Категория: Библиотека

Говорейки за Своето Второ пришествие, Христос нарича хората ту сто­пани, ту слуги. Той предупреждава всеки с бдителност и внимание да очаква Него, Господа на славата и Съдията на света. Всеки човек е господар и стопанин на духовните блага, които са в душата му. Като такъв, той трябва да пази своето вътрешно богатство с поне толкова усърдие и предпазливост, с колкото един стопанин пази своето външно, земно богатство. „Ако стопа­нинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата” (Мат. 24:23). Но който не знае кога ще настъпи това време, трябва да внимава постоянно, и денем, и нощем. Така постоянно трябва и ние да пазим душите си от демоните, от злите и невидими крадци, за да не разграбят нашето съкровище и да не ос­тавят душата ни празна и пуста в деня на Христовото пришествие.

Господ ни нарича слуги, защото в този век ние използваме богатство, дадено ни назаем от Бога. На това място Той говори най-вече за народните водачи, които в името на Бога и като слуги Божии са длъжни да се грижат за народа. По-нататък Христос разделя народните водачи на верни и лоши. Верният и мъдър слуга – цар или свещеник, родител или учител – ще живее в непрестанно очакване на своя господар – т.е. Христос – и ще се старае да раз­дава на Божиите чеда храна навреме, т.е. правилно и методично. Това озна­чава да ги храни със съвети и примери от Божието учение, да ги пази от всяко зло и да ги подготвя за Небесното Царство. А лошият слуга казва в сърцето си: „Няма да си дойде скоро господарят ми” и започва да бие и глобява наро­да, да прекарва времето си в преяждане и пиянство. Но господарят ще дойде неочаквано и ще накаже лошия слуга. Виждам, че Ви смущава именно това наказание. Как господарят ще накаже лошия и неверен слуга? Ще го разсече на две. Питате: какво би могло да означава „ще го разсече на две“? Мисля, че означава: ще отдели душата от тялото му и тялото ще предаде на земното тление, а душата – на адския огън, „където ще бъде плач и скърцане със зъби”.

Ето какво ще се случи с лошия слуга, който не очаква завръщането на господаря си, който поставя не себе си в служба на народа, а народа в служ­ба на себе си.

От Бога Вам здраве и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Изпитвате огорчение от това, че Бог не чува молитвите Ви! Не се огор­чавайте от Онзи, Който ни е дал съществуване, и живот, и дихание, и ум, и всичко. Моля Ви, не се оплаквайте от Онзи, Който хиляди пъти повече има право да се оплаква от нас пред ангелите и пред Своите светии, макар Бог да не е изпълнил буквално молитвите ни, те все пак принасят плод, правейки душите ни по-богати и по-зрели. Това е тайна, която узнават изпитващите духовно себе си. Да кажем, някой посее пшеница и се моли семето да принесе обилна реколта. Но вместо пшеница никне трева. Той от­ново се моли за изобилен плод, но вместо това от тревата израства клас. Той продължава да се моли и накрая класовете се изпълват с жито, съзряват и се свеждат под тежестта си в нозете на молещия се. Всички наши истински мо­ливи в свое време принасят своя плод. Както казва руският поет Вяземски:

И в светъл ден, и посред буря,

във щастие или в беда,

под сянката на облак тъмен

или под ясната звезда –

моли, моли се – от молитва свята

във нас съзряват тайни плодове.

Бог ни е заповядал да се молим не за да узнае от какво имаме нужда – още преди нашето зачатие Той знае какво ще ни бъде потребно във вся­ка минута от нашия живот. Заповядал ни е да се молим, та под лъчите на молитвата нашите души да растат, да се възвисяват, да се разширяват и да съзряват. Ако Той не чува веднага нашите молитви, значи желае и приготвя за нас нещо по-голямо и по-добро от това, което ние просим от Него. Затова всяка молитва трябва да завършваме съкрушено: Отче, да бъде Твоята воля, а не моята!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Пишеш ми за голямата радост между добрите и благочестиви хора във вашата околия. Имате нов околийски началник. Човек високообразо­ван, но в същото време и дълбоко вярващ в Бога. От всяка гледна точка ис­тински Божи човек. Придържа се към вярата и с думи, и на дело. Празнува кръстна слава, в дома му гори кандило, всяка неделя е на църква с народа. Когато научил, че във вашия град има някои охладнели към вярата души, които не чувстват силата, величието и милостта на своя Творец, той започ­нал да ги посещава – ходил от къща на къща, от дюкян в дюкян и ги настав­лявал, учил, съветвал, предупреждавал. Успял за кратко време да пробуди много спящи души, както и съвестта на някои невярващи, които не искали да знаят нито за Бога, нито за душата. Сега всички са започнали да ходят на изповед и причастие. Плодовете на неговите усилия са видни и в поведе­нието на народа: престанали са някои непристойни дела, злобните и хулни думи, изменили са се лошите навици.

Аз се радвам не по-малко от вас да видя един истински народен водач, водач на народната душа. Успехът на вашия околийски началник свидетел­ства за това, в каква степен простият народ е склонен да се вслуша в добрите съвети на своите граждански началници и да следва добрия им пример.

Казваш, че всички вие благославяте своя добър околийски началник. И Бог ще го благослови. В Светото Писание е казано, че „който е обърнал греш­ник от лъжливия му път, ще спаси душата си от смърт и ще покрие много грехове” (срв. Иак. 5:20). Да даде великият Бог хиляди такива началници!

Ти споменаваш за един предишен околийски началник, който нена­виждал вярата и притеснявал вярващите хора. Един ден обаче паднал под колелата на една кола и загинал. За това мога да кажа само едно: който има очи да гледа, нека гледа; който има уши да слуша, нека слуша; а който има и поне малко съвест, нека се убои от Бога.

Мир на теб и Христово благословение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

   Христовата Църква има революционен характер. Тя е основана на революция, била е създадена от революционери и чрез революционизирането на човечеството е изявила своята най-голяма сила и своето най-велико сияние.

   Затова и християнската педагогика е революционна педагогика. Да се възпитават хората така, че да станат достойни членове на Християнската Църква, това винаги е означавало: да бъдат те революционизирани. Във Църквата думата възпитание има съвсем друго значение, не това, което тя има в учебниците по педагогика. На църковен език „възпитание“ значи: революционизиране, настройване революционно.

