради нашите заслуги, а поради заслугите на Своя Единороден Син, както и апостолът казва: Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса (Галат. 3: 26; Иоан 1: 12). Христос ни приема за Свои братя, затова и Бог Отец ни приема за Свои синове. Всъщност, ние сами с нищо не можем да заслужим да се наречем синове на живия Бог. Смешно е и да се мисли, че можем с някакви дела, па макар и на най-голяма любов към враговете, да заслужим и заплатим онова, което Господ обещава на Своите верни служители. Да раздадем всичко, което имаме, и да го дадем на бедните. Да постим през всички дни на живота си и като свещ да стоим денонощно на молитва до края на времената; и да отделим духа си от тялото като от един студен камък, и душата ни да стане безстрастна и безчувствена към този материален свят. Да позволим да бъдем оплюти и газени от целия този свят и да се оставим за храна на гладните зверове – все пак това ще бъде нищожна цена за онези блага, за онази слава и за онези неизказани милости, които донася със себе си Божието осиновяване. Няма такова милосърдие на земята, нито пък има такава любов в смъртния човек, която може и един смъртен човек да направи син Божий и безсмъртен гражданин на небесното Царство. Но Христовата любов допълва онова, което човек не може. Никой от нас да не се хвали, че със своята любов може да се спаси, и със своите заслуги да отвори за себе си райските врати.

Затова заповедта за любов към враговете – колкото висока и трудна да изглежда, е само една лепта, която Бог иска от нас, за да ни допусне близо до Себе си, в Своите разкошни царски дворци. Той не иска от нас да изпълним тази заповед, та себе си да направим годни и да заслужим Царството и неговото осиновяване, а само да пожелаем това Царство и осиновяването над всичко останало. Той иска това от нас само за да повярваме в Неговите думи и да проявим послушание пред Господ Иисус. С какво Адам, преди своето падение, бил заслужил рая? С послушание към Бога, единствено с послушание. Тогава, когато той и жена му се усъмнили в Божията заповед, паднали в смъртния грях на непослушанието. При новото творение Господ Иисус иска от нас онова същото, което е искал от Адам и Ева в рая, а именно – вяра и послушание към всяка Негова заповед. Той е дал всички Свои заповеди, включително и тази за любовта към враговете, за да имаме вяра в Неговите слова и послушание към Неговите думи. А ако някоя Негова заповед не би била добра и спасителна за нас, нима Той би ни я дал? Той най-добре знаел дали тази заповед е естествена или свръхестествена, възможна или невъзможна; за нас е важно да знаем, че Той е дал тази заповед, и ние, ако желаем добро за себе си, трябва да я изпълняваме. Както болният с вяра и послушание приема лекарството от ръката на лекарите – било това лекарство сладко или горчиво – така сме длъжни и ние, разслабени и помрачени от греховете, с вяра и послушание да изпълним всичко, което ни е заповядал човеколюбивият Лекар на нашите души, нашият Господ и животодавец, Иисус Христос, Синът Божий.

Нему слава и хвала заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна. Сега и всякога, и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Т.е. Бог обича и тях, както и нас (бел. прев.).

[2] „Милостив е онзи, който оказва милост на ближния с онова, което сам е получил от Бога: или пари, или храна, или власт, или блага дума, или молитва – смятайки себе си длъжен, получил повече отколкото му е необходимо. Чрез неговия брат Бог проси и прави Себе си длъжник.“ Св. Петър Дамаскин (бел. авт.).

[3] Рудина ж., остар. – висопланинско равно пасище (бел. прев).

НЕДЕЛЯ ОСЕМНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за богатия риболов

Лк. 5: 1 – 11, Зач. 17

Бог е Подателят на всички блага. Всеки Божий дар е съвършен и то съвършен в такава мяра, че кара хората да се удивляват. Чудото не е нищо друго, а дар Божий, на който хората се удивляват заради съвършенството му.

Ако хората биха били в райска чистота и безгрешни, те не биха чакали Бог да възкреси мъртвите, или да напълни мрежите с риба, или да умножи хляба, па да кажат: „Ето чудо!“, а за всичко сторено от Бога, а за всеки миг и дъх от своя живот биха казали: „Ето чудо!“. Но след като грехът станал за хората навик, чрез греха всички безбройни Божии чудеса станали за човека безразлично ежедневие. За да не би от навика човекът съвсем да оглупее, отпадне и оскотее, Бог, по Своето милосърдие към болното човечество, добавил още чудеса към Своите безбройни чудеса. Та само и само да пробуди човека и да го отрезви от мрачния душегубен навик да гледа на чудото като на нещо обикновено.

С всяко Свое чудо Бог желае: първо – да напомни на хората, че Той непрестанно бди над света, като го управлява по Своята всесилна воля и мъдрост; и второ – че хората без Него не могат да направят нищо добро. Никакъв труд не успява без Божията помощ. Никакъв посев без Божието благословение не дава жътва. Цялата, насочена срещу Божия Закон, човешка мъдрост, не е в състояние сама на себе си да принесе някакво благо, дори и колкото синапово зърно. Ако пък за известно време, тя [човешката мъдрост] принася някаква полза, то определено, тя принася полза поради Божията милост, която за някое време не се отдалечава и от най-отявлените Божии противници. Защото Бог е човеколюбив и не отмъщава веднага, а търпи дълго и очаква покаяние. И защото Той желае всички хора да се спасят и да познаят Истината.

Замаян от навиците на този свят, човек понякога си мисли, че може да направи нещо добро без Бога, та чак и против Бога и Божия Закон. Понякога на фантазьора му се струва, че може от само себе си да стане добър или богат, или мъдър, или славен. Но това фантазиране или бързо го разочарова, вразумява го и отрезнял го връща към Бога, или го отнася в мътния порой на света, докато съвършено не изгуби човешкото си достойнство, и докато като сянка не се предаде в ръцете на невидимите зли сили. А онзи, който гледа на този свят като на истинско[1] чудо Божие, на себе си като на чудо между чудесата, непрестанно изследва посоките на пътищата на Промисъла в този необхватен и удивителен низ от чудеса. Такъв може да каже само това, което е казал и апостол Павел: Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 – 7). Подобна мисъл изразява и пословицата, която я има у много народи: „Човек предполага, Бог разполага“. Човек чертае планове, а Бог ги приема или отхвърля. Човек предлага мисли, думи, дела, а Бог ги утвърждава или отрича. Кое утвърждава Бог? Онова, което е Негово, онова, което е от Него. Всичко, което не е Негово и не е от Него, или което не е подобно на Него, Бог отхвърля. Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ. Ако зидарите зидат в Божие Име, ще съзидат палат, та макар техните ръце и да са слаби и материалът да е малко. Ако пък зидарите зидат в свое име, против Бог, тяхното дело ще се разруши, както се разрушила и Вавилонската кула.

Не само Вавилонската кула се е разрушила в историята, а и многобройните такива кули, които са зидали отделните светски завоеватели с намерението да съберат всички народи под един покрив – под своя покрив, и под една ръка – под своята. Разпаднали са се в пепел и безбройните кули от богатства, слава и величие, които са градили отделни хора с намерението те да завладеят Божиите творения или Божиите човеци, и да бъдат като малки богове. Но не се е разрушило онова, що са зидали апостолите, светителите и останалите Божии угодници. Многобройни човешки царства, сътворени от човешката суета, са изчезнали като сянка, а апостолската Църква и днес я има и ще остане права и върху гробовете на много от днешните царства. Дворците на римските кесари, които са воювали против Църквата, лежат в пепелта, докато християнските пещери и подземните катакомби до ден днешен стоят. Стотици царе и крале са владеели Сирия, Палестина и Египет – по музеите от техните мраморни дворци са запазени отделни счупени плочи, докато манастирите и лаврите, които Божиите молитвеници и постници са строили по същото време, и то из клисурите и пясъчните пустини, стоят и до днес, и в тях, без прекъсване, петнадесет или седемнадесет столетия към Бога се възнасят молитва и ухание на тамян. Няма такава сила, която може да разруши Божието дело. Дворците и градовете на безбожниците се рушат, а колибата Божия стои. Онова, което пръстът Божий подпира, стои по-сигурно от онова, което целият свят подпира с плещите си. Никоя плът да се не похвали пред Бога (I Коринт. 1: 29). Защото всяка плът е като трева, която чака да преминат дните и да се превърне в пепел. Нека всесилният Господ ни запази от мисълта, че можем да постигнем нещо добро без Неговата помощ и Неговото благословение! Нека и днешното евангелие да ни послужи като предупреждение, та такава суетна мисъл да не се зачева в нашата душа. Защото днешното евангелско четиво говори точно за това как всеки човешки труд е напразен, ако не помогне Бог. Докато Христовите апостоли сами ловели риба, не хванали нищо; а когато Христос заповядал да хвърлят мрежата още веднъж в морето, се хванала толкова риба, че мрежата се раздрала.

Но ето как звучи целият разказ: В това време Иисус, като стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. Това бил един от случаите, когато много народ се бил събрал да чуе от Христовите уста Божието слово. За да Го видят и чуят всички, Той не можел да избере по-добро място от един рибарски кораб. А на брега стояли два, и рибарите били заети с плавене на своите мрежи. Тези кораби не са нещо по-различно от обикновени рибарски платноходки, каквито и днес се употребяват на Генисаретското езеро. Корабът, на който се качил Господ, бил на рибаря Симон, по-сетне – апостол Петър. Господ, значи, замолил Симона малко да отдалечи кораба от брега и след като Симон сторил това, Той седнал и започнал да поучава народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба. Влизайки в лодката, Господ предварително имал предвид няколко добри цели, които искал да постигне. Първо – от лодката е по-лесно да поучава да бъде полезен за народа, хранейки душата му със Своето сладко учение. Второ – като знаел, че рибарите са загрижени и тъжни, защото тази нощ не били уловили нищо, Той желаел да ги утеши с богат улов на риба и тъй да задоволи техните телесни и други външни потребности. Защото Бог се старае за нашето тяло, както и за нашата душа. Той е Онзи, който дава храна на всяка плът (Пслм. 135: 25). Трето – Господ искал да нахрани душите на Своите избраници с вяра в Него и в Неговата всесила и всемилост. И най-накрая, което е и най-важното, Господ искал очевидно да покаже на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас, че с Него и чрез Него за вярващите всичко е възможно, както и че всички усилия и напъни на хората без Него са празни, както били празни мрежите на рибарите, които цяла нощ ловили, но нищо не уловили. Щом Господ постигнал едната цел с поучението на народа, той веднага се насочил към друга. Затова заповядва на Симон да отплува към дълбокото и отново да хвърли мрежата.

Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Симон още не знае кой е Христос; той Го нарича само Наставник и му отдава почит, както правели и мнозина други. Но той още е далеч от вярата в Христа като Син Божий и Господ. Най-напред се оплаква, че цяла нощ се трудили и не уловили нищо. Но от уважение към Христа, като към добър и мъдър Наставник, той се съгласява да Го послуша и отново хвърля мрежата. Христос никога не възнаграждава човешкия труд така, както възнаграждава послушното сърце. Искреното Петрово послушание било толкова голямо, че той веднага постъпил според Христовите думи, макар че трябва да е бил много изморен, недоспал, измокрен и ядосан след нощния безрезултатен труд. Затова неговото послушание бързо било възнаградено с Христовата милост и послушанието на рибите. Защото Онзи, който е сътворил рибите, им заповядал със Своя дух да се съберат и да напълнят мрежата. Рибите са неми и Господ не им заповядал с глас да влязат в мрежата, както с глас заповядал на бурния[2] вятър да престане и на бушуващото море да утихне. Не с глас и думи, а със силата Господня, рибите отплували на мястото, на което им било заповядано. С толкова събрана риба Господ възнаградил нощния труд на рибарите, разпръснал тяхната грижа и задоволил техните външни потребности. Така Той постигнал и втората Своя цел за този ден. Виждайки такова количество риба, каквото през живота си не били виждали, Симон и останалите, които били в кораба, дали знак на другарите си да им дойдат на помощ със своята лодка. И не само Симоновия кораб се напълнил, а и корабът на Иаков и Иоан – Симонови другари, и то така, че от големия товар без малко не потънали. Вероятно щели и да потънат, ако Господ лично не присъствал там.

Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова, и Йоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. Уплашен от невижданата гледка, Симон пада на колене пред Христа. Той и за миг не се усъмнил, че такъв улов трябва да се дължи на Христовото присъствие в кораба. А не на неговия (Симонов) труд. Този случай така потресъл Симоновата душа, че той вече не нарича Христа Наставник[3], а Господ. Защото и други хора могат да бъдат наставници, ала Господ е само Един. Като слушал как от кораба край брега Христос казва на народа мъдро поучение, Симон го нарекъл Наставник. Виждате ли колко делото е по-важно от думите? И ние, като говорим най-приятни думи, хората ни наричат учени, но само ако с дело покажем онова, за което говорим, хората ще ни нарекат Божии човеци. Вероятно и Симон, като слушал Христовите слова, мислил в сърцето си: „Колко хубаво и мъдро говори!“. Виждайки това, Всевидецът на всички сърца и същества, завел Симон в дълбокото, за да му покаже, че Той и върши онова, което казва.

Но чуйте какво Симон казал на Господ. Вместо да прояви своята благодарност за такъв велик дар и своето удивление от това чудо, той казва: Иди си от мене! Не молели ли и хората от Гадара Христос да си отиде от тях, когато Той изцелил бесноватия? Да, но не от същите подбуди като Петър. Гадаринците отпращали Христа от себе си от користолюбие, защото им било жал за свинете, които демоните издавили, когато Господ ги изгонил от човека. Впрочем Петър казва: Понеже аз съм грешен човек. Поради чувство за своята греховност и недостойнство той моли Господ да си отиде от него. Това чувство за собствена греховност в присъствието на Бога е скъпоценен камък на душата. Господ го цени повече от всички формални химни на удивление и благодарност. Защото човек, ако и да пее много химни пред Бога на удивление и благодарност, а не чувства своята греховност, нищо не го ползва. Това чувство на греховност води към покаяние, от покаяние към Христос, а с Христос към възкресение. Чувството за собствената греховност е началото на пътя на спасението. Когато някой дълго се е лутал по кривите пътища, на него му остава само да тръгне по този път и повече да не се отклонява от него, нито наляво, нито надясно. Какво помогнала молитвата на онзи фарисей, който, мислейки, че благодари на Бога, благодарил в храма на себе си? Не той бил оправдан от Бога, а онзи митар, който се удрял в гърдите и се молел на Бога: Боже, бъди милостив към мене грешника! (Лк. 18: 13). Но, ето, това е началото на Петровото школуване на вярата в Христа. Ще дойде време, когато той по съвсем друг начин ще говори на Господа. Ще дойде време, когато много от Христовите последователи ще си отидат от Христа, и когато Петър ще каже на Господ: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот (Иоан 6: 68). А сега, в началото, уплашен от Господнята сила, той Му казва: Иди си от мене!

