Категория: Библиотека

Чудите се как така братоубиецът Каин се е страхувал да не бъде убит, след като по това време на света нямало никого. „От кого се е страху­вал Каин? – питате Вие. – Имало двама братя, единият убил другия и уби­ецът останал сам в света. Кой тогава би могъл да го убие?“ Но спомнете си, че преди всичко са били живи техните родители, Адам и Ева. Нима бащата не е могъл да отмъсти за своя праведен син Авел? След това на Адам се родил и трети син, Сит. Сит родил Енос, Енос родил Каинан, Каинан -Малелеил, Малелеил родил синове и дъщери, между които и Иаред, който също родил синове и дъщери, между които и Енох, а Енох родил Матусал и други синове и дъщери. Матусал родил Ламех, Ламех родил Ной и други синове и дъщери. Как тогава да не е имало кой да убие убиеца Каин? И как да не е имало от кого да се страхува? А и самият Каин е имал потомство. Каин родил Енох, Енох родил Гаидад, Гаидад родил Малелеил, Малелеил – Матусал, Матусал – Ламех, Ламех – Иавал и Товел. Тук се изброяват само мъжете, като носители на живота и продължители на рода, а жените не са споменати, но несъмнено Каин е имал и женско потомство. А в онези времена хората са живели по няколкостотин години. Старостта им тогава се доближавала до хиляда години, така както нашата сега до сто. Каин, живеейки няколкостотин години, доживял да види едно цяло племе от мъже и жени, произлязло отчасти от Адам, отчасти от Сит и отчасти от самия него. Имало е следователно кой да го убие и от кого да се страхува за своя живот. Но Творецът не позволил на никого да убие Каин, а за на­казание го обрекъл на страх от всекиго в продължение на стотици години. Заслужено наказание за първото братоубийство и ясно предупреждение за братоубийците от всички времена.

Има още една причина Каин да не бъде убит. По онова време, пора­ди липсата на писменост, не е било възможно да се запази за потомството писмено свидетелство за Каиновото престъпление. Следователно трябвало е Каин да живее стотици години, докато израснат новите поколения и той сам да свидетелства пред тях за своето престъпление и наказание.

Похвално е за Вас, че наред с ежедневната си работа и задължения се за­нимавате и с четене на Светото Писание, тази Книга на живота, в която ясно са очертани пътищата на правдата и неправдата, на спасението и гибелта. Който презира тази Книга, презира собствения си живот.

Мир Вам и спасение от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Възмущавате се, че не се строят пътища за Дурмитор, за да могат да го посещават чуждестранните туристи. Заради туристите? Да бяхте казали заради горите или заради по-удобното придвижване на местното население, бих разбрал. В този случай не бих Ви и отговарял, защото си има лица, отго­ворни за пътищата. Но след като чух Вашия довод за прокарването на пъти­ща до белоглавия Дурмитор, почервенях от срам и не мога да премълча. Вие искате да „привлечете“ чужденци в Черна гора, за да „оставят тук парите си“! За какво? За да „напасат“ за няколко дни очите си по елаците и горските по­ляни, по които честитият народ от памтивека пасе своите белорунни стада? Като чуе подобно нещо, вярвайте ми, човек придобива желание да говори по-скоро с мъртвите, отколкото с живите. О, свети Петре Цетински, който пръв си разбил войската на Бонапарт, какво би казал ти за това? Скрий се, сабьо на Йоле Пилетич, за да не хвърлят чужденците стотачки върху теб като бакшиш, че са те видели! А ти, Драшко войвода, прекрати своя разказ за далечните венецианци, защото той предизвиква у нас вече не смях, а срам. Вие съвсем сериозно и научно казвате, че: „депресията на актуалната криза може да се редуцира до минимум само чрез елевация на съзнанието за туризма и конструирането на модерни шосета и комфортни хотели“. По сел­ски казано, това значи: да влезем в дългове; да хвърлим чуждите пари за пътаща и хотели, па тогава гологлави да чакаме чужденците – да хванем някой бакшиш от техните джобове, за да им върнем поне лихвите върху взетите от тях милиони. Нима от това да живеем, човече? По-добре да не сме живи! Това ли е светосавската идея, която ни е водила от Косово през толкова гробища, през тъмници и мъчилища до освобождението? Или сме изневерили сами на себе си дотам, че сме готови да заменим стария девиз: „За честния кръст!“ с девиза: „За туризма!“? Между другото нима нашата земя е най-красивата от всички земи, та светът би се извървял през нея, за да я гледа? Наистина за нас  тя е най-красивата, но не по външната красота на своите гледки, а по онази красота, която народът е съзрял и възпял. Това е красотата на великите души, на великите характери, на великите сблъсъци на правдата с неправдата, на великите духовни победи. В това е истинската красота на нашата земя. Тя е по-възвишена от всички наши планини и по-бяла от снега по техните вър­хове. Но за Ваше съжаление чуждестранните туристи няма да хвърлят пари за тази красота. И още нещо. Знаете ли, уважаеми господине, каква отрова увиват в своите банкноти мнозина от тях? Чували ли сте за отровата, която се нарича разюзданост? Знаете ли нещо за психологията на тълпата, особено ко­гато тя е на чужда територия? В чужда страна тълпата от хора не се отличава с благоприличието, което спазва у дома.