   Във всички педагогики се счита за необходимо да бъде очертан и изтъкнат „образецът за възпитание“. И християнската педагогика има своя възпитателен идеал. Това е Иисус Христос. Църквата винаги сочи на верните този идеал.

   Но, ако „възпитание“ на църковен език означава „революционизиране“, то на идеала на християнското възпитание – Христа би трябвало да се гледа като на революционер.

   Дали обаче Христос е бил революционер? – Този въпрос се налага с логическа необходимост.

   Ако революция не значи нищо повече от разрушаване и унищожаване, тогава да наричаме Христа революционер, би било страшно оскърбление.

   Ако пък революция значи „око за око“, и „кръв за кръв“, и „пламък заради пламък“, тогава революционерите ще да могат да назоват свой брат по-скоро всеки човек по света, но не – и Христа.

   Ако под революционер се подразбира: оня човек, който е слуга на своите слабости и съдия на чуждите, или пък тоя, който, само за да се огрее, е готов да запали целия свят, и за да се нахрани, е готов да глътне всичко живо, – тогава Христос не е никакъв революционер.

   Ако за революционери се условим да считаме само атентаторите и агитаторите на политически преврати, тогава не можем да наречем Христа революционер.

   И все пак ние със сигурност можем да кажем: Христос е бил революционер, и Христос е бил проповедник на революция. Революцията, която Той е направил в света, е най-великата и най-успешната от всички революции. Христос е наченал Своята революция със запалване малки пламъчета в душите на неколцина вярващи в Него. Тия пламъчета постепенно са се разгаряли в буен огън и все повече и повече са се разпространявали, запалвайки други пламъчета в душите на все повече хора, докато най-сетне е произлязъл пожар, в който са изгорели силни езически царства, и от който са възникнали нови придобивки и усъвършенствания: и културни, и политически и социални.

   Някой ще каже: „Христос е бил против външните революции. Той се е стремял да революционизира само човешката душа против собствените и слабости и грехове, и по този начин да предизвика само една вътрешна, морална революция, която носи изключително личностен характер, без да засяга обществения живот в цялост“.

   Но така може да говори само оня, който не е запознат с психологията на революциите въобще, и в частност – с психологията на революциите с верска подкладка. Всяка външна революция трябва да се предхожда от друга, вътрешна революция – революция в човешките души. Външната революция, която християнството е предизвикало в света, е само една естествена последица на вътрешната революция, чието семе е бил посеял Основателят на християнството през трите години на Своята обществена проповед.

   Христос не е вдигал бунт против държавната власт с цел да постигне една временна промяна от местно значение. Той е работил за една революция, която е имала за цел един всеобхватен и всесветовен основен преврат. Христос не е агитирал нито против Иродовата, нито против Августовата династия. В Неговите очи това е било дребна работа. Той е полагал основите на едно далеч по-значително дело. Той се е впускал много по-надалеч и по-надълбоко от всички революционери по света. От дървото на злото Той не е сякъл клоните и не е унищожавал листата му, но със секирата е удрял по самия корен. Той не е бързал да види колкото се може по-скоро успеха на Своята работа. Той е имал пълната вяра в благополучния завършек на Своето велико дело и съзнанието, че Бог Го е избрал да бъде Строител на един велик градеж, който не може да бъде иззидан за един човешки живот. Свършекът на тоя градеж ще стане в края на световната история. За такъв един градеж Той е издялал през краткото време на Своя земен живот малко камъни. Лицата, които първи са тръгнали след Христа, са били ония живи камъни, които Великият Строител е дялал за Своя градеж – Църквата. Много грижливо и внимателно е из- дялвал и оглаждал Строителят тия живи камъни, които пък от своя страна е трябвало да одялват и оглаждат други камъни.

   „Революционизирайте се първом против себе си, па тогава против света!“ – такъв един девиз можем да изведем из главните Христови проповеди. Това е било „длетото“ за одялване и оглаждане.

– Светът е безсолен и блудкав! -говориш ти, приятелю мой. И сто пъти ми повтаряш това, и сто пъти революционно се настройваш ти против тоя „безсолен“ свят. И се гордееш с прозвището революционер, и се заканваш да преобърнеш света. Добре, но почни отначалото, а не от края! Тогава само ще ти повярвам. А именно : революционизирай се (настрой се революционно) най-напред против себе се, против своята блудкавост!

– Хората са реакционери и крадци, и лъжци, и прелюбодейци, и убийци –  казваш ти, приятелю мой. И сто пъти се революционизираш поради и срещу греховете на другите люде. Но революционизирай се първом против себе си! Чак след туй, с още по-голяма сила и право, ти би могъл да се революционизираш против другите. И едва тогава аз бих могъл да повярвам, че твоята революция ще има сигурен успех.

Това е Христовият метод: чрез революция към революция! Първом революция против злото в себе си, а след това революция против злото вън от себе си. Христовият ученик трябва да издържи една безпощадна критика от своя Учител. Христос никого не е заставял да тръгне след Него. Но оня, който доброволно би тръгнал след Него, Той го поставя пред тежък изпит. Който издържи тоя изпит за вътрешна революция, към която го насочва Христос, този придобива право да се революционизира против другите. Трябва да придобиеш правото за революционизиране против злото у другите хора. Това е най-дълбоката Христова мисъл. Това право човек не може да го припечели чрез никакви дипломи и чрез никакви звания, но само чрез труден вътрешен изпит, положен пред Бога и пред съвестта.

   Учениците Христови не са били издържали тоя труден изпит на вътрешна революция дори до смъртта на своя Учител. Когато съдеха Христа, едни Го оставиха, друг направо се отрече от Него. Това показва, че те все още не са били узрели: тяхната душа само повърхностно е била развълнувана от революционната Христова педагогика. Едва Голготската трагедия, с последвалите я събития, е задълбочила и довършила вътрешната душевна революция у апостолите.

   Христос се е бил окръжил предимно с млади, впечатлителни люде. Но най-вече е обичал децата. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, – говорел Той – защото на такива е Царството небесно“ ! (Мат., 19:14).