Но страх обзел не само Петър, а и неговите другари – Иаков и Иоан – Зеведееви синове, и всички останали, които били с него. Всички те започнали със страх от Господа, а завършили с любов към Него. Както е и написано: Начало на мъдростта е страхът Господен (1: 7).

Но на Петровия страх, коленичене и възклицание благият и всевиждащ Господ отговаря: Не бой се; отсега ще ловиш човеци. Т.е. „Този свят е море от страсти. Моята Църква е кораб, а Моето Евангелие е мрежа, с която ще ловиш човеци. Без Мене не ще можеш да сториш нищо, както през изминалата нощ не сте могли да уловите нищо, ала с Мене вече ще имаш такъв улов, та корабът ще бъде препълнен. Бъди само винаги послушен, както беше днес, и няма да се уплашиш от никаква дълбочина, и няма да се връщаш никога без улов“.

И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.

Оставили корабите – нека други да правят с тях каквото искат. Освен това, Петър оставил къща и жена, Иаков и Иоан – къщата и своя баща. И тръгнали след Него. За какво да се грижат? Не са ли се грижили и трудили цяла една нощ напразно? Онзи, Който може без труд да сътвори всичко, може да изхрани и тях, и техните сродници. Онзи, Който облича криновете по-разкошно, отколкото могъл да се облече цар Соломон, ще се грижи и за тяхното облекло. Храната и облеклото – това са най-малкото нещо. Впрочем, Господ ги призовава към онова, което е най-ценно – към Царството Божие. А щом може да им даде най-ценното, как не ще им даде и онова, което е най-малко? По-късно същият апостол Петър написал: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). И накрая, щом глухите и неми риби във водата Го слушат, как тези хора, като словесни творения, да не Го слушат?

Но целият този разказ има и един скрит, вътрешен смисъл. Корабът означава тялото; мрежата, която се раздира, означава стария дух в човека, морската дълбочина означава дълбочината на човешката душа. Когато Господ се всели в послушния човек, тогава човекът се отблъсква от брега на този материален свят и се отдалечава от чувствените плитчини в духовните дълбини. В тези дълбини Господ му показва несметното богатство на Своите дарове, за които човекът напразно се напъвал, сам със своя труд, през цялата нощ на своя живот. Но тези дарове са толкова огромни, че стария дух не може да ги понесе и се раздира от тях. Затова Господ е казал, че не се налива ново вино в стари мехове. Като вижда даже несънуваното богатство на Божиите дарове, послушният човек се изпълва със страх и ужас както от всесилата Божия, така и от своите грехове. И тогава той желае да се скрие от Бога, Бог да си иде от него, а той да си възвърне стария дух и стария живот. Защото щом човек открие Божието сияние и милост, веднага му се откриват и неговата собствена греховност, и дълговременната му отдалеченост от Бога. Но Бог не оставя онзи, когото завел в духовните дълбини, нито пък обръща внимание на неговия болезнен вик: Иди си от мене!, а го окуражава и утешава с думите: Не бой се! Когато, значи, Бог обдари послушния човек със Своето неописуемо божествено богатство, Той не желае това богатство да остане само при него, както закопания от лошия слуга талант в земята, а Бог желае послушният човек да раздели този свой дар с другите. Затова Петър повикал и още един кораб, та да прехвърли от уловената риба и да раздели своя улов с другарите си Иаков, Иоан и останалите, които били с тях. Но и Иаков, и Иоан, и всички останали се трудели с извличането на мрежата, прехвърлянето на рибата в кораба и гребането към брега. Тъй и всеки послушен човек, който приема Божия дар чрез друг човек, трябва да знае, че този дар идва от Бога, а не от човек; веднага, без отлагане, трябва да започне да се труди за опазването, умножаването и по-нататъшното разделяне на този дар. Това, дето послушните рибари извлекли кораба на брега и го оставили, а всички тръгнали след Христа, означава, че обдареният, в духовните дълбини, от Бога човек, оставя своята плът със страстите и дотогавашните греховни връзки и оставя всичко, т.е. оставя не само тялото и плътските връзки, а и стария дух, и всички връзки със своя стар дух, и тръгва след Онзи, Който облича всеки повикан в нова риза на спасение, и Който постоянно призовава послушните към голямата духовна дълбочина. Това, дето Господ нарича Петър ловец на човеци, означава, че апостолите, епископите, свещениците и въобще всички християни, които са приели дарове от Бога, заради любовта и длъжностите си [трябва да] се трудят с помощта на тези дарове да имат повече улов, т.е. да спасят колкото може повече хора. Всеки е получил своя дар; който е получил по-голям, трябва и повече улов да добие. А който е получил по-малко, по-малко ще бъде длъжен и да добие, както ясно Господ учи чрез притчата за талантите. Рабът получил пет таланта, показал десет, а рабът, който получил два таланта, показал четири. Само никой да не се възгордява с Божиите дарове като със свои и да не ги крие от човеците, и да не ги закопава в гроба на своето тяло, защото такъв сам себе си осъжда за огнената геена, където ще бъде плач и скърцане със зъби.

Този евангелски разказ е изпълнен с поучения, както рибарските мрежи били препълнени с благословени риби, и е точно за нашето време и нашето поколение. О, хората на нашето време от това евангелско четиво да приемат поне поучението за послушанието към Бога! Всички останали поучения биха се осъществили сами чрез послушанието. И всички блага, които човешкото сърце може да пожелае, биха били уловени със златната мрежа на евангелското послушание. Пред нас има два примера на послушание: послушанието на рибите и послушанието на апостолите. Не може да се каже кой е по-трогателен. Рибите изпълняват Господната заповед и без колебание поставят живота си пред Неговите нозе. Тях Господ ги е сътворил за полза на човека. Но ето – рибите могат да задоволят и една духовна потребност на човека! За отстъпилите от Бога, бунтуващи се и непослушни хора, те послужили с примера си на послушание към Твореца. Наистина, тези риби нямало как да се прославят повече, та ако ще и още хиляда години да били останали живи и да плували из Генисаретското езеро! Със своя живот те купили великата чест да послужат за плана на Господа Изкупителя, като пример и укор за непослушните хора. Очевидна и неизказана е Господнята милост в това. Господ използва всички Свои творения, за да отвърне човека от пътя на гибелта, да го събуди, отрезви и въздигне в неговото първоначално достойнство.

Но и примерът на апостолското послушание е трогателен. Обикновено простодушните хора са привързани повече към своя дом и своите сродници, отколкото великосветските. Защото тези, последните, имат много разнообразни връзки в света, та ако скъсат една връзка, остават с другите. А тези прости рибари оставили всичко, разкъсали своите малобройни, но твърде здрави връзки със света – дом и сродници, и със самите себе си – и тръгнали след Господа към голямата и богата духовна дълбочина. Времето показало, че Господ божествено възнаградил тяхното послушание. Те станали стълбове на Божията Църква на земята и велики светилници в небесното Царство. Да побързаме и ние да се възползваме от техния пример на послушание. Нощта на нашия живот на земята бързо преминава и всички наши усилия през тази нощ, без Божията помощ, остават безсмислени и мрежите ни – празни, сърцата ни – пълни със зловоние, а душите ни и нашият ум – гладни. А благият Господ стои до кораба на всекиго от нас и ни моли. Той, Всевишният Творец и Вседържител – моли всекиго от нас да Го пуснем на нашия кораб и с Него, без страх, да отплаваме от плитчините и калните локви на живота в големите дълбочини на духовното море, където Той ще напълни нашия кораб с всички желани блага в изобилие! Да Го послушаме, значи, докато Той ни моли, защото, като съмне, ние няма повече да го видим като Молител, а като Съдия. Да не отхвърляме Неговата молба да влезе в нашето сърце и душа, както и Петър не я е отхвърлил; защото Той желае да влезе не заради Себе Си, а заради нас. Знайте, че не е лесно на Пречистия да влезе под нечист покрив. Знайте, че това е жертва, която Той прави. Но тази жертва Той прави от любов към нас. Не ни моли да влезе, за да вземе нещо, а да даде. Той моли само да му позволим да стори услугата и жертвата – и Жертвата! – за нас. Да чуем, братя мои, гласа на Молителя преди да сме чули гласа на Съдията.

На нашия Господ и Спасител Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец, и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и во веки веков. Амин.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – трептящо (бел. прев.).

[2] В ориг. – шумния (бел. прев.).

[3] В сръбския текст думата е Учител (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ СЕДЕМНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за постоянството във вярата и молитвата

Мат. 15: 21 – 28, Зач. 62

Никой не може да усети сладостта на доброто без постоянство в доброто. Защото по пътя към доброто най-напред се среща горчивина, та след това – сладост.

Цялата природа е препълнена с поучения за постоянството. Нима младите издънки ще станат голяма гора, ако се уплашат от ветровете и снеговете? И нима реките щяха да са толкова полезни, ако не течаха в постоянно издълбаните корита? Самоубиват ли се мравките, когато колелата прегазят мравуняка на пътя, или отново и с постоянство градят друг? Ако бездушен човек разруши гнездото на лястовичката от своята къща, лястовичката, без да протестира, се отдалечава към друга къща и си гради гнездо. Каквото и да сторят природните бедствия и хората против растенията и животните, те ще удивят хората с несъкрушимото си постоянство в изпълнение на определеното им от Бога предназначение. Докато едно посечено или покосено растение има достатъчно сила да расте отново, то ще расте. И докато едно ранено и самотно животно има макар и малко сила за живот, то ще живее и ще извършва своето предназначение.

Целият всекидневен човешки живот е преизпълнен с поучения за постоянството. Само постоянният войник постига победа; постоянният занаятчия се усъвършенства в своя занаят; постоянният търговец забогатява; постоянният свещеник изправя хората в своята енория; постоянният молитвеник се усъвършенства до светец; постоянният художник разкрива вътрешната красота на нещата; постоянният учен открива правилата и законите между творенията. И най-надареното дете никога няма да се научи да пише, ако постоянно не се упражнява в писане; нито пък човекът и с най-хубав глас ще стане добър певец без упражнения в пеенето.

Ето, ние сме свикнали всеки ден да напомняме на другите за постоянството и да ни се напомня от другите за постоянството в нашите обичайни домашни работи. Изглежда, че постоянството е единствената добродетел, в която никой не се съмнява, и която всеки препоръчва. Но това пословично постоянство, за което слушаме всеки ден, е само нашето училище за вътрешното постоянство в духовната област. Цялото постоянство в измайсторяването и обработването на предметите, в събирането на богатства, знания и умения, е само образ на онова исполинско постоянство, което ние трябва да имаме в усъвършенстването и работата над нашите сърца, в изхранването и обогатяването на нашите души, на нашата вътрешна, нетленна и безсмъртна същност.

Накрая и Свещеното писание ни учи, от всяка своя страница, на постоянство в духовната област; учи ни със слова, а също така и с най-знаменателни примери на човешко постоянство и непостоянство. Два най-ужасни примера на непостоянство добре проличават в [простъпките на] Адам – праотеца на човешкия род, и при Иуда – най-напред апостол, а след това предател. По Божията благост и двамата били поставени в непосредствена близост до Бога. Адам бил с Бога в рая, а Иуда – с Христос на земята. И двамата започнали с послушание, а завършили с вероломство. Иудината съдба е по-страшна от Адамовата, защото Иуда вече имал пред себе си примера на Адам. Непостоянен бил в борбата и Саул, затова и полудял; непостоянен бил и Соломон, затова царството му се разделило. Но какво чудно и свръхчовешко постоянство показал Авраам с вярата си в Бога! И Иосиф – в целомъдрието! И Давид – в покаянието! И праведният Иов – в търпението! Какъв божествен пример на постоянство е показала Пресвета Дева Мария в чистотата! И праведният Иосиф – в богопослушанието! И апостолите – в богопослушанието и любовта към Христа! Наистина, толкова очевидни и ясни примери има в Свещеното Писание за това как постоянството в доброто в края на краищата побеждава и бива коронясано, та никой от нас, който чете за тези примери, няма да има извинение, че не знае, или че не е бил поучен. Как са могли това да знаят стотиците хиляди светии, девственици и мъченици от Христа до днес, а ние да не знаем? Не е да не знаем, а не искаме да сме постоянни. А да знаеш и да не си постоянен в доброто, повлича след себе си двойно осъждане. Който не знае за пътя на доброто и не върви по него, ще бъде бит малко. Но който знае за този път, и не върви по него, ще бъде бит много.

Пътят към доброто се изкачва към планината и в началото е много тежък за онзи, който е навикнал да върви по равното или да слиза от планината. Който тръгне по пътя на доброто, но вземе, че се върне, той не може да остане на мястото, откъдето е тръгнал към планината, а пропада дълбоко в тъмнина и пропаст. Затова Господ казва, че не е годен за Божието царство никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад (Лк. 9: 62).

Днешното евангелско четиво разкрива един прекрасен пример за постоянство във вярата и молитвата от една обикновена жена, и то езичница. Та този пример като жив огън да падне върху съвестта на всички онези, които се наричат вярващи, но във вярата и молитвата са твърди и студени като камък!