Ако ще посрещаме туристите с дължимата почтителност, като гости, тогава всичко е наред. Тогава ще останем верни на своето вековно гостопри­емство, което сияе като свещен ореол около душата на нашия народ. Това наше гостоприемство се основава на главния документ на християнската вяра – Светото Писание. Христовият апостол препоръчва на верните: „Заля­гайте да бъдете странолюбиви” (Рим. 12:13). И на друго място: „Странолюбието не забравяйте” (Евр. 13:2). Но съвсем не се препоръчва да очакваме спасител­на полза от чуждестранните посетители. Честно казано, до днес от тях сме видели повече вреда, нерядко и материална. Те искат скъпи пътища и… безплатен превоз. Позовават се на някакви официални препоръки, което обърква нашите чиновници. Някои от тях се обръщат към учреждения и търговци и открито търсят финансова помощ. Обикновено се оправдават, казвайки: „Писахме у дома да ни пратят пари и очакваме да ги получим“. И нашият милостив народ дава; но им дава като на бедни хора, без да ги раз­питва и да иска гаранции. Дава им като на хора в беда, а не като на туристи и не като на спасители, които по Ваше мнение ще ни спасят от беда. Защото бедата не се лекува с беда.

Заради всичко това нека не се вайкаме за туристите в Дурмитор, а да се държим за плуга и за Бога, както е казал един наш талантлив земляк.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Пишете, че сте навършили вече осемдесет години, но все още сте здрав и млад духом. Много пъти сте били на косъм от смъртта, но винаги по някакво чудо сте се спасявали. Затова питате: има ли съдба и какво е стано­вището на Православната Църква по този въпрос?

Ако под съдба се разбира сляпа случайност или фаталност, то Църква­та решително отрича съществуването на такава съдба. Всичко в Църквата е основано изцяло на разума и произтича от Разума и чрез Разума. Тя не при­писва нищо на сляпата случайност, а на промисъла на всесилния и всевиждащ Бог, Който действа във висшия план на целесъобразността с оглед на тайните човешки мисли, чувства и дела. Самата дума „съдба“ произхожда от думата „съд“, в случая – Божи съд. „Спомнях си за Твоите отвека съдби, Гос­поди, и се утешавах” – казва Псалмопевецът. Сиреч: спомнях си как Господ още в този живот е награждавал праведниците и е наказвал грешниците. И пак казва: „От Твоите съдби се боя”. И още: „По Твоя съд оживи ме”.

И така, съдбата е Божията мисъл за всичко, което е, и което се случва, но не пасивна и немощна като човешката, а активна и определяща. Някой се стя­гал да отиде сутринта в близкия град, но през нощта го постигнала смърт и го отнесла в далечния небесен град. И хората казват: такава му е била съдбата! Друг имал намерение да се ожени за една девойка, но ненадейно се венчал за друга. Хората пак казват: съдба! Трети се измъкнал от окопа и се укрил в тила на войската, но куршумът го застигнал в палатката и – смърт. Пак: съдба!