   Индийският монах Буда е събирал около себе си старци. Много по-леко е било на старци да вдъхне омраза срещу живота. Христос, напротив, най- вече се е радвал на децата, тия представители и пионери на бъдещия живот. Само върху децата може идеално да се приложи Неговата революционна педагогика.

    И нашият век би трябвало да пусне своите деца да отиват при Христа! Тоя наш век на радиотелеграфа, аероплана, радара, атомната енергия и бомба нищо не би изгубил, а напротив, много би спечелил, ако би довел своите деца при Христа за благословение. Техническата култура на нашето време, еднакво, в една и съща мярка, и полезна и вредна, зависи от човека, никак не е намалила злото в света, намалила е само у хората способността им да се революционизират срещу злато. Срещу злото хората се революционизират или от себични или от религиозни мотиви. Революцията, в чиято, основа лежи себичността на отделната личност или класа или на масите, е брутална и краткотрайна. А революцията, основана на религиозна вяра, е и човечна и дълговечна. Нашето технизирано време, точно за туй, че то едностранно е богато само с техническа култура, изисква, много повече от всяко друго време, една революция, предизвикана от религиозна вяра. Не един човек, не отделна някоя личност, но едно цяло поколение трябва да бъде готово за такава една революция против злото. Затова, братя, пуснете децата, нека отидат при Христа! Нека се запоят с Христовия дух! Нека се закърмят с духа на най- величествената и най-красивата революция против всяко зло! Настройте революционно своите деца против злото, и тогава вие сте ги възпитали! Ето, всички вие желаете да имате възпитани деца, но малко са ония между вас, които истински възпитават, защото малцина разбират какъв дух е потребен на днешното време. Днешното време е преситено с технически дух, от дух на егоистични революции, от дух на дребнава хуманност, от половинчатост и от полумерки, и дори от тайно примиряване със злото. Потребен ни е един нов дух, дух на мъжествена революция против злото; тая нова революция трябва да бъде вдъхновявана от Божия дух!

Такъв един нов дух трябва да бъде привнесен в системата на възпитанието, за да може светът да се освежи и злото да бъде омаломощено. Тоя нов дух трябва да се всели и в дома и в училището, и да изгони всички „нечисти духове“, с които се упойва младежта в нашето технизирано време.

   На всяко новородено дете би трябвало да гледаме като на новороден войник против злото. В люлката лежи едно малко, с още непробудено самосъзнание. творение, една немощна фигура. Потребни са много и много години, докато тази фигура добие един изразителен облик, и душевен, и физически. Но, като гледаме в люлката това малко, безпомощно същество, кой би могъл да каже нещо за неговото бъдеще? Всички ние бихме могли със сигурност да изречем само една дилема над тая, па и над всяка изобщо, люлка: „младенецо, ти или ще бъдеш слуга на злото или негов господар!“. И само това!

   О, колко много деца на тоя свят са възпитани и отгледани да бъдат слуги на злото, и то само поради прекалена родителска милозливост и нежност спрямо тях. За жалост такива деца има твърде много! Родителската неразумна нежност спрямо децата в такива случаи прилича на сладка отрова, която трови децата. Тя е завеса, която прикрива и подхранва детските слабости. „Това творение е родено да бъде щастливо и да се наслаждава. Нему цял свят трябва да служи!“ Туй са обикновено словата на родителската прекалена обич и нежност спрямо децата. Това са думи, плод на заблуда и заслепление. Такива едни думи под много покриви са направили по един малък диктатор и голям егоист. Малкият диктатор заповядва и на баща си, и на майка си. Неговата сила лежи в слабостта му, която родителите му почитат и сами подхранват. Когато плаче, т.е. когато изглежда най-слаб, малкият диктатор е най-силен. Достатъчен е само един негов плачевен вик, за да бъде мобилизирана цялата къща. Неговите преструвки не само че не се порицават, но им се отдава внимание и даже се отрупват с ласки.

   Неговите лъжи се толерират. Неговите думи се ценят високо и се предават с важност пред гостите. А това подхранва неговата суета. Неговата себичност няма граници.

   Бащата, може би, иначе е стопроцентов демократ, който воюва и словом, и делом против диктаторските режими в света. Ала, щом тоя голям демократ прекрачи къщния праг, той свежда глава пред малкия диктатор на своята къща. Може би майката се връща уморена в къщи от някое събрание, на което горещо се е застъпвала за равноправието на жените с мъжете. Ала това е могло да бъде само вън от къщи. Влизайки в своя дом, майката оставя своя либерализъм пред вратите, та пак да го вземе, когато тръгне за в града. Тоя гост не се въвежда в къщи, гдето владее само една воля, или да се изразим по-добре: една прищявка – прищявката на малкия Фараон. Малкият диктатор е успял да скара своите родители със всички съседи. Съседите са се оплаквали от много произволи на малкия. Родителите пък са се считали засегнати от това, че тяхното дете е било обвинено: как може да бъдат приписвани лоши качества на тяхното „най-добро, най- умно, най-учтиво дете измежду всички деца по света“?  Малкият диктатор е успял да подведе и заслепи родителите си, за съжаление, за свое и тяхно нещастие.

   Видях в къщата на един мой приятел една майка с нейното синче.

– Кое училище посещава малкият? — запитах майката.

– Той свърши три основни класа в къщи.

– Как в къщи? Защо именно в къщи -питах аз по-нататък.

   Отговорът:

– Ние му взехме частен учител. Знаете, не искаме да го пускаме вън от къщи да се събира с другите деца, защото другите деца, както ви е известно, са невъзпитани, разпуснати, пишат с въглени по стените, замерят с камъни прозорците. . . Зло! . . Зло! . .

               Зачудих се на тия основания. Рекох и:

– Ала, госпожо, детето трябва и със злото да се запознае. Вашият син, когато порасне, ще живее в тоя „зъл“ свят, а не в рая. Вие не ще можете веднъж завинаги да го изолирате от среща със злото.

   И още докато аз говорех, малкият ме поглеждаше гневно и дърпаше майка си за ръкава. Майка му с трепет се обръщаше към него и го галеше с ръка.

   Аз продължих:

– Пуснете го, госпожо, свободно в тоя свят! Следете го само издалеч и му помагайте сам да може да се ориентира и при стечение на добри обстоятелства и посред най-голямо зло. Пуснете го, нека види злото, нека да го усети, нека го изпита, да го изтърпи. Напътвайте го само да прави разлика между доброто и злото и да се революционизира против злото, против злото и у себе си, и около себе си.