И като излезе оттам, Иисус замина за страните Тирска и Сидонска. И ето, една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Откъде излязъл Иисус? От Галилея, от земята на израилския народ, който произхождал от благословения Сим. Къде отишъл? По местата, където живеели хананейците – потомците на проклетия Хам. Значи, Господ излязъл от благословените и дошъл между проклетите. Защо? Защото благословените забравили Бога и станали проклети, а някои от проклетите признали Бога и станали благословени. След като укорил книжниците и фарисеите заради формалното спазване на външните обреди и нарушаването на Божиите заповеди за милосърдието и почитането на родителите, Господ със Своите ученици преминал в езическите земи. Защо Той отишъл между езичниците, като по-рано е заповядал на учениците си да отидат само при хората от дома Израилев (Мат. 10: 5 – 6)? „Първо – затова – както казва премъдрият Златоуст, – защото всяка заповед за учениците не важи за Него. Второ – защото видял, че евреите Го отхвърлят, и провидял, че накрая напълно ще Го отхвърлят. Бог е верен на Своите обещания – Той обещал чрез пророка да изпрати Спасител на еврейския народ. Бог сторил това. Но еврейският народ, чрез своите началници, отхвърлил Спасителя. Но както Бог е богат с начините за осъществяване на Своите планове, делото на спасението от това еврейско отхвърляне не се забавило, а още по-малко пък пропаднало. Спасителят преминал границата на [земите на] еврейския народ и отишъл между другите народи. Последователен и верен на Своя Завет, Господ най-напред пратил Своите ученици при еврейския народ, но след Разпятието възкръсналият Господ праща учениците си при всички народи. Накрая и третата причина: Господ искал още веднъж да засрами избрания и благословен народ с вярата на езичниците, та така да го доведе до покаяние и да го обърне към Бога. Първия път той сторил това чрез примера с римския стотник в Капернаум, който, като римлянин, принадлежал към Иафатовия род и който показал образец на вяра в Христа Господа. Иафетите и хамитите, значи, небесният Цар поканил на царската трапеза, след като семитите, като избрани и първозвани, отхвърлили поканата. Това трябвало да бъде предупреждение и укор. Но напразно, евреите упорствали докрай, затова били отхвърлени от Отхвърления. Сега пък вижте каква е вярата на жената езичница! Тя застава пред Господ, тя го нарича Господ и Давидов Син. Няма съмнение, че тя е чувала за Чудотвореца Христа, защото мълвата за него се била разнесла и сред околните народи. А сега тя узнала, че Той е дошъл и по тези краища. И тя, с радост и голяма вяра, забързала към Него. Евангелист Марк пише, че Господ бил влязъл в една къща, защото не желаеше никой да Го узнае.

Очевидно с това Господ искал да покаже колко е силна вярата на езичниците. Той няма да се натрапва, но те ще Го търсят. Нещо повече, Той ще се крие от езичниците, но не ще може да се укрие. Ала не можа да се укрие. Силната вяра на хананейката Го намерила. Народът, който Той поканил, не искал да пристъпи към Него, хората, които живеели в тъмнина и сянка смъртна, Го търсели; и дори когато се криел от тях, Го намирали.

Забележете, че жената не казва на Господа: „Смили се над дъщеря ми“, а помилуй ме! Дъщеря ѝ полудяла; мъчел я дяволът, а майката моли Господ да се смили над нея. Защо? Защото в своето безумие дъщеря ѝ не разбира нищо; тя не чувства ужаса и мъката, които майка ѝ, като разумна, изпитва. От тези думи същевременно се вижда и голямата майчина любов към дъщерята. Майката търпи страданието на своето дете като свое страдание. Онзи, който би се смилил над нейната дъщеря, би се смилил и над нея, нещастната майка. А в това страшно положение на майката кой би могъл да ѝ стори каквато и да е милост, ако не стори милост на нейната страдаща дъщеря? Няма съмнение, че покрай полудялото момиче е натъжено цялото семейство[1] и всички негови роднини и приятели. Няма съмнение, че съседите стояли настрана, а враговете злорадствали. Къщата опустяла като гробище. От нея се разнасяли демоничните крясъци и безумният смях на бесноватата дъщеря. Можела ли опечалената майка да мисли, сънува, да говори и да моли за нещо друго? А може би е осъзнавала някой свой грях, поради който се смятала за виновна за страданието на своята дъщеря? Затова и казва: Помилуй ме!

Но Той не ѝ отвърна ни дума. Не било в Христовия нрав да не отговаря на въпросите и молбите на хората. Той отговорил дори и на сатаната – на Своя изкусител, в пустинята. Той не отговарял само на въпросите на Своите несправедливи съдии и мъчители – Каифа и Пилат. Защо, тогава, Той мълчаливо пропуска молбата на тази нещастна майка? За да се отворят очите на онези, които не виждат, та да видят онова, което Той вижда. Жената да покаже по-силно своята вяра в Него, та да видят и разберат това всички придружаващи Христа.

И учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: отпрати я, защото вика подире ни. А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев. Виждате ли колко мъдро постъпил премъдрият Господ, като не изпълнил веднага желанието на жената и защо не отговорил на нейната молба! При учениците вече се появява съжаление към бедната молителка. Отпрати я означава: или изпълни молбата ѝ, или ясно ѝ откажи, та да не вика след нас. На молбата на Своите ученици Господ отговорил, че Той е пратен само при изгубените израилеви овце, т.е. при еврейския народ. Защо Господ постъпил така? Първо – за да покаже, че Бог е верен към Своя завет; и второ – за да наведе учениците към размисъл, че и езичниците са деца на живия Бог, че и те се нуждаят от помощ и спасение. С това Той дава възможност на учениците, чрез тази бедна жена със силна вяра, сами да се опълчат против ограниченото еврейско разбиране, че Бог се грижи само за евреите, и че Бог е Бог само на евреите. Господ умишлено говори, както говорили всички евреи, та учениците да се замислят и сами да стигнат до извода, че техният народ е сгрешил; и че това разбиране е толкова по-погрешно, колкото повече техният народ се отмята от Бога – от Христа Господа, като го презира и отхвърля. Господ Иисус не искал да учи Своите ученици само с думи, а и с реални случаи от живота. Вместо думи, в този случай, Той оставя случващото се с жената езичница да бъде незабравимо поучение за учениците. Всъщност, той затова прекосил границата на еврейската земя и дошъл в езическите краища, та с този забележителен случай да поучи Своите последователи. Но вижте по-натам как хананейката изразява своята непоколебима вяра в Христа Господа: Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми! Тя била уверена, че ако Христос не ѝ помогне, никой на света не ще може да ѝ помогне. Без съмнение тя е обиколила всички лекари и е прибягнала към всички езически врачувания, но без успех. Бесноватата ѝ дъщеря си оставала бесновата. Но ето Го Изцелителя на всички мъки и болести! Тя е слушала за Него: тя е вярвала в Него и преди да Го е видяла. Но сега, след като Го видяла, в нея още повече се разгоряла вярата в Неговата божествена сила. Той може това, което не може никой. Той, ако само пожелае, може всичко! Жената непоколебимо вярва, че Той може, и се старае само да Го склони да направи онова, което може да направи само Той – Той и никой друг в целия свят. Затова, когато не отговорил на първата ѝ молба, и когато не ѝ обърнал внимание дори и след молбата на Неговите придружители, тя изтичала пред Него, паднала на колене и завикала: Господи, помогни ми!

А Той отговори и рече: не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. Страшни думи! Но Господ отново не говори от Себе Си, а с езика на съвременниците си – евреите, които смятали само себе си за Божии чада, а всички останали народи за псета. С това Господ иска да предизвика силно възмущение на Своите ученици против изключителната еврейска злоба. С това Господ желае да пробуди в душите на учениците мисълта, която по-късно той изрекъл в очите накнижниците и фарисеите, казвайки: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат (Мат. 23: 13). Ето, онези, които са наречени чада, са станали като псета, а онези, които са считани за псета, се обръщат и стават Божии чеда. Но, разбира се, Господ не искал да укори само евреите, а и езичниците. Те са наречени от евреите псета повече от злоба, но в това название има и много истина. Защото езичниците в Тир и Сидон са също като онези в Египет и другаде – отдавна, отдавна отстъпили от истинския и жив Бог и предали се в служба на демоните, които са по-жалки псета от всички псета. С това Христос не укорява лично жената, а укорява нейния народ и всички езически народи, които служат на демоните чрез идолите и други мъртви предмети, чрез разни гадания и чрез нечисти жертви.

Тогава тази изключителна жена – по-голяма по вяра от избраните евреи и от презрените езичници – отговорила на Господа: Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им. Тъй удивително отговорила тази жена! Тя не отрича, че принадлежи към онези народи, които могат да се нарекат псета. Нито пък, макар и по-добра от евреите, се притеснява да ги нарече господари. Тя бързо разбрала образните и преносни слова на Спасителя. Защото от голямата вяра идва и мъдростта, от голямата вяра идват и подходящите думи. Такова е нейното смирение пред Господ и такава е нейната любов към болната ѝ дъщеря, че и названието псе не я обижда! Кой от нечистите хора, застанали пред Господ, не би се почувствал като нечисто псе? Само онзи, който и в своята греховна нечистота има лъч на вяра. Не съм достоен да влезеш под покрива ми – казал на Господ езическият стотник в Капернаум. А сега тази жена езичница не се срамува пред Господа да нарече себе си псе. Докато човек не се почувства грешник, не може и една крачка да направи към своето спасение. Мнозина и мнозина велики светци на Църквата, по-чисти и по-светли от милиони други хора, не се срамували да нарекат себе си псета. Такива се чувстват всички наистина пробудени хора, които са отрезнели от пиянството на земните и плътски страсти и виждат в блатото на греха своето унижение. Докато човек не почувства това, той се люлее в смрадливата люлка на греха и не може да разбере необходимостта от вярата, нито пък има вяра. Докато псето не почувства срам от това, че е псе, не може да пожелае да стане лъв, и докато на жабата не ѝ засмърди тинята, в която живее, не ще пожелае да се издигне и полети като орел.

Бедната жена от тази притча дълбоко почувствала езическото безсилие в света, неговото унижение, неговата нечистота, тинята и гнойта, и срама на неговата същност. Тя копнеела за нещо по-светло и по-чисто. И това, за което жадувала, изведнъж ѝ се открило в Христос, и то в най-голяма мяра и в най-голям блясък. Затова тя не отстъпила от Него; затова и претърпяла Той да ѝ каже, че принадлежи към рода на псетата. Не само претърпяла, а сама го признала! Но осъзнавайки недостойното си потекло, тя проси барем троха от онзи животворящ хляб, който Господ пратил на Израиля. Хлябът е Христос и трохите са, макар и най-малката, Неговата милост. Гладните псета, които нямат и трохи, се задоволяват и с троха.

О, жено, голяма е твоята вяра – рекъл Господ, – нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря и́ оздравя. Господ казал тези думи чак когато докарал работата докрай. Даже и родна дъщеря на Авраам да е била тази жена, не би могла по-ясно да покаже своята вяра от начина, по който я показала. Който имал очи да види и уши да чуе, е видял и чул. Нямало какво повече да се очаква. Чак и неверният Иуда е могъл да види голямата вяра на хананейката. И маловерният Петър. И съмняващият се Тома. За никой от Своите апостоли Господ не е изрекъл такава похвала. Към кого от тях е отправил думите: голяма е твоята вяра? А на всички сякаш казал: „О, маловерни!“. И само веднъж ли? Не рекъл ли им веднъж, укорявайки ги: О, роде неверен и развратен! (Мат. 17: 17). Той затова ги и завел в ханаанските места, та чрез вярата на тази езичница, която не познавала нито Закона, нито пророците, да ги научи на велика вяра и да им покаже голямата сила на вярата. Господ постепенно учил Своите ученици на вярата. С този случай в езическите земи Той им изнесъл добра лекция и с нея усъвършенствал тяхното обучение. Ето каква е вярата на тази жена, въпреки че всичко, което научила от своя род на този свят и в този живот, било погрешно! Тя била научена, че слънцето, месецът, животните и камъните са богове! Била родена и живяла сред мрак, невежество и срам. Тя, в края на краищата, произхождала от хананейците, т.е. от онова зло племе, което Бог прогонил от обетованата земя, за да направи място за еврейския народ – Своя, избран някога, народ. Наистина много поучения, много поводи за размисъл за Божиите пътища и много причини и за апостолите, и за техния народ, за срам и покаяние.

Апостолите разбрали и усвоили това поучение, ако не веднага, то по-късно, утвърдили се във вярата и посели Христовата вяра по целия свят; за тази всесилна вяра загинали и се прославили.

Но дали ние сме разбрали и усвоили това поучение? Днес Христовата Църква в света е избраният Божий народ, новото царство и новото свещенство. Вижте пак как Господ е пренебрегнат между християнския народ! Как кръстените хора са станали не само род маловерен, а род неверен и развратен! Как вярват във всичко друго, но не и в Христос, и търсят опора и помощ в своя живот от слепите и глухи предмети и вещества около себе си повече, отколкото от всесилния Господ Христос! Как чрез това сами себе си вече са наказали ужасно, защото са станали унили, озлобени, безсилни и нещастни! Такива са били и евреите по времето на Христовото пришествие на земята. Християнските народи държат ключа за небесното Царство, но днес малцина влизат в това Царство, а впрочем, не дават, и на които биха желали, да влязат в него. Защото пред нехристиянските народи те се представят като по-жестоки, по-злобни, по-егоистични и по-материалистични от самите тях. С това те отблъскват нехристиянските народи от Христа и им пречат да влязат в Царството, за което те копнеят. Пред тези народи от Царската трапеза падат само трохи и те събират и ядат тези трохи. Но как те – езичниците, да се нахранят до насита, когато европейците и американците като господари седят около Царската трапеза, но са духовно гладни и жадни? Няма ли скоро да настъпи краят на Божието дълготърпение? Не ще ли Господ скоро отхвърли онези, които отхвърлят Него, както вече веднъж сторил [с иудеите], и да обяви избраните за неизбрани, а неизбраните за избрани, благословените за проклети, а проклетите за благословени?

Но какво ни остава да правим между това богоборческо поколение? Нищо друго освен онова, което направила хананейката – постоянно да молим живия всемогъщ Господ Христос и с вяра да викаме: „Господи, помилуй нас, грешните!“. Защото, ако е воля Божия да се замени едно избраничество с друго; защото, ако Неговата света воля е да се отнеме Царството от християнските народи и да се даде на други; ако наказанието за греховете е близо – все пак с отхвърлянето на християнските народи няма да бъдат отхвърлени всички християни, както с отхвърлянето на еврейския народ не са отхвърлени всички евреи. Така, както и които са признали Христа след разоряването на Иерусалим, са спасени, както и онези, които са Го признали по времето на Неговото пребиваване на земята. Защото много от евреите се кръстили по-късно и дори някои от тях станали велики светци на Божията Църква. И днес, онези от тях, които се обръщат към Христа, се спасяват, както са се спасили мнозина техни праотци преди отхвърлянето [на евреите] и отмяната на избраничеството. Защото Богу било не толкова до държавата, колкото до хората; защото на Бога не му било толкова до народа, колкото до спасението на отделните живи души. Затова не трябва да се боим и да казваме: „Ще погинат днешните християнски държави и народи, значи – ще погинем всички“. В Содом Бог имал един-единствен вярващ – праведния Лот, и единствено него е спасил тогава, когато допуснал гибелта на Содом.