Само че съдба не „сляпа“, а прозорлива – съдба от Бога, Мислителя и Промислителя, Който знае причината на всичко. Който казва: „сляпата съдба“, изповядва с това само едно – че не разбира причините и смисъла на ставащото. Нищо не се случва без праведния и милостив Бог. Да си припомним думите на Спасителя: „Ни едно врабче не може да падне на земя­та без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички пребро­ени”. И така, ничия съдба не е сляпа или случайна, а мислена и промислена. По силата на такава разумна и прозорлива съдба Вие много пъти сте избягвали близката смърт и сте надживели всички съдници, които са Ви подписвали смъртната присъда.

 От Бога Вам живот и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Ти разбираш вярата като упражняване в доброто и това разбиране е правилно. Досега си се упражнявала в поста, молитвата и милостиня­та. Това също е правилно – и трите неща са много важни. Постът, молит­вата и милостинята са практически израз на вярата, надеждата и любо­вта. Чрез тях ти показваш преданост на Божията воля. Същото показваш и с изпълнението на всяка друга Христова заповед. Предаността на Бо­жията воля е душата на целия ни духовен труд и не само на духовния ни труд и усилие, но и на целия ни живот – на всички наши мисли, чувства и действия. „Слязох от небето” – е казал Христос – „не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан. 6:38). А в навечерието на Свои­те страдания, облян с кървава пот, Той се обръща към Бог Отец, казвайки: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Има много християни, които се стараят да изпълняват целия Божи закон, но при това не са напълно предани на Божията воля. Когато ги сполетят страдания, те роптаят срещу своя Създател. С това показват, че в тях няма преданост към Бога, че вярата им е повърхностна и че всички­те им духовни дела се свеждат до човешки сметки. Затова знай, че упраж­няването в преданост на Божията воля е най-важното от всички упражне­ния. На прага на всеки нов ден казвай: Отче, нека бъде Твоята воля! Също и на прага на всяка нова нощ: Отче, нека бъде Твоята воля! Тръгвайки на работа и връщайки се от нея, казвай пак същото: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато си здрава, и когато легнеш болна в постеля, пак: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато печелиш, и когато губиш: Отче, нека бъде Твоята воля! И накрая, когато настъпи неизбежният час и застанеш лице в лице с ангела на смъртта, кажи храбро: Нека бъде Твоята воля, Отче мой и Боже мой!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Седял си в компания и си пил. Станало дума за някакъв порядъчен човек от вашия град, който не допадал на нито един от вас, пийналите. Раз­горещен от алкохола, ти си ударил по масата и си се заклел, че публично, на улицата, ще удариш плесница на онзи човек. Когато си изтрезнял, си съжалил за думите си. Сега те е срам пред твоите приятели, но все пак това е клетва. И питаш: грешно ли е да я нарушиш?

Знаеш ли случая с цар Ирод? Как той пиян, на едно пиршество пред своите гости дал клетва на една танцьорка, че ще и даде каквото тя поже­лае? Танцьорката поискала главата на Иоан Кръстител! Като чул това, ца­рят много се натъжил, но заради клетвата и сътрапезниците си заповяда да и я дадат. Така нещастният Ирод обременил душата си с убийството на праведника. Ех, да беше имал повече страх от Бога, отколкото срам от свои­те съобщници в пиянството! Името му нямаше да бъде проклето за вечни времена.

Христос ни учи, че преди срама от хората трябва да имаме страх от Бога (Лук. 18:2). Защото който няма страх от Бога, а само срам от хората, той заради хората ще се посрами от своя Бог. А съдбата, предречена на онези, които се срамят от Бога пред тоя прелюбодеен и грешен род , е страшна. В живота често има моменти, в които човек трябва да избира между страха от Бога и срама от хората. В такъв момент се намираш сега и ти. Избери и сега, и завинаги страха от Бога и няма да сгрешиш. Хората ще ти се присмиват, но ти ще бъдеш прав пред Бога.

А клетвата? Изповядай своята безумна клетва пред свещеника и прие­ми епитимия. А в бъдеще страни от онези, които не са ти другари в страха от Бога и в Божия закон.