               Изведнъж малкият нервно подвикна на майка си:

– Ставай, като ти думам!

Засрамена, майката скочи от стола, погали детето по главата и почна да се готви да излиза, цедейки през зъбите си тия думи:

– Моят син е добър!

   А аз с тъга на сърцето помислих в себе си:

– И това е един малък диктатор, един от многото такива!

   Аз бих могъл като на длан да предвидя бъдещето на всички подобни малки диктатори и големи егоисти. Те, като влязат в допир с хората, първом ще търпят удар след удар, и разочарование след разочарование. След това ще бъдат най-дръзки критикари на чуждите слабости и най-черни песимисти. И най-накрай ще свършат като слуги и на своите, и на чуждите слабости, и ще бъдат презрени ласкатели и подлеци.

   Такива малки диктатори, такива обезобразени детски същества по-малко ще се намерят по селата, а повече по градовете. Все още селото ни дава винаги повечко добри люде за държавата. Тъй наричаните „суеверни“ села по-рано са изхвърлили „идолите“ из своите къщи, отколкото „правоверните“ градове. Всеки от вас би се засрамил, ако си помисли и разбере, колко от нашите най-видни и най-богати домове не са били в състояние да дадат възпитание на своите деца.

   Един баща държи трима частни учители за своя син. На всекиго едного от тях той плаща за особен учебен предмет, а няма нито един учител по възпитание. И бащата се гордее със шестиците на своя син. Аз разговарях с тоя младеж. Той необичайно много е суетен по отношение на своите училищни бележки. Иначе никога не се впуща в разговор, нито с радост слуша разговора за доброто и за злото в света. Той ни най-малко не е научен да се революционизира против злото. Когато му говорите за това, той ви поглежда тъпо и безизразно, както овца, когато и шепнеш на ухото за свежа или суха детелина. Аз съм уверен, че тоя младеж ще бъде много нещастен и много лош човек, напук на похвалата, която разнасят за него и собствените му родители и учителите му. Него го ласкаят, и той сам се ласкае, и именно това го убива. Той отива и в църква. Но защо? Ето, той си въобразява, че дори и Църквата ще го ласкае. Той не знае, че Църквата има за него само укор и съжаление. Това не знаят и неговите родители.

   Църквата, братя, има само укор и съжаление за всички ония, които не са научени да се революционизират против злото. Църквата няма никаква полза от ония, които самата нея наистина обичат, ала в същото време и злото не мразят. Църквата няма никаква полза от ония, които всяка неделя палят големи свещи, а в същото време още никога нито един свой грях не са пожелали да накажат, нито чужд да опростят. Никаква радост Църквата не изпитва, когато в нейните първи редове се нареждат, и даже излизат пред всички останали верни, пеят „Херувикито“ и четат „Верую“, ония люде, които само с краката си стоят в Църквата, а в същото време мислите им са на борсата. Има люде, които мислят, че правят чест на Църквата, кога я посещават. Някои от тия люде тъй бръщолевят: „Ето, аз човекът на 20-тия век, висш чиновник, облечен по последна мода и с бяла връзка, аз, който имам познания по физика и биология, вместо да отивам в кафене или на театър, направих чест на Църквата и я посетих.“

   За такива хора Църквата има само укор и съжаление. Никой не въздава истинска чест на Църквата, освен оня, който се революционизира срещу злото. Най-голяма чест на Църквата правят най-големите революционери против злото, които са огладени и блестящи камъни на самата Църква. Чест ще правят на Църквата и в бъдеще само ония, които ще възпламеняват християнска революция в човешките души. Чест ще направят на Църквата ония родители, които ще приучат своите деца винаги да се революционизират против злото. Ще правят чест на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. И всички ние, които бихме запалили най-благородната революция в мъртвите сърца и приспаните души на своите братя и ближни, ще правим чест на Църквата.

   Най-голямото добро, което родителите могат да сторят на своите деца, се състои в туй: да ги научат да познават злото и да се революционизират срещу него. Ти си баща. Добре, пускай твоя син нека отива при Христа всеки ден. Не му препречвай пътя, но даже сам ти го заведи при Спасителя. Преди всичко потребно е да цениш своя син не само със сърцето си, но и с разума си. Поставяй го всяка вечер на изпит. Научи го всяка вечер да ти се изповядва. Кога усетиш и видиш у него разкаяние за злото, което се е породило в неговата душа, и революционизиране против злото, тогава знай, че твоят син вече е започнал да се възпитава. Но ти продължавай да го поставяш на изпит, продължавай да го изповядваш. И нито един ден не пропускай да мине без това. Бъди свещеник за своя син – задължението на свещеника е да революционизира хората против злото – и тогава твоят дом ще стане храм. Не скривай от сина си, че и злото в тоя свят има своя висок и затвърден престол, пред който милиони хора денонощно се кланят. Но в същото време утвърди в него вярата, че той не спада към тия милиони, които се прекланят пред злото, а че той е предопределен за войник на доброто.

   От тебе, майко, зависи най-много. Имай винаги в ума си следните три неща.

   Първо: остави понякога своето дете без обяд. Ти не трябва да бъдещ за своето дете един ангел, който само милва, но и ангел, който мисли и съди. Остави твоето дете понякога без обяд; това е наложително потребно. Твоето дете трябва да знае, що значи да бъдеш гладен, и трябва да бъде способно, през течението на своя живот от време на време да може да пожертва своя обяд за гладните. Ония, които никога върху себе си не са изпитали властта на глада, са станали най-немилостиви и най-безбожни.

   Второ: не позволявай на своето дете никога да говори зло за другите човеци, преди да е признало своето зло и преди да се е разкаяло за него. Света може да оправи само оня, който е в състояние първом себе си да поправи. Всички велики реформатори на света са преживяли предварително една велика вътрешна революция. Всички християни могат да оправдаят своето име главно с такава една вътрешна революция.