Да се вгледаме в постоянната молитва и силната вяра на бедната хананейка и да не падаме духом дори и за миг. Неотклонно да вярваме и да се стараем огънят на нашата вяра да не угасне. Постоянно да възнасяме нашите молитви към живия Господ, както за себе си, така и за цялата Божия Църква и за целия човешки род. И вярата – само вярата – ще укрепи нашата душа и ще разпръсне всеки страх и всяко съмнение от нея, а молитвата ще ободри нашия дух и ще ни изпълни с радостна надежда, правилни мисли и пламенна любов.

Нека милостивият и човеколюбив Господ Иисус да подкрепи нашата вяра и чуе нашата молитва, заради което Нему слава и хвала заедно с Отца и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и, винаги и во веки веков. Амин.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цялата къща (бел. прев.).

Неделя шестнадесета след Петдесетница. Евангелие за талантите

Мат. 25: 14 – 30 Зач. 105

Бог създава неравенството; хората роптаят срещу неравенството. Дали хората са по-мъдри от Бога? Щом Бог е създал неравенството, значи е по-мъдро да има неравенство, отколкото да няма неравенство.

Бог създава неравенството за добро на хората; но хората не могат да видят своето добро в неравенството.

Бог създава неравенството заради красотата в неравенството; хората не могат да видят красотата в неравенството.

Бог създава неравенството от любов, която се разгаря и поддържа неравенството; хората не могат да видят любовта в неравенството.

Това е прастарият човешки бунт на заслеплението против прозорливостта, на безумието против мъдростта, на злото против доброто, на грозотията против красотата, на злобата против любовта. Още Адам и Ева се предали на сатаната, та само и само да са равни с Бога. Каин убил брат си Авел, защото жертвите им не били еднакво приети от Бога. От тогава та досега продължава борбата на хората против неравенството. А и от тогава до сега Бог създава неравенство. И преди това ще кажем, че Бог е сътворил и ангелите различни.

Бог иска хората да са различни във всичко външно; по богатство, сила, чин, образованост, положение и т.н. и не препоръчва в тези неща никакво надпреварване. Не търсете първи места, заповядва Господ Иисус. Богиска от хората умножаване на вътрешните добродетели – вяра, доброта, милосърдие, любов, кротост, благост, смирение и послушание. Бог е дал и външни и вътрешни блага. Но на външните блага Той гледа като на по-евтини и по-незначителни от вътрешните блага. Външните блага Той дал за преживяване, както на животните, така и на хората. Но богатата съкровищница с вътрешни, духовни блага, Той излял само в човешките души. Бог е дал на човека нещо по-висше, отколкото на животните, затова Той и иска от човека повече, отколкото от животните. Това „повече“ се състои в духовните дарове.

Външните блага Бог е дал на човека за да служат на вътрешните. Защото всичко външно служи като средство на вътрешния човек. Всичко временно е отредено за служба на вечното; и всичко смъртно е отредено за служба на безсмъртното. Човек, вървящ по обратния път, който пропилява своите духовни дарове изключително за придобиване на външни, временни блага и богатства, власт, чин, светска слава, прилича на син, който е наследил от баща си много злато, па вземе че го пропилее в купуване на пепел.

За хората, които почувстват положените в своите души Божи дарове, всичко външно става незначително, както при онзи, който от основното училище отиде в университет.

Само за външни блага се борят невежите, а не мъдрите. Мъдрите водят една трудна и полезна борба – борба за умножаване на вътрешните блага. За външно равенство се борят онези, които не умеят или не смеят да погледнат в себе си, нито пък да заработят върху вътрешната, върху най-важната нива на своето човешко битие.

Бог не гледа на човека, какъв е на този свят и какво има, как е облечен, нахранен, образован и почитан от хората – Бог гледа на човешкото сърце. С други думи, Бог не гледа на външното състояние и положение на човека, а на неговия вътрешен напредък, възрастване и богатеене в дух и истина. За това се говори в днешното евангелско четиво и притчата за талантите, или духовните дарове, които Бог е вложил в душата на всеки човек, разкрива големите вътрешни различия на хората според тяхното естество. Но тя разкрива и нещо много повече. Със своите орлови криле тази притча прелита над цялата продължителност на човешката история, от началото до края. Който напълно разбере дори и само тази притча на Спасителя, и приложи поуката от нея в своя живот, ще придобие вечно спасение в Божието Царство.

Защото Той ще постъпи като човек, който, тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си: и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува. Под човек, трябва да се разбира Бог Всевишний, дарителя на Своите благи дарове. Под слуги се разбират ангелите и хората. Тръгването на път означава Божието дълготърпение. Талантите са духовните дарове с които Бог дарява Своето разумно творение. Че всички тези дарове са големи показва тяхното подчертано название – таланти. Защото един талант бил много пари, и имал стойност на 500 златни дуката.[1] Казахме, че Господ нарочно нарекъл Божиите дарове, таланти, за да покаже големината на тези дарове; да покаже, че преблагият Творец е надарил богато Своето творение. Даровете са толкова големи, че и онзи, който е получил един талант, е получил съвсем достатъчно. Под човек се разбира и самия Христос Господ, което се вижда от думите на евангелист Лука: Някой си благороден човек. Този благороден Човек е сам Христос Господ, Синът Божий, Най-Благородният. Още по-ясно това се вижда от по-сетните думи на същият евангелист: Заминаваше за далечна страна, да получи за себе си царство и да се върне (Лк. 19: 12). След Своето Възнесение, Господ възлязъл на небето за да получи за Себе Си Царство, обещавайки на света, че пак ще дойде на земята като Съдия. Когато под човек се разбира Господ Иисус, така под слугите трябва дасе разбират апостолите, епископите, свещениците, и всички вярващи. Над всекиго от тях Дух Светий е излял много благи дарове, но различни, та да един другиго да се допълват, и така всички да се усъвършенстват морално, и да възрастват духовно. Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички; Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; и този същият Дух, разпределя всекиму поотделно, както си иска (I Коринт.12: 4 – 11). Чрез тайнството Кръщение, всички верни добиват тези дарове в изобилие, а чрез останалите църковни тайнства, Бог ги усилва и умножава. Под петте таланта, някои тълкуватели разбират петте чувства на човека, под двата таланта – душата и тялото, под един талант – единството на човешката природа. Петте телесни чувства са дадени на човека в служба на духа и спасението. С тялото и душата човек трябва внимателно да служи на Бога и да богатее с богопознание и добри дела. Човек изцяло трябва да се посвети в служба Богу. В детството си човек живее с петте си чувства, изпълнен с чувствителен живот; в по-голяма възраст човек чувства в себе си раздвоение в себе си и борба между плътта и духа; а в духовно зряла възраст човек е духом единен, побеждавайки разделението от пет и две в себе си. Но точно в тази зряла възраст, когато човек помисли че е победител, го застрашава най-голямата опасност от непослушание към Бога. Достигнал най-големи висоти, тогава, той пада в най-дълбока пропаст и закопава своя талант.

Всекиму Бог дава дарове според неговата сила, т.е. колкото всеки може да понесе и използва. Разбира се, Бог раздава даровете на хората и според плана на Своето домостроителство. Както строителите на един дом нито имат еднакви умения, нито работят една и съща работа, а един прави това, друг – друго, всеки работи според своите умения!

И веднага отпътува. Тези думи означават бързина с която Бог твори. Когато Бог сътворил света, го сътворил мигновено. И когато Господ Иисус дошъл на света заради новото творение, заради обновяването на света, Той бързо свършил Своето дело: открил и раздал даровете, и веднага заминал.

Какво, следователно направили слугите с получените талант?

Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два; а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си. Всички отношения и търговски дела, които съществуват между хората са картина на онова, което става, или което трябва да се случва в царството на човешките души. От всеки, който наследи някакъв имот, хората очакват той да го увеличи; от всеки, който е придобил нива, се очаква да я обработва; от всеки, който е изучил някакъв занаят, се очаква да работи този занаят, както са своя полза, така и за полза на съседа си; от всеки, който владее някакво ръкоделие, се очаква да го покаже; от всеки, който е вложил пари в търговията, се очаква да умножи тези пари. Хората се движат, работят, изкусуряват предметите, събират имущество, разменят, продават и купуват. Всеки се труди да препечели необходимото му за живота, всеки се старае да подобри своето здраве, да задоволи своите катадневни потребности, и да подсигури за продължително време своето съществуване. Всичко това е само картина на онова, което човек трябва да прави за своята душа. Защото душата е важна. Всички наши външни потребности са картина на нашите душевни потребности, и напомняне и поучение да се потрудим и за нашата гладна и жадна, гола и болна, нечиста и тъжна, душа. Затова всеки един от нас, който е приел от Бога пет, или две, или една мяра вяра или мъдрост, или човеколюбие, или страх Божий, и копнеж за душевна чистота и сила, или кротост, или богопослушание, трябва да се труди поне да удвои тази мяра, както направили първите двама слуги, и както обикновено постъпват хората, които се занимават с търговия и занаятчийство. Онзи, който не умножи дадения му талант, па колкото таланта и да е бил малък, ще бъде отсечен като безплодно дърво и хвърлен в огъня. Тъй, както постъпва стопанинът с безплодното дърво, което напразно присажда, окопава и огражда а то не дава никакъв плод, тъй ще постъпи върховният Стопанин на тази вселенска градина, в която човеците са най-скъпоценните Негови дървета. Сами вижте, с какво учудване и презрение хората гледат на онзи човек, който като наследил имот от своя баща, нищо не прави, а само стои и разпилява наследството за телесните си потребности и за плътски удоволствия! И най-бедния просяк не трупа върху себе си толкова презрение от хората като такъв егоистичен ленивец. Такъв човек е истинско изображение на духовния ленивец, който от Бога е получил талант вяра, или мъдрост, или красноречие, или каквото и да е благо, па го не използва, а го държи закопано в блатото на своето тяло, не го умножава с труд, от гордост не го показва никому, и от егоизъм не го използва за никого.

След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка. Бог не е отдалечен от хората и за миг, а камо ли за дълго време. Неговата помощ за хората се излива катадневно като пълноводна река, но Неговият Съд, Неговото оправяне на сметките с хората идва след дълго време. Бърз за всеки, който го призове за помощ, Бог е бавен за отплата към който Го оскърбява, и който безцелно пропилява Неговите дарове. Тука иде реч за Страшният Съд, когато удари последният час и всички работници бъдат повикани за своята заплата.

И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет. Господарят му рече; хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си. Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два. Господарят му рече; хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си. Един по един слугите пристъпват към своя господар и дават сметка за онова, което са получили и за онова, което са спечелили. Един по един, и ние, ще трябва да пристъпим към Господарят на небето и земята, и пред милиони свидетели да дадем сметка за полученото и спечеленото. В него час нищо не ще може да се скрие или поправи. Защото, Господ, със Своята светлина, ще освети всички присъстващи, така че всеки ще узнае всичко за всекиго. Ако в този живот сме успели да удвоим своите таланти, ние с ведро лице и свободно сърце ще застанем пред Господа, както и тези първите двама добри и верни слуги. Ще бъдем осияни от лицето на Господаря, и, чрез Неговите слова добри и верни рабе! ще получим вечен живот. Но тежко ни ако застанем пред Господаря и Неговите свети ангели, като онзи зъл и ленив раб, с празни ръце!

Какво означават думите в малко си бил верен, над много ще те поставя! Означават, че всички дарове, които на този свят приемаме от Бога, па колкото и големи да са те, са малки в сравнение с онези блага, които очакват верните на онзи свят. Защото е писано: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обича (I Коринт. 2: 9). И най-малкия труд, заради Божията любов, Бог награждава с царски дарове. За онова, малкото, което верните претърпяват в този живот от послушание към Бога, и за онова, малкото, с което са се потрудили за своята душа, Бог ще ги увенчае със слава, каквато всички царе на този свят нито са познавали, нито са имали.

А ето, какво се случва със лукавите и неверни слуги: Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.Такова оправдание за своето лукавство и своята леност представя този, третия слуга, пред своя господар! Но той не е сам. Но колко много има между нас, които хвърлят вината за своето лукавство, немарливост, бездействие и егоизъм на Бога! Не признавайки своята греховност, и не познавайки човеколюбивите Божии пътища, те роптаят против Бога заради своите немощи, болести, сиромашия и неуспехи. Преди всичко, всяка дума, която ленивият слуга казва на господаря си, всъщност е лъжа. Къде Бог жъне, където не е сял? И къде събира, където не е пръскал? Има ли, каквото и да е добро семе, което да не е посадено от Бога? И съществуват ли в цялата вселена, каквито и да са добри плодове, които да не са от Божият труд? Лукавите и неверните се оплакват, например, когато Бог взима децата им: „Ето – казват – как Бог немилостиво взима преди време нашите деца!“. А как така са ваши? Не бяха ли първо Негови, преди да ги наречете свои? И защо без време? Нима Онзи, Който е сътворил времето не знае, кога за какво е време?Нито един стопанин не чака цялата му гора да остарее, па чак тогава да я сече, а когато, каквото му потрябва, отсича – и старо и младо, и онова, което е порасло, и онова, което сега расте, според това, което му е необходимо. Вместо да роптаят против Бога и да проклинат Онзи, от когото зависи всеки техен ден, по-добре ще да е кажат както е казал праведният Иов: Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне! Как лукавите и неверните, роптаят срещу Бога, когато град удари житото; или когато корабът със стоката потъне в морето; или когато ги сполетят болести и немощи; роптаят и говорят, че Бог е жесток! А говорят това само защото или си не спомнят за своите грехове, или защото не могат от това да си извлекат поука за спасението на своите души.

На лъжливото оправдание на своя раб, господарят отговаря: Лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал; затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите[2], а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва.Търговците на пари се наричат сарафи. Това са онези, които обменят един вид валута в друг, и така чрез обмяната получават печалба. Но всичко това има преносен смисъл. Под банкери трябва да се разбират добродетелните човеци; под пари – Божиите дарове; а под лихвата – спасението на човешките души. Виждате ли, че всичко, което се случва външно между хората, е само образ на онова, което става, или което трябва да се случва в духовното царство на този живот? Даже и образа на сарафите, е използван като образ на духовната същност вътре, в самите хора! С това Господ иска да каже на ленивите слуги: „Като си добил един дар от Бога и не си го използвал за своето спасение, защо поне не го даде на някой добродетелен, на някой духовен човек, който би искал и би съумял да предаде този дар и на други хора, които се нуждаят от него та по-лесно да се спасят? И като дойда да намеря повече спасени души на земята; повече верни, повече облагородени, повече милосърдни и кротки. Вместо това, ти си закопал таланта в пръста на своето тяло, което е изтляло в гроба ( защото така Господ ще постъпи на Страшният съд), и което сега с нищо не ти помага!“.

О, колко ясно и страшно е поучението за онези, които имат големи богатства и не ги делят със бедните; или много мъдрост, и я държат заключена в себе си, като в гроб; или каквито и да са добри и полезни способности, и не ги показват никому; или голяма власт а не защитават бедните и потиснатите; или велико име и слава, а с един лъч не искат да осветят онези, които са в тъмнина! Най-меко казано, те са крадци. Защото смятат Божия дар за свой; присвоили са си чуждото и са скрили даруваното. Но не само са крадци, а и убийци. Защото не са помогнали да се спасят онези, които са можели да спасят. Техният грях не е по-малък от греха на човек, който с въже в ръка стои край реката и вижда някой, който се дави и не му хвърля въжето за да се спаси. Наистина, на такива Господ ще каже онова, което е казал в тази притча на лукавия раб:

Вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има; а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач, и скърцане със зъби. И в този живот се обикновено случва, да се взима от онзи, който има малко и да се дава на онзи, който има много. И това е само образ на онова, което се случва в духовното царство. Не отнема ли бащата парите от разпуснатия син, и не ли ги дава на разумния син, който умее да ги използва полезно? Не взима ли офицера мунициите от ненадеждния войник, и не ги ли дава на добрия и верен войник? От неверния раб, Бог взима Своите дарове още в този живот; немилосърдните богаташи обикновено доживяват до банкрут и умират в бедност; егоистичните мъдреци завършват в крайно скудоумие или лудост; възгорделите се светии падат в грях и завършват като големи грешници; деспотичните властници доживяват до поругаване, позор и безсилие; свещениците, които не са наставлявали другите нито със слово, нито със пример, падат във все по-големи и по-големи грехове, докато в тежки страдания не се разделят с този живот; ръцете, които не вършели онова, което умеели да вършат, затреперват или се схващат; езикът който не искал да говори истината, която е могъл да каже, надебелява или изсъхва; и въобще, всички укриватели на Божиите дарове, завършват като бездарни просяци. Онези, които не умеели да делят, докато имали, трябва, като им се отнеме имането, да се научат да просят. Ако не се отнеме от някой зъл и коравосърдечен егоист даденият му дар точно преди смъртта му, ще се вземе от неговите близки потомци или роднините, на които неговия дар се е паднал в наследство. Но важното е, че на неверния се отнема дадения му талант, и като се отнеме, той [неверният] се предава на съд. Защото Бог не иска да осъди никой, докато в него е Неговият благодатен дар. И на осъденият от земният съд, преди да започне изпълнението на присъдата, се отнемат дрехите, и се облича в затворническо облекло, облекло на присъдата и срама. Така и всеки непокаял се грешник, най-напред ще бъде разголен от всичко божествено, което било на него, и ще се хвърли във външната тъмнина, където ще бъде плач, и скърцане със зъби.

Тази притча ясно ни показва, че ще бъде осъден не само онзи, който върши зло, а също така и онзи, който не прави добро. И апостол Иаков казва: И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави (Иаков 4: 14). Цялото Христово учение и Христовия пример ни насочва към вършене на добро. Въздържането от зло е отправна точка, но целия житейски път на един християнин трябва да е постлан с добри дела като с цветя. Вършенето на добри дела, безкрайно много помага за въздържането от зли дела. Защото е трудно на някой да се въздържа от зло, а същевременно да не прави добро, и да се запази от грях, без да върши добри дела.

Освен това, тази притча потвърждава, че Бог е еднакво милостив към всички хора; защото на всеки сътворен човек е дал някакъв дар; наистина, на някого – по-голям, на някого – по-малък, което не изменя същността, защото Той изисква повече от онзи, комуто е дал повече, и по-малко от онзи, комуто е дал малко. Но всекиму е дал достатъчно за да може да се спаси и да помогне за спасението на другите. Затова ще е неправилно да се мисли, че в тази притча Господ говори само за различните богаташи на този свят. Не; Той говори за всички хора, без изключение. Всички, без изключение, са пратени на този свят с някакъв дар. Вдовицата, която в Иерусалимския храм пуснала последните си две лепти, била твърде бедна от към пари, но не била бедна от дара на пожертвованието и страха Божий. Напротив, чрез добрата употреба на тези дарове, па макар и заради сиромашките две лепти, тя била похвалена от Самият Господ Иисус. Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички (Марк 12: 43). Но да вземем и възможно най-лошия и най-загадъчен пример. Представете си един сляп и глухоням човек, който като такъв прекарал целия си живот на земята, от раждането до смъртта. Някои от вас ще се запитат: „Та какъв дар има от Бога такъв човек? И как той ще се спаси? Има дар. И то велик. Ако той не вижда хората, хората виждат него. Ако не раздава милостиня, той подбужда другите хора към милосърдие. Ако не може със думи да напомня за Бога, самият той е живо напомняне за Бога. Ако не проповядва със слова, той служи като доказателство на проповедта за Бога. Наистина, той може мнозина да приведе към спасението, а чрез това да спаси и себе си. Но да знаете, че слепите, глухите, и немите, обикновено не спадат към онези, които закопават своя талант. Те не се крият от хората, и това е достатъчно. И всичко което могат да покажат, те го показват. Самите себе си! И това са пари, които влагат в оборот и с лихва връщат на Господарят. Те са Божии раби, предупреждение Божие, Божий призив. Те изпълват човешките сърца със страх и милосърдие. Те представляват страшна и ясна Божия проповед, врязана в плът. Точно онези, които имат очи, уши и език – те са онези, който най-често закопават своя талант в земята. На тях е дадено много, и когато от тях се поиска много, те няма да могат да дадат нищо.

И така, неравенството е поставено в самия фундамент на сътворения свят. Но на това неравенство трябва да се радваме, а не да се бунтуваме против него. Защото е поставено от Любов, а не от омраза, от Разум, а не от безумие. Човешкия живот не е грозен заради отсъствието на равенство, а поради отсъствието на любов и духовен разум в хора. Внесете повече божествена любов и духовно разбиране в живота, и ще видите, че и два пъти по-голямо неравенство с нищо не може да попречи на човешкото блаженство.

Тази притча за талантите внася светлина, разум и мир в нашите души. Но тя ни и подсеща и подтиква да не отлагаме извършването на делото, за което сме пратени от Господа на този свят. Времето тече по-бързо и от най-бързата река. И скоро ще настъпи края му. И никой не ще може вече да се върне от вечността за да вземе забравеното и да свърши несвършеното. Затова да побързаме да се възползваме от дадения ни дар Божий – взетия от Господаря на господарите талант.

На Господа Иисуса, слава и хвала за това божествено поучение, както и за всички [други], заедно с Отца и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и всякога и вовеки веков. Амин.

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Таланта, както и дуката, в различни времена и места са имали различна стойност. Накратко, става дума за огромно количество злато (бел. прев.).

[2] В сръбския текст – търговците. Получава се леко несъвпадение, но това не променя смисъла на написаното (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ПЕТНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за любовта

Мат. 22: 35 – 46, Зач. 92

Всеки, който иска да засрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да се каже, дава възможност повече да се прослави.

И всеки, който се опитва да унижи праведника, в крайна сметка унижава себе си, а праведникът повече се въздига.

Който поставя камък по пътя на праведника, сам се препъва в него, а праведника принуждава да се качи на по-високо, откъдето се вижда още повече.

Който духа, за да изгаси огъня на праведника, повече го разгаря, а гаси своя.

В бурното море на този свят Бог е скала, на която праведникът се спасява, и в която безбожникът разбива своята лодка.

В бурното житейско море праведникът за грешника е камък за препъване. Грешникът отмества камъка и пада в ямата, където е бил камъкът.

Който хвърля прах срещу вятъра, ще ослепее. Който засипва езерото с камъни, ще се удави.

Бог сякаш нарочно е оставил правдата невъоръжена и незащитена в този свят, та Той да покаже Своята сила и насилниците да имат камък за препъване. Затова нишката на правдата е по-здрава от синджира на неправдата. Насилникът напира да прекъсне нишката на правдата, но се заплита в нея и погива.

Сатаната искал да унизи праведния Иов, но го въздигнал в небесата. Иов победил тогава, когато изглеждал безсилен. Сатаната искал да унизи цар Ирод и той, заради злобата си, не се противил. И когато Ирод изглеждал всемогъщ, погинал.

Всичко, което е от Бога, в този живот изглежда безсилно, но то е по-силно от звездите и от бушуващите океани. Виж и се научи от тези противоположности, които Бог ти е дал за поучение: Моисей и фараона, Давид и Голиат, Иов и сатаната, Иерусалим и Вавилон, трите отроци и Навуходоносор, Даниил и Дарий, апостолите и Рим. И ако разбереш поучението, което Бог е вложил в тези сияйни като слънце примери, радостно ще извикаш с дивния Давид: Едни – с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим (Пслм. 19: 8). И тогава с ума ще разбереш и със сърце ще приемеш думите на апостол Павел: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27).

Но каква е съдбата на доброто в този свят, какви са неговият път, неговата привидна слабост и непреодолима сила, не може да се види никъде в историята на света така ясно, както при самия Господ Иисус. Най-известният се явява като непознат. Той – Най-праведният, е осъден като неправеден. Той – Най-силният, се оставил да бъде убит като безсилен. И какво станало накрая? Победа и слава! Победа и слава за Него, а поражение и срам за онези, които не Го приели, не Го признали и Го измъчвали. Но истинският край още не е настъпил, а като дойде, чак тогава ще се видят окончателната Негова величава победа и цялата Негова слава; и чак тогава ще се видят пълното и ужасно поражение и срамът на Неговите гонители и мъчители.

Всеки път, когато неприятелите на доброто – Божиите врагове, оплитали мрежа за Христа, самите те попадали в нея; всеки път, когато се канели да Го унижат, самите те били унижавани; и всеки път, когато искали да затворят устата Му, самите те трябвало да замълчат. Наистина, всичко, което правели за Неговото посрамване, се обръщало в Негова слава и тяхно посрамване. Така било тогава, така е и днес, така ще бъде и утре, и до края на времената. И днешното евангелско четиво красноречиво показва какво се случва с хората, които изкушават Бога, като с това търсят за себе си чест, а за Бога безчестие.

И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? Това било последното от редицата на онези изкушения, с които евреите търсели за какво да се хванат, та да могат да осъдят Христа на смърт. Колко много хората са отровени от злото! Докато Бог търси, макар и само едно добро дело, и при най-големия грешник, за да го спаси, хората търсят един грях при най-големия Праведник, за да го убият!

Най-напред първосвещениците и народните старейшини изкушавали Христа с въпроса: С каква власт правиш тия неща? И кой Ти е дал тая власт? На което Христос отговорил с въпрос – дали кръщението от Иоан Кръстител било от небето или от хората. С този въпрос Господ смутил Своите изкусители, които, разисквайки помежду си, казали: Ако речем – От небето, ще каже: Тогава защо му не повярвахте? Но ако речем: От човеците, боим се от народа; защото всички имат Иоана за пророк. Това изкушение послужило за слава на Христос и за срам на изкусителите. Защото с това се открило малодушието на грешниците да кажат истината, и в същото време ни е дадено поучение, че Иоан е Божий пратеник, и още по-ясно потвърждение, че Господ Иисус е небесен Самодържец. Чрез това изкушение свещениците и книжниците, които иначе били помежду си неприятели, се съюзили.

След това фарисеите с някои иродиани застанали пред Христа, изкушавайки Го с въпроса дали трябва или не трябва да се плаща данък на кесаря? Позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Господ погледнал монета, върху която стоял образът на кесаря, и отговорил: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. И това изкушение послужило за слава Христова и посрамване на изкусителите. Защото с казаните думи Господ поставил още един необходим камък в зданието на Своето учение, давайки ни чрез това едно полезно и чудно поучение, а изкусителите посрамил, като разкрил и разкъсал всички техни примки. При това изкушение се сприятелили старите врагове – фарисеите и иродианите. Първите се престрували на родолюбци и приятели на народа, а вторите държали на римляните – господарите на Палестина.

След това садукеите дошли сами при Христос с едно особено изкушение. След като седем братя умрели един след друг, оставяйки в наследство, според Моисеевия закон, една и съща жена – на кого тя щяла да бъде жена при възкресението на мъртвите? На този глупав въпрос, който се струвал на изкусителите особено майсторски капан за Христа, Господ Иисус отговорил: При възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. Тъй като садукеите били секта от хора, които от голяма светска „ученост“ не вярвали нито на Светото Писание, нито в задгробния живот, преблагият Господ използвал този случай, за да оправдае вярата в задгробния живот и възкресението, като казал: А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Исааков, и Бог Иаковов“? Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Така изкушението на тези изкусители послужило за полза на Христос и за тяхна вреда. Защото станали явни незнанието и глупостта на изкусителите и защото, отговаряйки на тях, Господ е отговорил и на всички нас на един труден въпрос, на който друг не би могъл да ни отговори.

Накрая, след поражението и на садукеите, които гледали на себе си, а и били смятани от света за големи мъдреци, се събрали най-върлите неприятели – фарисеите и садукеите, за да нападнат заедно. Един от тях, от името на всички, попитал Христа: Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? С този въпрос слугите на мрака мислели, че сигурно ще уловят Христа в грешка и така ще успеят да Го изправят пред съда. Те били потъпкали всички важни заповеди в Божия Закон, даден им от Моисей, като оставили само две – обрезанието и празнуването на съботата. Наистина, и това били Божи заповеди, но не от големите и не тъй празни и безсмислени, както те ги разбирали тогава. Те мислели, че няма как Христос да не посочи една от тези – или обрезанието, или съботата, или пък някоя Своя нова заповед. Правили сметка, че ако той каже, че обрезанието е най-голямата заповед, да Го обвинят в подценяване на съботата; ако пък посочи празнуването на съботата като най-голяма заповед, да го обвинят в подценяване на обрезанието; ако пък посочи някоя нова Своя заповед, да го обвинят в подценяване на древния Божи Закон. Те, скудоумните, не могли и да си представят, че Христос ще посочи онова, в което те са най-бедни, и като посочи старото, все пак ще изрече ново.

А Иисус му отговори: Възлюби Господа, Бога твоeго, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум; тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Тези две заповеди се намират в Стария Завет, но не една след друга, а в две различни Моисееви книги (Второз. 6: 6; Лев. 19: 18). Те не са поставени в десетте Божи заповеди, които са основата на целия Закон, даден чрез Моисея, а са упоменати сякаш мимоходом, поради което на тях се обръща малко внимание. Те не са поставени случайно между второстепенните заповеди, а по особен Божий промисъл, защото човешкият род по онова време не бил подготвен да приеме тези две заповеди. Преди да се влезе във висшето училище, трябва да се мине през началното. А Моисеевият Декалог представлява началното училище за упражнение и подготовка за висшето.

Възлюби Господа, Бога твоего. Тази е първата и най-голяма заповед. Втората заповед произлиза от нея. Но нима бива любов по заповед? Не, не бива. Но за съжаление заповедта за любовта трябвало да бъде дадена, заради потъмнялото човешко сърце, забравило естествената любов на човека към Оногова, Който най-много го обича. И майката не напомня на своето дете за любовта към себе си, докато нейното дете не я забрави, не я презре, не се озлоби към нея, и не тръгне по хлъзгавите и криви друмища на светската любов. Тогава любовта към майката става заповед, и то не толкова заради майката, колкото заради детето. Никаква заповед за любовта Бог не е дал на ангелите, защото ангелите са непрестанно при Него, и защото те естествено Го обичат. Срам за целия човешки род е, че той предизвикал заповедта за любовта. Защото заповедта за любов към Бога, колкото е заповед, толкова е укор към човешкия род. И всеки, който поне малко разбира какво прави Бог за него, и че всичко дължи на Бога, трябва да се засрами, да изпита най-голям срам, задето грешният човек е дал повод за такава заповед. Защото любовта на човека към Бога е по-естествена, отколкото любовта на детето към майката. Затова любовта на човека към Бога трябва, и без каквато и да е заповед, да е по-очевидна от любовта към майката.[1] Защо детето обича своята майка? Защото чувства любовта на майката към себе си. А защо човек не чувства любовта на Бога към себе си? Защото сърцето му е загрубяло и духовният му поглед е помрачен от греха. Христос дошъл в света да направи човешките сърца чувствителни за финото чувство на любовта към Бога, да се отворят помрачените духовни очи на човечеството. Христос Господ дошъл, като най-ярък израз на постоянната Божия любов към човека, отново да разпали изгасналия огън на любовта в сърцата на Божиите деца и онова, което някога за хората било съвсем естествено, както е за ангелите, но с времето станало неестествено, да го направи отново естествено. Когато майката не обича детето, нима детето би могло да обича майката? Ако Бог не би обичал човека, нима човекът би могъл да обича Бога?

Но Бог, преди и след сътворението, обича човека; оттук произлиза и естествената любов на човека към Бога. В Своята божествена молитва, преди страданията, Господ Иисус се обръща към небесния Отец: Да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби (Иоан 17: 23). Каква благородна и утешителна проява! Бог има такава отеческа любов към нас – грешните и нечисти човеци, каквато и към Своя Единороден Син! За онези, които могат да познаят и почувстват дълбочината и неугасимия пламък на тази божествена любов, не е необходима никаква заповед за любовта. Напротив, те биха се срамували, ако би им се заповядало да обичат Бога, т.е. да отвръщат на любовта с любов. Апостол Иоан, който поставил главата си на гърдите на Господ и своя Бог, и който най-добре е почувствал дълбочината и сладостта на божествената любов от самия непресъхващ неин извор, пише: Деца, да имаме към Него любов, защото Той по-напред ни възлюби (I Иоан 4: 19; 4: 10). Виждате какво пише! Това не са майсторски избрани и съставени думи на светски мъдреци, а онова нашепване в трепетното сърце на оногова, който с пълни шепи пиел вода от извора, и който с радостно въодушевление използва най-обикновени думи, за да изкаже неизказаната Божия любов.

Чуйте сега как един друг апостол, който първо ненавиждал и преследвал Христа, пише за любовта: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? И продължава: Както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8: 35 – 39). Мисля, че откакто свят светува, нито един човек не е изразил по-силно своята любов. И това не е любов по заповед или заради заповед, а това е любов естествено проявена от любов; пламък, който се е запалил от по-голям пламък. Заповедта е дадена за онези, които много отдавна са заслужили наказание заради равнодушието към любовта, заради изкореняването на любовта и въпиющата неблагодарност към Бога. Нито Христос, нито апостолите, нито всички войнства, обичащи Бога на небето и на земята, не са могли по-добре да обяснят заповедта за любовта към Бога, нито да посочат по-силна мотивация за изпълнение на тази заповед, извън обикновеното напомняне, че Той ни възлюби, и че Той по-напред ни възлюби. Могат да се напишат, и вече са написани, цели книги с доказателства за Божията любов към нас и за причините на нашата любов към Бога. Целият сътворен свят – видим и невидим – е доказателство за Божията любов към нас; цялата природа и нейното устройство, слънцето и звездите, годишните времена, преминаването на човешкия живот пред окото на Провидението, Божието дълготърпение към грешниците, тихата, но могъща подкрепа за праведника и всичко останало, което не може да се изброи или нарече, доказва Божията любов към нас.

Но и защо да се изброява и нарича, когато е достатъчно само да се каже, че Бог ни обича, че Той по-напред ни възлюби! Слизането на Сина Божий между хората, Неговото дело и Неговите страдания за човешкия род надминават със своето величие и блясък всички останали доказателства за Божията любов. Неговите уста са ни казали, че Бог ни обича като Него; Неговото учение е показало това; Неговите дела свидетелстват за това; Неговите страдания са запечатали това. Затова Неговата заповед за любовта трябва преди всичко да стане в нашите сърца неотделимо естествено чувство, подобно на любовта на детето към майката, подобно, но много по-силно.

Защо Господ е заповядал да възлюбим Бога с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум? Първо – за да усили тази заповед, повече да я запечата в паметта на хората. Второ – за да покаже, че любовта към Бога изключва всяка друга любов, всяко разделяне на любовта, всяко служение на двама господари – на Бога и на мамона. Но има и още една тайнствена, вътрешна причина. Бог е Троица – Отец, Син и Дух Светий, в Единица. И човек е троичен – от сърце, душа и ум. И Отец обича човека, и Синът обича човека, и Дух Светий обича човека. Бог обича човека. Затова е дадена заповед и човек да обича Бога. Когато една част от човека обича една част от Бога, тогава любовта не е пълна. Не, такава любов въобще не е любов; защото разделеният човек не е човек и разделеният Бог не е Бог. Когато някой каже, че люби Отца, но не знае за Сина и Дух Светий, той няма любов към Бога. И когато някой каже, че люби Сина, но не знае за Отца и Дух Светий, той няма любов към Бога. И когато някой каже, че люби Дух Светий, но не знае за Отца и Сина, той няма любов към Бога. Защото той не познава Бога в пълнота. Така също няма любов към Бога онзи, който каже, че обича Бога само със сърцето, или само с душата, или само с ума. Защото той не познава в пълнота себе си, нито познава любовта. Любовта, истинската любов – а не онова, което светът нарича любов – е от пълнота към пълнота.[2]

Виждате ли как – с дълбокото си и неизчерпаемо съдържание тези заповеди опровергават всички ереси против троичността на Бога в единица. И още – как се превръща в прах цялата половинчата и дребнава психология на някои учени в днешно време, които разделят вътрешния човек и го правят безкрайно нищожен и нещастен.

А втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Не казва: „равностойна на нея“, а подобна ней. Т.е. и втората заповед се отнася за любовта, но не за любовта към Твореца, а към творението. Обичайки своята майка, детето обича всичките ѝ дела и всичките нейни накити; особено пък, обичайки своята майка, детето обича и своите братя и сестри. Любовта към майката усилва любовта към братята и сестрите. Който има любов към своите родители, естествено ще има любов и към своите братя и сестри; който пък няма любов към родителите, рядко може да има любов към своите братя. Също така, който има любов към Бога, ще има и любов към хората като към свои братя в Бога; който пък няма любов към Бога, той може да мами само себе си, че има любов към хората. Такъв човек, в най-добрия случай, може да изпитва към хората само известно, неясно съжаление, чийто извор е самосъжалението. Макар, че тази заповед е изречена в Стария Завет, тя, в Христовите уста, е съвсем нова. Защото Господ на друго място казва: Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих (Иоан 13: 34). Първо – нова е затова, защото я е изрекъл Онзи, който в историята на света е проявил най-голяма любов към хората; и второ – затова, защото разбирането за ближния е разширено далеч извън оградата на еврейския народ и е разпростряно върху всички хора. Обичайте враговете си – казал Христос – Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? (Мат. 5: 44 – 46). Той не оставя ли Своето слънце да грее и над вашите врагове? И не праща ли дъжд и на онези, които не ви обичат? В твоята власт е да обичаш заради Бога всички хора, а в Неговата е след това да отдели праведниците от неправедните.

Нашите ближни са видимото поле, на което ние показваме своята любов към Бога. Върху кого ще се излее нашата любов към Бога, ако не върху хората, които живеят с нас на земята? Бог се трогва от нашата любов към съседите ни подобно на майка, която се трогва, като чувства любовта на някой чужд човек към нейното дете. Толкова е необходимо да проявяваме любовта си към Бога чрез хората около нас, че апостолът на любовта нарича лъжец онзи, който каже, че обича Бога, а мрази своя брат: Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е (I Иоан 4: 20).

Нашите ближни са училище за нас, в което се упражняваме в най-съвършената любов – любовта към Бога. Всяко дело на любовта, което направим за някой човек, повече разпалва любовта към Бога. А в какво трябва да се състои нашата любов към ближните, това най-ясно е показано както от страна на Господ и Неговите свети апостоли, така и от цялата войска на Божиите угодници, богоносните отци и мъчениците. Но най-важните дела на любовта са милосърдието, прощаването на обидите, молитвата за другите, подкрепата на слабите, смирението на гордите, вразумлението на неправедните, поучаването на неуките, изтъкването на техните добродетели, утаяването на чуждите немощи, защитата на угнетените, саможертвата за другите. Никой няма любов по-голяма от тая – да положи душата си за своите приятели (Иоан 15: 13). Но ако някой върши, и най-вече се пожертва, от някакви други подбуди, а не от любов, неговата жертва не струва нищо. (Коринт. 13: 3 ). Който има любов, има всичко и е изпълнил целия закон.

Накрая да споменем и за дълбокото разбиране на апостол Павел за Христовата Църква, от което неминуемо и естествено произтича любов към ближните: Всички вярващи сме членовете на Христа, живи членове на Тялото Христово (Ефес. 4 и 5 гл; I Коринт. 6: 15). Всички възрастваме в един голям и жив организъм, в едно небесно тяло, чиято Глава е Христос. Щом това е така, тогава трябва с любов един другиму да си помагаме във възрастването и напредъка. Когато един член на тялото напредва, това е за доброто и ползата на цялото тяло. Оттук – нашата любов към ближните служи както на тяхното здраве, така и на нас самите. Наистина, любовта е здраве, омразата – болест. Любовта е спасение, омразата – гибел.

И така, тези две заповеди са най-големите в Божия Закон и по-големи не е имало, и няма по-големи на земята. Това е царски закон (Иаков 2: 8), на който се крепи небето, и с който се спасява земята. На тия две заповеди се крепи целият закон и пророците. Бог от любов дал на Моисея Закона и Той със Своята любов вдъхновил пророците. Може да се каже, че първите четири заповеди в стария закон се отнасят за любовта към Бога, а останалите шест – за любовта към ближните; но все пак всичките десет древни заповеди са само сянка на Христовия закон за любовта. Още може да се каже, че всяко добро, което човекът е в състояние да извърши, произлиза от любовта към Бога и от любовта към ближните. И най-после, може да се каже, че всички грехове, които са извършвани, и които сега се вършат, са грехове или против любовта към Бога, или против любовта към ближните. Ако се отиде и по-нататък в размишления за дълбочината и широтата на тези две божествени заповеди, спокойно може да се каже, че на тях се крепят небето и земята, целият сътворен свят – ангелският и материалният.

Ето какво постигнали със своите изкушения съюзените Христови врагове! Ето каква блестяща искра изхвръкнала от злобния удар в камъка! Те възнамерявали да унизят и смутят Христа, но унизили себе си до мръсен прах, а Христа въздигнали на престола на вечния Законодател. И тъй, това последното изкушение дало възможност на Христос да прослави безкрайно Себе Си, а на всички нас да принесе най-скъпоценна полза, възвестявайки ни заповедите за любовта.

След такъв Христов отговор Неговите врагове замълчали. Никой вече не дръзна да Го попита. И не само това, а според разказа на евангелиста Матей, онзи законник, който задал въпроса на Господа, почти станал Христов последовател и Господ му казал: Не си далеч от царството Божие. Защото изкусителят, като чул неочаквания отговор на Спасителя, не могъл да се въздържи да не извика: Учителю! Ти право каза!, добавяйки още от себе си, че любовта към Бога и ближните е повече от всички всесъжения и жертви. Онзи, който мислел да победи, бил победен; и онези, които мислели да посрамят [Христа], останали посрамени. След това никой вече не смееше да Го пита.

Сега вече дошъл ред Христос да ги пита. И Той ги запитал: Какво мислите за Христа? Чий син е? Отговарят Му: Давидов. Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки: „рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“? И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той му е син? С тези въпроси Господ искал първо да каже, че Той е Христос; второ – да покаже, че онези, които очакват Христос като земен цар от Давидовото коляно, Който ще прогони римляните и ще направи Израил силно земно царство, се заблуждават; трето – че Неговите изкусители са Негови врагове; и четвърто – че онези, както и сегашните врагове на Христа, които ще дойдат, и които са дошли, ще бъдат победени и наказани. Те му отговорили: Давидов. Това е всичко, което знаели. И Господ Иисус бил от Давидовия род. Значи, според техния закон – Син Давидов. Но ето, даже пророк Давид не мислел за Месията като за свой Син единствено по кръв, иначе не би Го нарекъл свой Господ. Защото къде се е чуло един праотец да нарича своя потомък Бог? Но Давид, със своя дух, видял и познал двете естества на Христа – човешкото и божественото, и отново с духа си Го нарекъл свой Господ. Много отдавна Давид със своя пророчески дух, схванал тайната на въплъщението на Сина Божий и я разбрал много по-добре от фарисеите и садукеите, които с очите си виждали Христа. Предстояло Христос да се роди от неговия род и Той, по плът, се родил от Пресвета Дева Мария, Която била от Давидовия род. Но предстояло Той да дойде и като предвечен Син Божий със Своето божествено естество. И Той дошъл като такъв. Господ посочва Давидовите думи, не за да ги коригира, а за да Ги потвърди. Всичко, което Давид провидял и пророкувал, е вярно. Всичко се сбъднало, както е написано. Обещаният от Бога и очакван от хората Спасител дошъл на земята и като Син Давидов, и като Син Божий. След Своето Възкресение и Възнесение, Той, наистина, седна отдясно на престола на величието във висините (Евр. 1: 3). И наистина, всички Негови врагове паднали пред нозете Му. И не само това, ами добил власт над всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия (Ефес. 1: 21).

Сега с това тайната е разкрита, но тогава не била. Затова, като че ли Господ не говори от Свое име, а посочва Давидовото пророчество, което трябвало да е известно на евреите. Разбира се, думите им били известни, но смисълът на казаното и написаното бил далече от тях. Господ не им казва нищо от Себе си, а ги пита за смисъла на Закона, затова, че и те са Го питали нещо от Закона, а именно: коя заповед е най-голяма в закона? На техния въпрос Той отговорил добре, ама те не могли и дума да отговорят. И никой не можеше да Му отговори ни дума. И така станало явно, че Той познава Закона, а те не. Господ знаел не само написаното в Закона, но и духа, и живота на Закона; а те знаели само написаното в Закона, без духа и живота му; та затова, всъщност, не знаели нищо. И онова, което знаели, било само за тяхна гибел и във вреда на народа, който ги слушал.

И от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита. От споровете с Него в тях се вселил страх, защото Той винаги постигал победа над тях. Те, значи, не могли да го хванат на дума, та да могат да Го осъдят. Затова сега ще оставят думите и ще се облегнат на среброто и златото. Само че за тях временният им успех ще бъде прискърбен. Защото това последно и най-долно средство ще даде обратен резултат, както до това довели и всички изкушаващи думи. То ще донесе окончателната и пълна победа на Христа, а на тях – неотразим удар и вечна гибел. Защото едва три дни ще минат, откакто заплатили на наемниците да заловят Христа и да лъжесвидетелстват против Него, а ето, ще трябва да платят и на пазачите, за да не разгласяват за Христовото Възкресение.

Хиляди пъти е по-добре [човек] да не се ражда, отколкото да се роди и да въстане срещу Бога.

Всеки, който иска да посрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да се каже, дава повод да се прослави повече. И това е дивно в очите ни.

Господу нашему Иисусу Христу да бъде слава и хвала, сега и винаги и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] „Бог, от Когото са всяко благо и блаженство, е най-великото благо. С Бога да се живее и в нещастие е щастие, в бедност – богатство, в нищета – утеха. Затова Го обичай като твоето най-голямо благо и блаженство, обичай Го повече от всичко сътворено, повече от баща и майка, повече от жена и деца, повече и от самия себе си.“ Св. Тихон Задонски, Съчинения I (бел. авт.).

[2] Премахни в себе си всяко разделение; нека целият човек да е съединен в едно и всецяло да е устремен към Бога (Св. Игнатий Брянчанинов, Съч. т. IV, бес. 22. На Възкресение).

Преп. Симеон Нови Богослов посочва удивителни примери на любов към ближния, които същевременно кратко и ясно изразяват същината на любовта: „Аз познавам човек – казва той, – който час плачеше за този или онзи (грешник), след това час биеше себе си по лицето и гърдите за спасение, понякога за час поставяше себе си на мястото на грешника, който е съгрешил с дума или дело, и представяйки си самия себе си като извършител на греха на своя брат, изповядваше пред Бога този грях, и молеше за прошка, като при това обилно проливаше сълзи. Познавах и един друг човек, който много се радваше на онези, които се подвизаваха, усъвършенстваха се във всяка добродетел и преуспяваха в доброто, и беше уверен, дори повече от тях, че те ще получат награда за своите добродетели и подвизи; и скърбеше и се съкрушаваше заради онези, които съгрешаваха с дума или дело, и така силно, като че не се съмняваше, че ще отговаря за всички тях и ще бъде хвърлен в пъкъла. Познавам и такъв, който така силно желаеше спасението на своите братя, че много пъти с горещи сълзи молеше Бога те да бъдат спасени, или и той, заедно с тях, да бъде предаден на мъки. Движен от богоподобна гореща любов, той никога не пожела да бъде спасен сам, без своите братя. Защото така, чрез съюза на светата любов в Духа Светаго, се беше съединил духовно с тях, че не желаеше и в Царството небесно да влезе без тях“. Преп. Симеон нарича това: „богоносна, съвършена любов към Бога и ближния“. Слово 54. (бел. авт.).

НЕДЕЛЯ ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за сватбата на Царския Син

Мат. 22: 2 – 14, Зач. 89

Бог иска човек да вярва в Него повече, отколкото на когото и на каквото и да е в света. Бог иска човек да се надява на Него повече, отколкото на когото и на каквото и да е в света. Не само това, а и още повече – Бог иска човекът със своята любов да е привързан изключително само към Него и тогава с лъчите на тази любов да се привърже към Божиите творения.

Това се нарича единство на човека с Бога. Това се нарича брак на душата с Христос. Всичко останало е прелюбодеяние и блудство. Само една такава тясна връзка на душата с Христос, на каквато на земята може да се уподоби бракът, прави душата богата и плодородна. И всяко друго близко привързване на душата ражда тръни и бодли и я прави съвсем неплодородна за каквото и да е добро. Ако това не знаят, и няма как да знаят хората извън Христовата Църква, трябва да го знаят християните и особено вие – православните, които в духа на вашите традиции трябва да осъзнаете дълбината, висотата и широтата на Божието Откровение чрез Господ Иисус и да разберете вечността по-правилно, отколкото са я схванали народите на Изтока, и да проумеете времето по-правилно, отколкото са го проумели хората на Запада.

В каквото се влюби човешката душа, към него най-силно се привързва, с него встъпва в брак – било то живо същество или безжизнен предмет, било то плът или дреха, сребро или злато, или някакъв земен имот, или земна слава, или чест, или страст към нещо в сътворения свят: към накити, храна, питие, игри, природа, или към нещо в природата. Всеки такъв брак на човешката душа е незаконен и ѝ докарва, на този и на другия свят, нещастие, подобно, но несравнимо по-голямо от незаконната връзка между мъжа и жената, която е беда и горчивина не само за тях двамата, а и за техните случайни потомци. Не трябва да се утаяваонова, което Свещеното Писание разкрива, а то е, че живият Бог е Бог ревнител (Изх. 20: 5; Втрзак. 4: 24). Но Божията ревност не се отнася за нищо друго в света, освен за човешката душа. Бог иска човешката душа да бъде изключително Негова и то с неокаляна и недвулична вярност. Бог иска това заради доброто на самата душа. Защото Той, по Своята всеобхватна мъдрост, знае – а след Христа и всички ние трябва да знаем, че ако душата отстъпи във верността от Него – своя Творец, и се привърже към нещо или към някого друг в сътворения свят, тя постепенно става слугиня, после робиня, след това една тъмна и отчаяна сянка и най-накрая – жалка картина на плача и скърцането със зъби.

Само пламенната любов на душата към Бога е законен брак на душата. Всяка друга любов, не към Бога, покрай Бога, или против Бога, е идолопоклонство. Така любовта на човека към плътта прави от плътта лъжлив бог или идол; любовта на човека към земното имущество или накитите, прави от тях идоли; от любовта към това или онова, човек си прави идол. А това означава – любовта, която принадлежи единствено на Бога, човек насочва в друга посока, към нещо, по-ниско от Бога, към нещо, недостойно за любов. Каквото и човек да обича повече от Бога, то заема мястото Му, става идол за човека, лъжлив Бог за лъжлива душа. А всяко идолопоклонство великите пророци наричат прелюбодеяние и блудодеяние (Иерем. 3; Иезек. 23: 37).

Но най-страшното е, че идолопоклонниците стават единосъщни със своите идоли. Защото при всяка любов човек постепенно се разтваря в предмета на своята любов. Онова, за което човек мисли най-много, най-много обича и най-много желае, постепенно става неговата истинска същност – па било то храна или питие, сребро или злато, скъпоценности или дрехи, къща или нива, чест или власт. Както се казва в Писанието: Тръгнаха подир суетата – станаха суетни (IV Цар. 17: 15). От това е ясно, че не е изключение и похотта на мъж към жена, или на жената към мъжа. Защото и то е богоотстъпление – и то в най-показен вид – и превръщане на себе си в нищожество. Затова говори тъй страшно апостол Павел: Или не знаете, че който се съединява с блудница, става едно тяло с нея? (I Коринт. 6: 16). Човек се превръща в онова, към което е насочена неговата любов – ако е към Бога – в бог, ако е към праха – в прах. Човека го спасява или погубва неговата любов в този свят. Има само една любов, която спасява – това е любовта към Бога. Всяка друга любов погубва. Има само един законен и спасителен брак за душата – това е нейният брак с Бога. Както светлината е следствие от слънцето, така всеки брак, който не е следствие от брака на душата с Бога, е проклет и погубен.

Днешното евангелско четиво образно представя тази предивна тайна – как човешката душа като вярна невеста се венчава с Бога, и как пък заслепената и невярна предателка пада и погива в мрака, бурена и злобата на идолопоклонството.

Царството небесно прилича на човек цар, който направи сватба на сина си. Както обикновено и другите притчи, така и тази обхваща цялата човешка история от началото до края. Учените се мъчат да напишат големи и трудно разбираеми книги, за да обяснят историята на човечеството. И то поне да успяват в това, а то често още повече оплитат мрежите, разкъсват конците[1] и объркват умовете. А Христос с една проста и кратка притча казва всичко и всичко е ясно и разбираемо. Наистина, никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7: 46).

Небесното Царство не може да бъде обяснено с думи; то може само да бъде уподобено на нещо, което съществува в този свят. Впрочем то може да се уподоби на сватба. Сватбата е радостно събитие между хората и небесното Царство е самата радост. Затова Царството небесно се уподобява на сватба. Човекът цар е сам Бог, а Неговият Син е Господ Иисус Христос. Още Иоан Кръстител е обявил, че Той е Женихът (Иоан 3: 29), а същото потвърдил и сам Господ Иисус (Мат. 9: 15). Цялата човешка история, от изгонването от рая до пришествието Христово, е подготовка на човешките души за сватбата на Божия Син. Христовото пришествие е истинско начало на сватбата, истинско начало на сватбарската веселба, а цялото време от Неговото пришествие до края на света е времето на продължаване на сватбата. Но сватбената радост достига апогея си чак в другия живот. Христовото пришествие в света е най-радостното събитие за човечеството изобщо и за всяка душа поотделно като пристигането на младоженеца при неговата невеста. От всички народи на света еврейският народ трябвало най-радостно да приветства пришествието на Жениха Христа, защото този народ бил най-много подготвян от Бога за среща с Него. Този народ имал за задача първи да посрещне Христа, първи да Го познае и приеме, и тогава да възвести на всички народи и племена на земята радостта и спасението. Затова в оригиналния текст на Евангелието се говори в множествено число – да направи сватби на сина си. Защото дошъл очакваният от старозаветната еврейска Църква Жених. Дошъл очакваният Жених при всяка човешка душа, която търси спасение, живот и радост; дошъл Женихът при всички сътворени човешки поколения, при всички народи и племена. Но колкото е голяма Божията любов към хората, толкова са големи заслеплението и злобата на грешниците по земята. Защото е казано: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1: 11). Първо, значи, дошъл при онези, които най-много и най-продължително подготвял за Своя невеста – еврейския народ. Но този народ не Го познал, презрял Го и Го отхвърлил. Защото по-натам в притчата се казва: И разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; а те не искаха да дойдат. Първо – подготвяйки сватбеното тържество за Своя Син, Бог изпращал през вековете пророците да възвестят за наближаването на това тържество и да подканят еврейския народ да се приготви за посрещането на Жениха Христос. Това били първите слуги, които Бог пратил да призоват поканените. А когато Христос дошъл в света, бил изпратен като вестител Иоан Предтеча да възвестява, да вика и да призовава. Но както малко число избрани послушали древните пророци, също така малък брой [човеци] послушали пустинния глашатай[2] – Иоан Предтеча.

Пак изпрати други слуги, като рече: кажете на поканените: ето, приготвих моя обяд; юнците ми и каквото е угоено, са заклани, и всичко е готово; дойдете на сватбата. Другите слуги са апостолите и апостолските помощници. А поканените все още са пак същите – евреите. Защото сам Господ казал: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев (Мат. 15: 24), и най-напред дал на Своите апостоли такава заповед: Отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев (Мат. 10: 6). Това било преди Неговите страдания и прослава. А когато бил отхвърлен от евреите, изведен от злите лозари извън оградата на еврейския народ и убит, тогава Той дал друга заповед: Идете, научете всички народи (Мат. 28: 19). Бог останал верен на Своя завет, а евреите го потъпкали. Бог останал верен на Своята невеста, на Своите избраници, на старозаветната Църква, верен докрай, ала невестата изневерила на своя Жених и встъпила в безчислени незаконни бракове с лъжливи божества, от които не искала да се откаже и да се върне при своя законен Жених.

Всичко е готово. Всичко необходимо за храна и веселие на душата е приготвено. Истината храни душата – цялата истина била открита като пребогата царска трапеза. Победата над злите духове, победата над болестите и грижите, победата над природата – всички тези победи, които хранят и веселят отчаяната човешка душа, са постигнати – следователно, пристъпете! Небето преди това било запечатано като с олово за хората и човешките души били като тъжна невеста, затворена в студена тъмница. Сега небето е широко отворено: сам Бог се явил на земята, ангелите слезли на земята, мъртвите се явили като живи, човешкото достойнство е издигнато до Бога. О, сладко ястие! О, разкошна трапеза – пристъпете! Ала вместо да се отзоват на поканата, ослепелите в тъмничния мрак душѝ извършили ужасно престъпление, като убили своя Спасител, своя Жених. Но дори и от това Божието търпение не се изчерпило. Най-голямото престъпление Бог превърнал в най-дълбок извор на сладост и радост. Тялото и Кръвта на Разпнатия Господ са поставени на Царската трапеза, несравнимо по-сладки от угоеното теле. Елате и се причастете със сладост, за която и ангелите могат да ви завидят! Благодатните струи на Светия Дух, на Всемогъщия Дух се изливат изобилно! Всичко е готово – всичко! Всичко що е необходимо, за да се очисти изкаляната невеста, и изгладнялата да се нахрани, наранената да се изцели, голата да се облече, умопомрачената да се вразуми, пияната да изтрезнее, умъртвената да оживее. Тука е кръщението с вода, тука е и кръщението с огън и дух; тук е облекчението с поста; тук е окриляващата молитва; тук е ястието; тук са хлябът и виното; тук е царското свещенство, за да ръководи; тук е Църквата на светостта и любовта. Женихът донесъл за Своята невеста всички дарове и ги поставил на царската трапеза. Елате, значи! Елате на сватбата!