Мир на теб и утеха от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Пишете ми от Франция. Пътували сте дълго по море и по суша. По пътя сте се разболели и сте били близо до отчаянието. „Пътувах сам – пише­те трогателно Вие, – нямаше към кого да се обърна, а и не исках, защото бях уверен в човешката немощ. Единствената ми надежда беше Бог. Обърнах се към Него и Той ми помогна. Чу моята кратка, но сърдечна молитва, която отправих към Него през нощта. В знак на благодарност изпращам триста динара за сираците или за Църквата. Разпределете ги така, както Вие наме­рите за добре“. Известявам Ви по този начин, защото нямам друга възмож­ност. Получих писмото Ви и парите и изпълних желанието Ви. Нека Бог винаги Ви помага.

Никога не оставяйте молитвата и Бог няма да остави Вас. С молит­вата ние признаваме две неща: своята немощ и Божието всемогъщество. Чрез молитвата въздигаме Бога на Неговото място, а човека поставяме на неговото. Хората, които не познават молитвата, преобръщат всичко – те въздигат себе си, а принизяват Бога. Това е нещо обикновено при немолитвените хора. Достатъчен е един разговор с тях, за да видите колко високо поставят себе си и колко ниско – Бога. Където отсъства молитвата, там присъства гордостта. А гордостта е като надут балон. Както балонът  се пука от едно убождане с игла, така и гордостта при най-малкото убождане от съдбата се превръща в отчаяние. Разумният човек винаги е смирен, а смиреният именно чрез смирението става мъдър. Когато смиреният човек търси помощ от хора, той в действителност очаква помощ от Бога. И кога­то отива при лекар, той се моли Богу за помощ. Защото знае, че Бог помага непосредствено или посредствeно; или веднага и без посредничеството на хора и вещи, или посредством хора и вещи. На Вас Той е помогнал не­посредствено. Иосифа е спасил чрез хора – египетски търговци. Във всеки случай помага само Бог и никой друг. „Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята”- казва псалмопевецът.

Бог да ви дава здраве и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

За чудото на св. Спиридон е разказала в 1976 г. старицата Зиновия Сидери (доживяла до 102-годишна възраст), един от многото свидетели, присъствували на това събитие, за което на времето са писали и в атинския новинарски вестник «Скрип».

Ето какво разказва старицата Зиновия:

„Беше Рождество Христово по новия календар. Тогава аз още не бях преминала към старостилците. Дойдох на всенощна служба в храма «Св. Николай». Там беше пълно с народ. Застанах от лявата страна, близо до една от църковните колони. На тази колона, точно над мен, висеше икона на свети Спиридон, дар от Антоний Лумидис от Пирея. Иконата беше украсена с цвете, останало още от празника на светията по новия календар.

Когато свещеникът, който служеше литургия — отец Сила, — подир малкия вход започна да кади и да пее тропара на Рождество: «Рождество Твое, Христе Боже наш…», иконата на свети Спиридон внезапно взе да се удря в колоната тъй силно, че цветето падна от нея. Виждайки това знамение, народът се вкамени от ужас. Свещеникът и певците престанаха да пеят. Тогава някой от народа извика: «Днес е празникът на свети Спиридон по стария календар. Пейте неговия тропар!»

Певците и свещениците «онемяха». Тозчас всички вярващи в един глас запяха: «Собора перваго показался еси поборник и чудотворец, Богоносни Спиридоне, отче наш…» (Тропар на светията). И още докато пееха тропара на светеца, неговата икона започна малко по малко да се «укротява», а най-сетне съвсем престана да се удря о колоната.“

На следния ден вестник „Карестини“ разгласи за това чудесно събитие. Всички жители на Каристос и околностите му говореха за чудото и признаваха правотата на старостилното движение.

По-късно, на 29 декември вестник „Карестини“ писа: „… На следния ден иконата изчезна от мястото си. Мнозина смятат, че тя е била нарочно изнесена, за да не се повдига и по-нататък въпросът за календара, за който своевременно започнаха да говорят вярващите, повечето от които преминаха към старостилците. И тъй обществеността в Каристос е изпълнена със справедливо негодувание и мисли, че някой злобно се подиграва с религиозните чувства и светите икони, понеже досега иконата не е върната на мястото си, въпреки настояването на всички жители.“