   И трето: не учи твоето дете на себичност. Вината за тоя грях 90% лежи върху майката. Да научиш детето си на себичност, това ще рече да му припомниш онова, което природата вече му е предала още при зачеването му. Майко, ти колко и да го учиш против себичността, никога няма напълно да победиш природата! Затова не преставай да съветваш сина си всяка сутрин така: „сине, от всичко онова, което имаш като свое, давай достатъчен дял и на твоите приятели, които нямат нищо!“. И след това, майко, не преставай всяка вечер да търсиш сметка от своя син за добрите му дела през тоя изминат ден!

   Аз познавам няколко майки – милионерки в нашия град, но със срам трябва да кажа, че не познавам нито една, която всекидневно да дава на своите деца по един лев, за да помагат на сиромасите. С радост пак и с благодарност трябва да помена, че един младеж, търговски калфа от гр. X., никога в събота не обядва, но спестените по тоя начин деветдесет лева от обеда (толкова струва неговият обяд) дели със сиромасите пред църквата. Госпожо министершо! Госпожо генералшо! Госпожо милионерко ! Нима вашият син не е в състояние да стане поне толкова добър, колкото е този калфа? От това място аз поемам върху си задължението да ви кажа онова, което вашите приятели и почитатели говорят зад гърба ви, без да имат смелост да ви го кажат направо в очите, във ваше присъствие. А те говорят приблизително така : чудно нещо, как така цялата интелигентност и богатството и званието на тая висша дама, която толкова блести по салоните, не са били в състояние да дадат на детето и поне малко по-добро възпитание от възпитанието на уличниците! Чудно е, как тая дама смее още да се явява в обществото, в коприна облечена и с горда усмивка на уста, когато има син, който сега е зло за своя дом и който утре ще стане зло за цялото общество и за целия народ!

   Многоуважаеми майки, доведете Вашите деца при Христа и научете ги преди всичко да се революционизират против злото, което е завладяло тяхната душа!

   С нищо и по никакъв друг начин една жена не може да докаже, че е истинска патриотка, ако не е възпитала своите деца в патриотичен дух. Ако е пропуснала да стори това, нейният патриотизъм е лъжлив, па макар тя да е членка и на всички патриотични дружества и макар и да подписва дори и най-огнените шовинистични резолюции. Герои не се отглеждат в патриотичните дружества, но в семейството. Аз познавам родители, които книжовно много добре умеят да определят патриотизма, а техните деца с презрение отричат отечеството. Аз се срамувам от патриотизма на такива родители и от сърце желая и те да се засрамят от него.

   С нищо друго един родител не може да докаже своята принадлежност към дадена религия и своята религиозност, освен чрез религиозното възпитание на своите деца. Ако един родител и сутрин и вечер прави поклони пред Бога и редовно посещава Божия храм и раздава милостиня в името на своята вяра, а притежава безбожни деца, той не се е издължил нито пред Бога, нито пред човечеството.

   Чест ще сторят на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. Учителят трябва да допълни всичко онова, което родителите са пропуснали, и да поправи всичко, което родителите са изкривили. Добрият учител нищо не смее да пропусне; но, дори и всичко друго да пропусне, а само да научи детето да се революционизира против злото, пак е направил достатъчно. И обратно, дори и ако би предал всички знания на детето, а е пропуснал да го революционизира против злото, нищо не е сторил. Да не бъде оставено детето равнодушно спрямо злото – това е най-главното в делото на възпитанието.

   И всеки от нас ще стори чест на Църквата, ако се настрои революционно против злото в себе си и около себе си, и ако би раздухал пламъка на истинската морална революция и в душите на своите ближни. Или, най- малкото, да стори това поне в самия себе си, в своята собствена душа.

   Историята на света е един велик градеж, на който ние сме стени. Ако всеки човек би успял от себе си да направи един добре одялан и огладен камък, това би било достатъчен принос от негова страна за великия исторически строеж. А ако пък би успял да помогне и на своите ближни, и те да се одялат и огладят, тогава такъв човек би допринесъл много повече. Добро дело човек може да направи и на самия себе си. Да просвети и облагороди себе си – това е едно велико и добро дело. И това дело не е само лично, но е и от обществено значение и е за добро на общото. Колкото отделните камъни в едно здание са повече издялани и огладени, толкова повече сградата добива полезност и красота. И историята на света добива полезност и красота със всяка добра и красива душа. Следователно, нека помогне поне на себе си оня, който не е в състояние да помогне и на другите! Но да помогне на себе си човек, това съвсем не значи да се осигури с имане поне още за триста години тук на земята. То значи да преживее една дълга и дълбока революция против злото в себе си и да се определи крайно и решително на страната на доброто. По-тежко е да се преживее тая вътрешна революция, отколкото да се придобие богатство за триста годишно живеене. Аскетизмът е само дотолкова и оправдан, доколкото облекчава тая вътрешна революция, доколкото я благоприятства. Аскетите са се усамотявали само, за да биха могли на спокойствие да се вгледат в себе си и да запалят в себе си една светлина. И, вярвайте, нито една светлина не свети само на себе си. Светлината, която ние ще успеем да запалим в себе си чрез дълго революционизиране против греха и слабостите, чрез дълго трениране, няма да свети само нам. Нея ще видят и ония, които се намират в тъмнина около нас.

   Да, всички ние, през целия си живот едновременно сме и възпитатели и възпитаници. Защото през целия си живот ние или светим на другите или приемаме светлина от другите; или помрачаваме другите, или биваме помрачавани; или подчиняваме със своя характер други хора, или се намираме под чуждо влияние. И кога искаме и кога не искаме, ние възпитаваме и се възпитаваме. Възпитанието, ако и да не е всемогъщо, то поне в действителност е вездеприсъствено. Знайно е, колко често дори и нищожните по големина мравки и пчели са играли ролята на възпитатели на човека. Отношенията между горските зверове, подобните и разнородните, са дали на човека материал за многобройни общоизвестни басни, чието възпитателно значение е неоценимо. Човек се възпитава и от „червея под, кората“, и от „водата, която рони брега“, и от „златото, което дори и посред бунището не губи своя блясък“, и от слънцето, което „грее и на добрите и на лошите“ (гл. Мат. 5:45), и от огъня, който се получава при триене или удар. Нямата и бездушна природа, която, както ни изглежда, не усеща присъствието на човека, всякога е била красноречив възпитател на същия. Тя често е подбуждала човека да се опомни, често го е съветвала, карала му се е по свой собствен начин или го е засрамвала.

   Несъмнено много по-голямо възпитателно влияние оказва човек върху човека. Това влияние се предава не само чрез дела, нито само чрез думи, но и със всеки жест. Всеки жест на, ръката или лицето може да има възпитателно значение. Едно лукаво намигане с очи е в състояние да разврати, една невинност. Един презрителен поглед е в състояние да накаже грешника и да пробуди в него съвестта. Едно решително движение на ръката е в състояние да подигне падналото въодушевление у цяла една войска. Възпитателните влияния могат да бъдат добри и лоши. Някои от тях влизат в нашата душа с наше знание и одобрение, някои се втурват насила, някои се промъкват крадешком.

   Има хора, които все още се съмняват в силата на възпитанието и питат: може ли чрез възпитание да се постигнат някакви решителни резултати? И въобще възможно ли е възпитанието на човека? Как да не е възможно възпитанието на хората, когато дори опитомяването на животните е възможно? А опитомяването какво е друго, ако не една известна степен на възпитанието? Дайте на някой пивовар ечемик. Той ще ви го върне във вид на бира. Дайте на фабриканта на захар захарно цвекло. Той ще ви го покаже във вид на захар. Това изглежда като много по-голяма магия, отколкото да се укроти един див звяр и да бъде възпитан един невъзпитан човек. А щом е възможна по-голямата магия, откъде-накъде да не бъде възможна по-малката – възпитанието?

   Може да се каже изобщо, че в културното общество няма невъзпитани люде. Има само добре и лошо възпитани люде. Добре възпитани люде са ония, които вярват в победата на доброто в света и които се борят, и според нуждата, са готови да се пожертват за тази победа на доброто. Лошо възпитани хора са ония, които не вярват в победата на доброто, и които, поради това свое неверие, изоставят доброто и се поставят в служба на злото. Да бъде някой възпитан за доброто, това значи да бъде войник на доброто. А да бъде възпитан за зло, значи да бъде войник на злото. Войската на доброто примамва със своята благородна храброст, а войската на злото – със своя брой. Но най-голям е броят на наполовина възпитаните люде: това са хората, които вървят между доброто и злото, и които вземат своята дажба ту от едната, ту , от другата войска. Когато минаваш между реките на доброто и злото, приятелю мой, нека не ти бъде все едно: от коя река ще утолиш своята жажда. Реката на доброто, това е само единственият свеж, сребрист и кристален поток, който може да те освежи и в който можеш да огледаш своето лице. Реката на злото, това наистина е широка и дълбока река, ала тя същевременно е и мътен порой от мед и мляко и отрова. Млякото и медът образуват само една тънка кора, под която тече отрова. Добре възпитаният човек не се колебае нито миг, към коя река да обърне своето лице. Възпитай добре и ти сам себе си, и няма да се колебаеш! Възпитай така и другите около себе си, та и те да не се колебаят!

   Всички обществени институти – Църквата, училището, съдилищата и пр. – помагат на човека да се възпита за войник на доброто. Тогава откъде и защо се набира толкова голяма войска на злото в света? Къде се възпитава и подготвя тя? Тя се възпитава чрез несъвършенствата на ония институти, които са призвани да служат на доброто. Тя се възпитава главно под прикритието на човешката леност и непредпазливост, както бурените никнат и растат навсякъде и на всяко място, гдето не достига работливата ръка и острото око. Достатъчно е малка слабост у църковниците, или малко глупост в училището, или малко неправда в съдилището и пр. Всичко това дава голяма сила и опора на злото.

   От всичките възпитателни институти, Църквата по преимущество е революционна. Тя е като камбана, която на едни само с нежен тон напомня дълга, а на други – с гръмовит глас бие тревога. Тя е пренесла своя революционен квас през вековете. И днес го носи, и ще го носи до края на историята.

   Християнската революция облагородява човека. Тя цели да направи от хората богове гладни и жадни за правда (Мат. 5:6).

   Революционери, революционери са потребни днес на земята: истински и велики, божествени революционери! Нам ни е потребно такова поколение, което ще може да се възкачва по нагорнището, а не да се хлъзга по надолнището. Това поколение не могат да бъдат майчините глезльовци, нито малките диктатори. В това поколение няма да влязат и ония, които със скърцане на зъби и с нож в ръце говорят за другите люде, а никога и не помислят да проверят своята душа, която се е превърнала в истински жабуняк и змиярник. Земята се е напукала от глад и жажда за революционери, но за революционери по Божия милост и по свое доброволно решение!

   Болшинството човеци представляват величина с две измерения, ако е позволено така да се изразим: с дължина и ширина. Липсва им височина; а за дълбочината, това тайнствено измерение на нещата, у тях и дума не може да става; растат само на дължина и ширина. Те нямат истински революционен квас, който би им помогнал да растат във висина и дълбина. Господстващата педагогика може да бъде сравнена с планиметрията, която борави с двуизмерими геометрически фигури. А земята днес изисква революционери с четири измерения, и непременно с дълбочина и височина : с дълбочина дори до Ада, и с височина до Бога. От такива революционери се нуждаят и отделните народи и цялото човечество заедно. Един народ не може нито дори да формулира, а камо ли да осъществи, без велики революционери своите тежнения. Без велики революционери човечеството не може да осъзнае стойността на своите идеали, нито е в състояние в действителност да ги направи да станат те живот, нито пък знае какво иска и от що боледува.

   Когато от хаоса е трябвало да произлезе светът, Бог е революционизирал хаоса чрез Своя Дух, и на мястото на хаоса е дошла дивната звездна хармония. Ако Бог би поискал насила, без нашето съдействие, да проведе в хаотичните души на днешните люде една силна революция против тяхното собствено зло, всички люде в едно  късо време биха станали способни и за една идеална социална революция, и хаосът би изчезнал, и тогава биха засияли звезди и в нашите души и в нашата история. Всички наши идеали биха били осъществени много лесно и много скоро. Но Бог не ни принуждава. Той зачита нашата свобода. Затова и очаква ние сами доброволно да проявим божествен напор към доброто. Да, наистина, божествен напор е потребен за един морален преврат в душата на един човек. Трябва човек първом „да умре“ и тогава отново „да се роди“. Говоря с притчи. Трябва да може да подигне стоящата над него „надгробна плоча“ и да възкръсне, и чак тогава да стане човек, който е най-потребен за нашето време. Трябва да пуснем, и дори ние сами да заведем децата при Христа, за да излязат от тях люде, от каквито ние се нуждаем. Не пречете на децата да отиват при Христа, защото само Христос може да ги подготви за истински революционери. Само Христовата революционна педагогика възпитава истински човеци. А земята е жадна и гладна за такива човеци, които да вярват в Бога и да воюват против злото.

   Искате ли да ускорим приръста на тия хора на земята, тогава нека побързаме да направим онова, което сме пропуснали, но което е най-важното: да пуснем децата да отиват при Христа, най-великия Учител на революцията, и, заедно с децата, и ние да идем при Него!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Взето от списание „Духовна култура“ кн. 7 – 1946 г.

Има немалко горчива истина в твоето писмо. Но нека отчаянието бъде далеч от нас. Отчаянието е зестрата на смъртта, която безверниците получават, венчавайки се с нея.

Имало е и по-тежки времена за Църквата Христова, но нито борците са паднали духом, нито битката е била изгубена. Прочети само у св. Василий Велики какво е било състоянието на Църквата и света по негово време – чер­на нощ в бурно море. Изглеждало, че краят на света е близък и че Съдът Божи чука на вратата. Но ето – оттогава досега са отлетели приблизително шестнадесет столетия. Христовата вяра не само не е угаснала, но и е опасала цялото земно кълбо и е озарила всички краища на света. И макар да не е ос­ветила всички в еднаква степен, все пак нейните лъчи са огрели всяко място, било пряко, било косвено.

Преди няколко дни при мен беше професор Манинг от Ню Йорк – душа богата, пълна със светски знания и с вяра едновременно. Попитах го за вяра­та у американските студенти.

– Аз знам – каза той, – че Христовата вяра е непобедима сила. Подобно на живака в барометъра тази сила се качва и спуска, но не намалява. По­върхностните и невежи хора страшно се лъжат, предричайки гибел на хрис­тиянството. Преди сто години, когато естествените науки едва започнали да добиват размах, в П-я университет, в Богословския факултет имало за­писани само петима студенти. Чуйте, само петима! И когато тези петима се записвали, останалите студенти им се смеели, казвайки: нима не виждате, че с вярата е свършено? Днес, след сто години, в същия този университет има няколкостотин студенти по богословие.

Това каза американецът за американците. А ти, сърбине, виж колко семинаристи има само във вашата семинария! Повече от двеста. Дали неверието на вашите двеста бащи и двеста майки, и на вас самите ви е довело в това духовно училище, или вярата?

Без съмнение, вярата. А това, че някои християни са отпаднали от вяра­та – за кого е нещастие, освен за самите тях? Нима неверието им ще унищожи Божията вярност? Така героично се е питал Христовият апостол в първите дни на християнската история, която днес вече е навършила деветнадесет столетия. Тези многобройни столетия са оправдали неговия светъл поглед в бъдещето. Придобий и ти този светъл апостолски поглед в бъдещето на християнството. Опитай да напишеш съчинение за Църквата под заглавие: „Триумфалната Христова колесница“.

Твоята болка от неверието на някои хора показва любовта ти към Гос­пода. И сам знаеш, че болката е едно от най-честите проявления на любовта.

Но пази се да не намразиш онези, които не вярват. Това би било фатал­но за теб и безполезно за тях. По-добре гледай на тях със съжаление като на пътници, които са нападнати от разбойници и са ограбени. Съжалявай ги, както съжаляваш просяците на улицата.

И се моли на Бога за тях. Ти ще станеш мисионер. Нека първо правило в мисионерството ти бъде да се молиш на Бога за отпадналите от вярата.

Благодатта Божия да бъде с теб!

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ДО ЕДНА ОБРАЗОВАНА ЖЕНА, НА КОЯТО СЕ ПРИСМИВАТ, ЧЕ ХОДИ НА ЦЪРКВА

На присмеха отговори с усмивка. Техният присмех идва от злобни сър­ца, твоята усмивка нека бъде беззлобна. На невежеството прилича при­смех, а на знанието – усмивка. Със своя присмех те повишават цената на твоята молитва пред вечния Съдия. Понеже за Бога няма по-скъпа молитва от молитвата на смелите души, обкръжени от стрелите на злобата, омразата, злорадството и присмеха. Тези стрели са с тъп връх, но с остър заден край и рикоширайки в теб, нанасят рани на самите стрелци.

Веднъж жената на цар Давид, Мелхола, се присмяла на въодушевената молитва на своя мъж. От този присмех се оказал засегнат повече Бог, отколко­то цар Давид. Затова Всевишният наказал Мелхола и тя останала без рожба до деня на смъртта си. Който внимателно следи човешките съдби и различните случаи, може да се убеди, че и в наши дни Бог строго наказва онези, които се присмиват на светините.

А ти кажи на своите присмехулници (впрочем, ако мислиш, че думите могат да бъдат за тях по-силен лек от мълчанието): „Очите ли ме лъжат, или наистина виждам добре как всеки ден вие се молите на търговци, на кметове и стражари, ту за едно, ту за друго? Защо тогава се присмивате на мен, която се моля на нашия вечен Творец? Не е ли по-смешно да се молиш на немощ­ния, отколкото на Всемогъщия? Не е ли по-голямо безумие да се кланяш на праха, отколкото на Животодателя и Господа?“

Казано е някъде у пророка: проклет е оня, който се надява на човек. Който възлага надеждата си на смъртен човек, на един краткотраен сапунен ме­хур, а не на Бога Вседържителя, той очевидно е проклет. И това проклятие върху него и неговия дом може да се потвърди от всекидневния опит. Ясно е също така, че е проклет и онзи, който се моли само на човек, а не се моли на Оногова, Който всичко държи и всичко може. Внимавай обаче – понякога мълчанието е по-полезно от такива думи.

Първият присмех смущава молитвената душа. Но ти вече си го прежи­вяла и не си изоставила молитвата. А повторният присмех е подтик. Това, и сама казваш, си изпитала. Сега някак и Бог ти е по-близък, и Църквата – по-мила, и молитвата – по-сладка.

 Знай, ще дойде време, когато този присмех ще престане и ще се замени с одобрение, възхищение и похвала. Тогава душата ти ще бъде в по-голяма опасност, отколкото сега. Сега се учиш на смирение, а тогава ще се браниш от гордостта. Но това е друг въпрос, друго изкушение. Знай, че онези, които ни мъчат с присмех – те именно са нашите вра­гове. И тях е имал предвид Господ, когато е заповядал: обичайте враговете си. Не знаейки какво вършат, те ни правят добро. Огорчавайки и притес­нявайки ни, те разпалват божествения пламък в нас. Лаейки зад гърба ни, когато отиваме в Божия храм, те ни тикат по-близо до Бога. Притеснявай­ки ни на земята, те правят небесата по-желани за нас. Студът и вятърът не мислят добро на дървото, но неволно му принасят полза. Така и твоите неприятели на теб.

Затова прости им, благослови ги, моли се за тях и – което е венец на всичко – обичай ги като свои най-големи благодетели след Бога.

Но ако душата ти не претърпи това нищожно съскане на земния прах и се посрами от Христос, тогава ще ти се смеят не само хората, но и демоните.

Посещавай винаги, когато можеш домове на тъгата. Посещавай гроби­ща. Мисли за Христовия кръст и го целувай възможно най-често. И за края на живота мисли. Всичко това ще ти помогне да се утвърдиш в молитвено разположение и да достигнеш до пълна победа.

Мир на теб и милост от Бога!

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

Труди се и укрепвай своята вяра. С течение на времето ще усетиш потреб­ност от молитва. Вярата ти не е силна и затова все още не те подтиква да се молиш.

Веднъж гледахме как слаба струя вода пада върху воденично колело и то си остава неподвижно. Изведнъж водата придойде и колелото се задвижи.

 Вярата е духовна сила. Слабата вяра не подтиква ума към размисъл за Бога, нито сърцето – към молитва. Силната вяра задвижва и ума, и сърцето, и цялата човешка душа. Докато е жива в човека, със своята сила тя подтиква душата му към Бога.

Казваш, че си прочел думите на Спасителя: Вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него и от това си заключил, че молит­вата изобщо не е нужна. Наистина Бог знае предварително всичко, от което се нуждаем, но все пак Той иска да Му се молим. Затова Спасителят ни е за­повядал да се молим непрестанно и ни е научил как да го правим. Това е по-лесно да се обясни на хора, които имат деца, отколкото на теб – неженения. И родителите знаят предварително какво е нужно на децата, но чакат да ги помолят. Защото родителите знаят, че молбата смекчава и облагородява детските сърца, прави децата покорни, смирени, кротки, послушни и бла­городни. Виждаш ли колко небесни искри избива кремъкът на молитвата от човешкото сърце?

Веднъж прочетох как един пътник спрял пред крайпътна къща. В нея имало работническо събрание. Изведнъж в къщата настанала пълна тиши­на. Работниците коленичили за молитва. Един от тях излязъл и започнал да се разхожда наоколо. Пътникът го попитал какво става вътре.

– Молят се Богу. А мен ме е срам и излязох. Пътникът замълчал.

– А ти кого чакаш? – попитал го работникът.

– Чакам да излезе някой, за да го попитам за пътя.

– Ами защо не ме питаш мен? И аз мога да ти го покажа.

 Пътникът поклатил глава и отговорил:

– Как би могъл да ми покаже верния път онзи, който се срамува от Бога и от своите братя?

Мисля, че при теб няма срам от молитвата, а просто слаба вяра. И така, грижи се за младенеца в себе си. Когато порасне и възмъжее, ще ти се от­плати стократно за твоя труд. Мъжествената вяра ще задвижи вътрешното колело на твоето битие и ти ще получиш нов живот.

Божият мир и благословение да бъдат с теб!

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

ДО РАБОТНИКА, КОЙТО ПИТА КАКВО Е ТОВА ДУХОВЕН ЖИВОТ?

Духовният живот е истинският живот. Всичко останало е материя. Материя е и нашето тяло; пръст, взета от пръстта. Земя, вода, огън и въздух – от тези четири стихии е изградено човешкото тяло. Изградено е така изкусно и чудесно, че не може нито да се изкаже, нито да се опише. И все пак тялото е само едно материално творение, не е живот; колата не е пътник; клетката не е птица.
Тогава какво е животът? Светото Божие Писание ясно обяснява това на първата си страница. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.
Знаеш ли добре какво означават думите „опосредствано“и„непосредствено“?
Опосредствано, от земята, Бог е сътворил тялото, а непосредствено, от Себе Си, е вдъхнал в него дихание за живот и човекът е станал жива душа. И така, човек привидно е телесно създание, но телесно създание с дихание за живот. Чрез това дихание за живот човекът е свързан със своя Създател и с многоликия небесен духовен свят. Едно пламъче, което прилича на вечния пламък на Божеството. И макар тялом да пълзим по земята между насекомите, чрез това пламъче ние сме свързани с най-висшите небеса и с вечността.
Живата душа в тялото, непрестанно поддържана и оживотворявана от онова божествено дихание: ето това е човешкият живот.
С други думи, духовният живот – това е нашият непрестанен стремеж да станем достойни за божественото дихание в нас. Защо да се трудим и да се стараем да бъдем достойни? Защото сме получили божественото дихание в дар от Твореца. Никой от нас не го е купил или платил, но вечната Любов ни го е подарила. Дарът наистина не се заплаща с нищо. Затова е дар. Но онзи, който го приема, особено когато става дума за такъв скъпоценен дар, какъвто е животът, трябва поне да се покаже достоен за него.
Как да отговорим с любов на Божията любов и как да се окажем достойни за божествения дар – за това съществува цяла наука, която се нарича духовна наука.Тя е наука над науките, както и Божественото дихание за живот е над всички неща и не е плод на човешкия ум, а ни е дадена от Самия Свят Божи Дух. Този, Който е дарил на човека най-скъпоценния дар, Сам го е научил как да стане достоен за него. Ако желаеш да влезеш в тази светла и сладка наука – нека е благословено твоето желание. Божият мир и радост да бъдат с теб!

Св.Николай, еп. Жички и Охридски