Но те пренебрегнаха и отидоха кой на нива, кой по търговия; други пък хванаха слугите му, поругаха ги и убиха. Безполезно е утвърдилата се блудница да се призовава към законен брак! Тя пренебрегва своя законен годеник. Тя твърде много се е отдала на своите идоли, за да може да се откъсне от тях. За една блудна душа нивата е идол. За втора идол е търговията, за трета – нещо трето. Нивата означава тялото с плътските страсти, а търговията означава сребролюбието, придобиването и забогатяването с тленни неща – този свят. Всеки отива, значи, след своите идоли, а за годеника никой не иска и да чуе. А останалите се разсърдили за поканата, та хванали царските слуги, поругали ги и ги убили. Така, скоро след Голгота, оскърбявали и измъчвали апостолите Петър и Иоан (Деян. 4: 2 – 3), а след това убили архидякон Стефан и апостол Иаков, а след тях и много други.

Като чу за това царят, разгневи се, изпрати войските си, та погуби ония убийци и изгори града им. Царят е сам Бог, Неговият гняв – изчерпаното докрай търпение и обръщането на милостта в правда. Неговите войски – това е римската армия; убийците са евреите, а техният град е Иерусалим. Божието търпение е неизмеримо. Бог не пожелал да накаже евреите веднага след убийството на Господа Иисуса, а изчакал още четиридесет години. Както някога Господ Си наложил четиридесетдневен пост, така Творецът на човеците наложил върху Себе си един пост на търпение от четиридесет години. Той не побързал да накаже хората заради самия Себе Си, за да не кажат хората: „Ето, Бог е отмъстителен, хайде и ние да бъдем отмъстителни!“. Не – чак след четиридесет години Бог праща наказание на еврейския народ и то заради престъпленията на водачите на този народ към Неговите слуги. Та от това и ние да се научим да не отмъщаваме за неправдата на хората към самите нас и да бъдем до край ревностни за поправянето на неправедните. Защо Бог нарича римските войски Свои? Защото Бог ги използва, за да накаже чрез тях Своята невярна избраница. Така, както някога Бог използвал езическите войски – асирийската, египетската и вавилонската, за да накаже и вразуми израилския народ, най-накрая той използва римската войска, за да наложи последното наказание над този неблагодарен народ. Римските императори – Веспасиан и Тит, един подир друг, превзели и подпалили Иерусалим, убили огромно множество евреи, а останалите разпръснали по целия свят. Когато един крал[3] попитал християнските богослови за едно твърде убедително доказателство за истинността на християнската вяра, те отговорили: „Съдбата на еврейския народ!“. Онова, което Господ Иисус предсказал за евреите в притчата за сватбата на царския син, се изпълнило дословно. Но да видим какво още направил по-нататък човекът цар, след като наказал и отхвърлил евреите.

Тогава казва на слугите си: сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни. Затова идете по кръстопътищата и колкото души намерите, поканете ги на сватбата. Бог казал това на Своите нови слуги. Сватбата е готова, т.е. от Моя страна е направено и приготвено всичко, което е необходимо. Но предишните поканени не бяха достойни и затова не дойдоха. Гледаха и не виждаха, затова и не се възрадваха; слушаха и не чуваха, затова и не откликнаха. Повече обичаха идолите на плътта и мамона на богатствата, затова и не приеха поканата. С робски вериги бяха привързани към нищожното, затова вдигнаха ръка към Високото. Та затова сега идете по кръстопътищата и поканете всекиго, когото намерите. Израил беше като оградено лозе, но като се оказа безплоден, излезте от това лозе и идете в незаградените ниви на езичниците и ги поканете тук. Израил беше като ограден рибарник, но ето – в него са се развъдили змии, идете, значи, в открито море и хвърлете мрежите в морето на цялото човечество. Израил беше като разсадник в края на Божията нива, от който трябваше да се разсадят благородни овошки по цялата нива на човечеството; но разсадникът престана да дава разсад, затова вървете из цялата нива и сейте благородни семена. Това означава и следващата Христова заповед: Идете, научете всички народи.

Кръстопътищата означават езическия свят, където се кръстосват и преплитат пътищата на доброто и злото, на стръмнините и скалите, на тръните и камънаците, където Божието семе било изложено на всякаква опасност. Бог гледал на този широк и многочислен свят със същата бащинска загриженост, с каквато гледал и на Израиля, и промислял за него, само че по друг начин. Защото докогато той ръководил израилския народ с откровения, пророци и знамения, дотогава ръководил и останалите народи, давайки им вътрешната сила на съвестта и разума. Много се спасили и от израилския народ, а именно – онези, които били верни и послушни; а се спасили и много между езическите народи, а именно – онези, които били съвестни и разумни. А сега, когато Синът Божий дошъл на земята и бил отхвърлен от първия народ [еврейския], Бог широко отворил достъп до Себе Си, еднакъв за всички и за всеки. И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници. Това е Църквата Божия на земята. Това е новият завет на Бога с човеците, в името на Неговия Син – Господ Иисус Христос. Църквата Божия подслонява под Своите крила всички Божии чеда, от изток и от запад, и от север, и от юг, от всички народи и племена на земята, от всички езици и от всички съсловия. Това са новите Божии избраници, новият Израил, новото потомство на праведния Авраам. Древният Израил изневерил и пропилял своето предназначение в историята на човечеството и Бог сътворил нов начин за човешкото спасение – Новия Израил. Потегляйки от еврейския народ към езическите народи, апостолите Павел и Варнава казват: Първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците (Деян. 13: 46). Така започнало новото избранничество на новото човечество, новата история, новото спасение чрез апостолите и техните последователи, както старото избраничество е започнало чрез праотците и чрез Моисей и пророците. Но Божията Църква се изпълнила и с лоши, и с добри, защото и едните, и другите били поканени. Старозаветната Църква делила света на евреи и неевреи, а новозаветната дели всички хора на земята на добри и лоши. И едните, и другите, значи, са поканени, но не всички. Които чрез Кръщението са влезли в Църквата, ще бъдат спасени. И в новозаветната Църква всемилостивият Бог показва Своето дълготърпение, както и в старозаветната. Мъдрият Стопанин заповядва на слугите да не скубят веднага плевелите между пшеницата, а да ги оставят да растат до жътвата. В разпънатата мрежа на Църквата влизат добри и лоши риби, но мъдрият рибар[4] търпеливо събира мрежата и я извлича на брега, па тогава, след като я извлече, отделя добрите от лошите. При евангелист Лука заповедта на човека цар се допълва от думите: Доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. За такива, от страна на евреите, с изключение на самите тях, са смятани всички народи по земята. Всъщност, такива са всички хора и народи по земята преди да познаят Христа и преди да седнат около богатата трапеза с Неговите Дарове, с които Той обдарил и обдарява света. Всички ние без Христа сме бедни, маломощни, хроми и слепи. Само Христос Господ може да ни обогати с истинско и тайно богатство; само Той може да ни изцели от всички недъзи и да насочи ръцете ни към добри дела и нозете ни по пътя на истината и правдата. Единствено Той може да отвори духовните ни очи и да ни даде зрение, за да видим нашето безсмъртно отечество, изпълнено със сватбени дарове и радости.

Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Каква е тази премяна? Сватбената премяна, на първо място, е чистотата на душата. Апостол Павел пише на вярващите: Сгодих ви за едничък мъж, за да ви представя на Христа като чиста девица (II Коринт. 11: 2). Девическата непорочност и чистота на душата са нейната първа и най-важна премяна. А след това същият апостол казва на други вярващи в какво трябва да се обличат: Облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение… А над всичко това облечете се в любовта, която е свръзка на съвършенството (Колос. 3: 12 и 14). Това е сватбената премяна за душата, която се венчава за Христос. Най-голяма и съвършена чистота е показала Пречистата и Пресвета Дева – Богомайката, Която от своето тяло е дала тяло на нашия Господ и Спасител. Никой от нас не може да носи в сърцето си Христос без превелика чистота на сърцето, без сърце, предано единствено на Него. Защото както чистата девица има само една любов – към своя годеник, тъй и човешката душа, която избира[5] пътя на спасението, има само една любов – любов към Господа. Това е нейната златотъкана сватбена премяна. А от чистотата и любовта се раждат всички останали добродетели, които апостолът споменава и не споменава. Особено плодоносни се явяват добрите дела. Добрите дела са накитите и белите одежди на чистотата и златотъканите одежди на любовта.[6]

Но когато царят отишъл да види сватовете, видял един без сватбарска премяна. Приятелю – така го нарекъл царят. Защо го нарекъл приятел? Първо – за да покаже колко високо цени достойнството на човека, и второ – затова, че Той – Бог, наистина е приятел на всеки човек, без разлика, на всеки, докато това Божие приятелство човек сам, със своята порочност, не отстрани от себе си. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам – казал Господ на Своите апостоли (Иоан 15: 14). О, неизказано Божие снизхождение и милосърдие към човеците! Той – Всемогъщият Творец и Владика на всичко, нарича слабите човеци Свои приятели! Но при условие, че вършат онова, което им заповядва Бог. Впрочем онзи – необлеченият, не изпълнявал волята Божия, иначе не би бил необлечен в сватбена премяна. Защо тогава и него нарича приятел? Затуй, защото е кръстен и като такъв е причислен към верните, и е приет между Божиите приятели. Като го нарича приятел, точно с това Бог го укорява, задето е изневерил на Бога, а не Бог нему. А той мълчеше. Защото какво можел да отговори? Може би не можел да си купи [премяна]? Или не умеел да я скрои и ушие? Всичко е напразно: Бог, чрез Господ Иисус, дал на поканените готова одежда. Той трябвало само да прояви добра воля, да съблече от себе си старата и мръсна дреха на греха и да се облече в ризата на спасението, в златотъканата сватбена премяна. Но той не искал да стори това и трябвало да мълчи.

Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Вече той сам си бил завързал ръцете чрез греха, вършейки зли дела. Вързал сам и нозете си, като вървял по пътищата на беззаконието; и сам избрал за себе си в другия живот вместо светлината тъмнината, където ще бъде плач и скърцане със зъби вместо вечна радост. Той, така да се каже, осъдил сам себе си на гибел, а Бог само произнесъл справедливата присъда.

Беззаконника хващат собствените негови беззакония, и връзките на греха му го държат (Пртч. Сол. 5: 22). Омотан и завързан в своите грехове, в другия свят грешникът ще бъде още повече омотан и завързан. Там покаяние няма – връзването на ръцете и нозете показва, че там няма покаяние, нито пък възможност човек да стори каквото и да е добро дело за своето спасение и за влизане в Царството. Величаво и пророчески Господ завършва притчата с думите: Защото мнозина са звани, а малцина избрани. Това се отнася и за евреите, и за християните. Малко са били избраните между евреите, малко са и между християните. Всички ние, които сме се кръстили, сме поканени на Царската трапеза, но единствено Бог знае кои са Неговите избраници. Горко на онези от нас, на които Всевишният Цар, пред всички ангели и светии, ще каже: Приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? Какъв срам, ама безполезен! Какъв ужас, ама непоправим! Каква гибел, ама безвъзвратна! Но всъщност тези слова Бог и сега ни ги казва, и сега, когато пристъпваме към олтара, за да вземем Причастието и с душата си да се присъединим с Жениха Христос: Приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? Да се вслушаме в своето сърце и в своята съвест, когато пристъпваме към Честния Потир, и ще чуем този въпрос и този упрек. Само дето тези Божии слова сега не докарват след себе си плач и скърцане със зъби във външната тъмница, както ще бъде тогава, когато Бог за последен път ще ни каже това. А кой от вас може да гарантира, че в този земен живот Бог няма да му каже тези думи за последен път? Кой може да гарантира, че още тази нощ неговата душа не ще се озове в кирлива дреха на светлото небесно събрание около Царската трапеза? Ах, кой може до смъртта си да знае дали днешният ден не е съдбоносен за цялата негова вечност? Само няколко минути разделили по съдба двамата разбойници на кръста. Тези няколко минути единият от тях не успял да използва и отишъл във външната тъмнина, докато другият ги използвал благоразумно покаял се, изповядал Сина Божий и Го помолил за своето спасение: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И в този миг старата дреха на греха паднала от неговата душа и тя се облякла в сияйна сватбена премяна. И разкаялият се разбойник с достойнството на избраник се явил на Царската трапеза в рая. Следователно, да не отлагаме и с един час нашето покаяние. Защото всеки следващ час може да не ни свари между жителите на този свят. Да бързаме да почистим и измием душата си поне толкова, колкото чистим и мием своето тяло, което днес или утре ще бъде храна за червеите. Да я почистим с покаяние и сълзи, да я умием с пост и молитва и да я облечем в одежда, изтъкана от чистота и любов и украсена с всякакви добри дела, а особено с делата на прошката и милосърдието. Да сторим онова, малкото, което Бог иска от нас, а останалото ще стори Той. Когато детето се оплаче на майката от нечистотата на своето тяло, майката бързо го чисти, къпе и преоблича. О, колко по-милостив е Бог от всяка майка към Своите чеда! Всъщност душата на всеки човек е толкова нечиста, че сама себе си никога не може да очисти и да се удостои с Божието присъствие. Но нека всеки човек да види своята душевна нечистота; нека да я намрази от все сърце, нека стори онова, малкото, което се иска от него, и което е основното, нека заплаче пред Бога, та Бог със Своя огнен Дух да го очисти. А Бог стои и чака такъв плач от Своите каещи се деца, държейки в десницата си най-разкошните ангелски одежди, готов винаги да очисти, умие, укрепи, освети, облагоухае и облече всички онези, които с покаяние го зоват.

Слава и хвала на всемилостивия наш Бог. Слава и хвала на небесния Жених на нашите души – Господ Иисус Христос, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и всякога и во веки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – платното (бел. прев.).

[2] В ориг. – тръбач (бел. прев.).

[3] Фридрих Велики – (бел. авт.).

[4] В ориг. – ловец (бел. прев.).

[5] В ориг. – разбира (бел. прев.).

[6] Под брачна одежда се разбира благодатта на Светия Дух. Който не се е удостоил да се облече в нея, той не може да бъде участник в небесната сватба и в духовното пиршество. Св. Макарий. „За любовта“ (бел. авт.).