(«Та Патриа», т.VII, 1988, стр. 132-133)

http://pravoslavie.bulgarian-orthodox-church.org/01/chudo-karistos.html

   ДО ПРОИЗВОДИТЕЛЯ НА ЧЕТКИ  С.  С:   ЗА  ДУШЕВНАТА ПРАЗНОТА

Напуснал си своя роден град още като младеж. Живял си в чужбина чети­ридесет години. Работил си във фабрика за четки и след време си станал неин собственик. Силно си искал да забогатееш и си забогатял. Оженил си се; жена ти е починала. Господи, колко много са дните в тези четиридесет годи­ни и всички тях ти си преживял с мисълта за онзи прекрасен момент, когато ще се върнеш в своя роден град, между старите си приятели, и ще започнеш да вършиш наляво и надясно добри дела за почуда на целия град. В далеч­ната чужбина душата ти е била празна. Намирал си утеха само в спомените за родината, за приятелите и познайниците. Накрая си продал всичко. До­шъл желаният час и ти си се върнал в свидния си роден град. Но, уви, какво разочарование. През тези четиридесет години всички твои приятели от мла­достта, сродници и познати били починали. Навсякъде непознати лица, нови хора. Търсиш старите къщи – няма ги. Питаш за старите фирми – изчезнали са. Хлопаш по вратите на някогашните си приятели – отварят ти непознати хора и с учудване отговарят, че не ги познават. Отново си в чужбина. Отново празнота, още по-тягостна от предишната. Твоят керван е отминал и е дошъл друг. Децата се тълпят около теб като около чужденец. Хората извъртат глава и казват: не го познаваме. Стегнала ти се е душата; излязъл си извън града, седнал си на хълма и си заплакал: „Къде е моят град? Коя е моята земя, моята родина? Накъде сега?“ Натам, накъдето са отишли всички онези, които на­празно търсиш. Ти принадлежиш на небесния град, на горния Иерусалим, на обетованата земя, на небесната родина. Натам е отпътувал твоят керван, а ти се присъедини към новия и се радвай. Защото и този нов керван пътува по същия път, към същата цел. Четиридесет години твоята душа е била из­пълнена с призрачни сенки; затова сега се чувства празна и пуста. Изпълни я сега – щом не си направил това по-рано – с нещо непреходно, безсмъртно, Изпълни я с Бога, Твоя Създател. Вярвай в Бога и вярвай на Христос. Върши добрите дела, които си мислил да вършиш; върши ги наляво и надясно и не търси хорското възхищение, а Божията милост. И новите хора в родния ти град ще те обикнат, както биха те обичали и онези, които са си отишли. Защо­то и тези нови хора чувстват, тъгуват, копнеят. И те търсят истински човек. Бъди тяхното откритие – нека се радват.

 Мир на теб и утеха от Вечния Бог!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ДО ГОСПОДИН МИЛИЯ ДЖ.: ЗА НЕДОСТАТЪЧНАТА ВЯРА

Вие казвате, че вярвате в Бога и смятате това за достатъчно. И бесовете вярват и треперят – казва апостол Иаков (Иак. 2:19). А вие, като човек, трябва да притежавате нещо повече. Да кажем, че някой Ви дължи пет раз­лични неща, а Ви върне само едно. Няма ли да се разгневите? И от Вас Тво­рецът очаква пет неща, а Вие Му предлагате само едно. Тези пет неща са следните: вяра в Бога,познаване на Божията любов,познаване на Божията воля,

познаване на Божиите действия,

познаване на Божия съд.

До самата вяра в Бога Вие сте могли да стигнете, както би стигнал и един езичник, който, съзерцавайки природата, прави заключение, че творението трябва да има творец. Но без Христовото евангелие езични­кът не може да познае всичко останало. Защото чрез Христос се е явила Божията любов към хората. Чрез Христос ни е открита Божията воля, т.е. какво Бог очаква и иска от хората. Христос ни е открил Божиите действия в природата и в живота на човека. Христос ни е открил и как Бог съди човешките дела, и как ще съди целия свят в края на времената. Ако Вие мислите, че Ви е достатъчна само вярата в Бога, аз Ви питам: как ще научите какво да правите, за да се спасите? Ето, и евнухът на етиопската царица е вярвал в единия Бог, поради което предприел дълго и трудно пътуване от Етиопия чак до Иерусалим, но пак е питал апостол Филип какво трябва да прави, за да се спаси (виж Деян. 8:31). Откъде ще узнаете как да се приближите до Онзи, в Когото вярвате? Как ще разбе­рете кое е добро и кое е зло? И как да се утвърждавате в доброто и да се пазите от злото? Как ще узнаете какво иска Бог от Вас и каква награда Ви обещава? Кой ще Ви каже – нима безсловесната природа – как да се молите Богу и какво да просите от Него? Бесовете не питат за всичко това, защото не търсят спасение. А Вие, разбира се, искате да се спасите и затова трябва да питате и да научите всичко онова, което истинската вяра в истинския Бог води след себе си.

И тъй, не е достатъчна само вярата в Бога – необходимо е и всичко ос­танало, което Спасителят на света е открил на хората и което очаква от тях. Ако беше достатъчно само онова, което природата ни загатва и което Вие считате за задоволително, то тогава и идването на Сина Божи в света би било ненужно, и мъките Му на кръста – безсмислени. Затова побързайте, докато смъртта не ви е застигнала, да облечете мъртвия скелет на Вашата вяра в плът и живот.

Бог да Ви помага!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Дивни са твоите наблюдения, доблестна душо. Без искрена и твърда вяра в Живия Бог няма храброст. А където няма храброст, хората си служат само с лукавство и интриги. Само Гацко, казваш, е дало повече юна­ци, отколкото един европейски град. Ами Невесине, ами Дробняци! Всички онези юначни люде, които ти споменаваш в писмото си: поп Богдан Зимонич, Ивица Церович, Иаков Дакович, Стоян Ковачевич и други, са имали детска вяра в Бога и в крайната победа на правдата – проста и чиста, неразядена от съмнения и неопетнена от нечисти сметки. Онези, които се боят от  Бога и обичат народа си, не могат да не бъдат юнаци. За тях смъртта е шега. А който не се бои от смъртта, от какво друго може да се бои? Онова, което разказват очевидците за поп Богдан, не може, мисля, да се намери дори в ле­гендарния индийски епос. Той така силно вярвал, че Провидението го пази и че не може да загине, че викал на уплашените си другари: „Скрийте се зад гърба ми“. А колко широк бил гърбът на поп Богдан, ти по-добре знаеш, защото си го виждал на живо.

Такова е било тогава времето и от такъв вид – юначеството. На мен ми  е много мила твоята искреност и това, че отдаваш дължимото и на храбреците мюсюлмани. Но и между тях се споменават като храбреци само онези, които са вярвали в Бога и са се бояли от Него. По мое мнение, не турската сабя е покорила Балканите и Европа до Виена, а силната вяра на турците. Заедно със силната вяра е вървяла и здрава дисциплина, и доблест. Въоръ­жени с това невидимо, но и до днес решаващо оръжие, турците са били в  състояние да създадат държава от Индия до Будапеща, една от най-големи­те държави в историята; да я създадат и да я удържат по-дълго, отколкото англичаните владеят Индия. Когато султан Сюлейман със стохилядна армия тръгнал от Одрин срещу Унгария, той издал заповед да бъде отсечена главата на всеки войник, който се осмели да граби или обижда народа в земите, през които преминавали. Както в Стария Завет! Но в лицето на херцеговците и черногорците този храбър азиатски народ намерил достойни съперници във вярата и честта. Толкова по-славни са имената на онези твои земляци, които се боят от Бога и обичат своя народ.

А сега се оплакваш, че след войната героите и героизмът са изчезнали. Това мирновременно поколение ти прилича, казваш, на куп пиявици,

които са се впили в земните наслади, плод от кръвта на балканските герои и мъченици. Но нима войната е престанала? В Книга Иов пише: ,,Човек е във война на този свят”. Преди края на живота си апостол Павел възкликва :,,Добра война воювах”.

Войната не винаги е война с пушки и мечове. Има и друг вид война – за живота и за душата. Тази война се води и сега. Някой се бори с болестите, някой с изкушенията, някой за своето лице и своята чест, някой в защита на слабите и немощните и т.н. А където има борба, там трябва да има и герои. Ако тези герои не са видни навсякъде и от всички, това не означава, че ги няма. Има ги, има ги мнозина. Има ги и в домовете, и по улиците, и в болни­ците, и по нивите. Защото в живота героизмът не е дял само на генералите, но и на редниците.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски