…19 ян­ва­ря 1891 г. свя­ти­тель Вла­ди­мир был на­зна­чен на Са­мар­скую ка­фед­ру. В то вре­мя гу­бер­нию по­ра­зи­ла эпи­де­мия хо­ле­ры и неуро­жай. Власть те­ря­лась и пер­вый по­шел к на­ро­ду с кре­стом в ру­ках епи­скоп Вла­ди­мир, явив­шись в тя­же­лую ми­ну­ту его ис­тин­ным пе­чаль­ни­ком и креп­кой нрав­ствен­ной опо­рой. Свя­ти­тель по­всю­ду стре­мил­ся быть вме­сте с паст­вой: со­вер­шал о по­чив­ших па­ни­хи­ды на хо­лер­ном клад­би­ще, слу­жил на пло­ща­дях го­ро­да мо­леб­ны об из­бав­ле­нии от бед­ствий, без­бо­яз­нен­но по­се­щал хо­лер­ные ба­ра­ки в ме­стах, охва­чен­ных эпи­де­ми­ей. В те тя­же­лые дни вла­ды­ка Вла­ди­мир мно­го вни­ма­ния уде­лял и ду­хов­но­му об­ра­зо­ва­нию, ка­те­хи­за­ции на­се­ле­ния…

И човешката благодарност:

…Сол­да­ты вы­ве­ли мит­ро­по­ли­та на лавр­ский двор и по­ве­ли к во­ро­там. По­дой­дя к уг­лу Ве­ли­кой Лавр­ской церк­ви, сол­да­ты за­ку­ри­ли, и мит­ро­по­лит, оста­но­вив­шись на­про­тив вхо­да в цер­ковь, стал мо­лить­ся. Дой­дя до во­рот Лав­ры, он сно­ва оста­но­вил­ся, об­ра­тил­ся к иконе свя­ти­те­ля Ни­ко­лая и, пе­ре­кре­стив­шись, по­кло­нил­ся. За­тем мо­нах-при­врат­ник от­крыл обе по­ло­вин­ки во­рот и мит­ро­по­лит в со­про­вож­де­нии сол­дат вы­шел из Лав­ры.
Убий­цы уса­ди­ли его в ав­то­мо­биль и, про­ехав с ки­ло­метр, оста­но­ви­лись. Сол­да­ты по­ве­ли мит­ро­по­ли­та вле­во от до­ро­ги на неболь­шую по­ля­ну меж­ду кре­пост­ных ва­лов. Мит­ро­по­лит Вла­ди­мир спро­сил:
– Что, вы здесь хо­ти­те ме­ня рас­стре­лять?
– А что же? Це­ре­мо­нить­ся с то­бою? – от­ве­тил один из них.
Услы­шав та­кой от­вет, вла­ды­ка по­про­сил дать ему вре­мя по­мо­лить­ся.
– Но толь­ко по­ско­рее! – ска­зал убий­ца.
Воз­дев ру­ки квер­ху, мит­ро­по­лит стал вслух мо­лить­ся:
– Гос­по­ди! Про­сти мои со­гре­ше­ния, воль­ные и неволь­ные, и при­ми дух мой с ми­ром.
За­тем он бла­го­сло­вил убийц и ска­зал:
– Гос­подь вас бла­го­слов­ля­ет и про­ща­ет.
Не успел он еще опу­стить ру­ки, как раз­да­лись три вы­стре­ла, и мит­ро­по­лит Вла­ди­мир упал. Убий­цы по­до­шли к мит­ро­по­ли­ту вплот­ную и сде­ла­ли еще несколь­ко вы­стре­лов, а за­тем уда­ри­ли шты­ком в жи­вот…

Питаш: как би могъл да направиш своя син господин? Да не се мъчи, казваш, както ти си се мъчил в живота. „А аз, пишеш, много съм се мъчил и страдал, но съм запазил вярата и почтеността си“. Човече Божи, та тогава ти си истински господин в християнски смисъл. В християнски смисъл истински господин е онзи, който запази господска душата си във всички житейски мъки и страдания; докато в светски и езически смисъл господин е онзи, чиято душа непрестанно се намира в опасност поради външното господство, чест и власт. Истинското господство е в нас, а не върху нас. Осигуреният хляб и безделието са сигурна гибел за душата и развала за характера. У дома имахме два плуга: единият чист и блестящ, а другият – ръждясал. Моят чичо имаше обичай да нарича чистия и блес­тящ плуг „господин плуг“. „Днес ще орем с господин плуг, казваше той, а онази ръждилка оставете – нека си ръждясва!“ Истинското господство, блясъкът на душата и красотата на характера се постигат със служение. „Пък Аз съм между вас като слуга” – е казал Христос на апостолите. Учил е и тях да бъдат слуги на земята, за да запазят господската си душа и да гос­подстват вечно на Небесата. И наистина апостолите са били като чисти и бляскави плугове, с помощта на които Стопанинът на света е преорал целия свят и е посял благородното семе на небесното господство и цар­ство. Истински господин е онзи, който има господска душа и господски характер; който не забравя своя господски, небесен произход от Бога; който възнася своите мисли и молитви към своя Божествен Отец; който обича истината и търси правдата в името на Бога на истината и правдата; който върши дела на доброта и милосърдие, не презира слабия и не завижда на силния;

който смята себе си за слуга на Бога и на народа;

който използва своя земен живот не за лентяйство и ръждясване, а за прослава на Бога и за спасение на себе си и на ближните;

който в богатството се чувства бедняк, а в бедността – богат с Бога; който с благодарност приема, с надежда търпи и с вяра умира; който по думите на апостол Павел предпочита да е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения за Христос.

Всички, които са оставили лъжовното земно богатство, са Божии госпо­да, Христови благородници и небесни аристократи.

Мир на теб и благословение от Бога!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и ОхридскиCopyright © 2020, Мисионер. Created by Altera Group.

Питаш ме, човече Божи, откъде произхожда сегашната криза и какво оз­начава тя?

Кой съм аз, та да питаш мен за такава голяма тайна? Св. Григорий Бого­слов казва: „Говори, когато имаш нещо по-добро от мълчанието“. И макар да смятам, че сега мълчанието е по-добро от всяка реч, все пак от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос.

Думата „криза“ е гръцка и означава „съд“. В Светото Писание тя се из­ползва многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестив­ците не ще устоят на съда (Пс.1:5). На друго място пак: Милост и съд ще възпя­вам (Пс.100:1). Мъдрият Соломон казва, че съдът на всеки е от Господа (Притч. 29:26). Сам Спасителят казва: Отец …. целия съд предаде на Сина и малко по-на-татък продължава: Сега е съд на този свят (Йоан 5:22; 12:31). И апостол Петър пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).

Замени думата „съд“ с думата „криза“ и чети: „Затова нечестивците не ще устоят при криза. – Милост и криза ще възпявам. – От Господа е кризата на все­ки. – Отец цялата криза предаде на Сина. – Сега е криза на този свят. – Защото време е да почне кризата от Божия дом.“

До неотдавна европейските народи употребяваха думата „съд“ вместо „криза“, когато ги сполиташе някаква неволя. Сега старата дума е замене­на с нова и разбираемата – с неразбираема. Когато настъпваше суша, хо­рата казваха: „съд Божи!“; когато имаше наводнение – „съд Божи!“ Когато започваше война или мор – „съд Божи!“; имаше ли земетресение или гра­душка, гъсеници и мишки ли нападнеха нивите или се случеше някоя дру­га беда – отново и винаги „съд Божи!“ А това означава: криза, предизвика­на от засушаване, от наводнение, от войни, епидемии и т.н. И на сегашна­та финансово-икономическа беда народът гледа като на съд Божи, но не казва „съд“, а „криза“, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането и. Защото когато се употребяваше разбираемата дума „съд“, знаеше се и причината за настъпилата беда; знаеше се и Съдията, който я е допуснал; знаеше се най-сетне и целта, с която е допусната. А когато е употребена думата „криза“, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Това е единствената разлика между днешната криза и кризите, причинени от суша, наводнения, войни, епидемии, нападения на вредители и от други бедствия.

Питаш ме за причината на сегашната криза или по-точно казано, на сегашния съд Божи. Причината винаги е една и съща: богоотстъпни­чеството на хората. Хората са предизвикали тази криза чрез греха на бого­отстъпничеството и Бог я е допуснал, за да ги пробуди, да ги накара да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.

Модерни грехове – модерна криза. И наистина Бог си е послужил със съвременни средства, за да вразуми съвременните хора: ударил е по банки­те, по борсите, по финансите и валутата. Прекатурил е масите на менячите по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Предизвикал е небивала паника сред търговците и собствениците на обменни бюра. Вдига, събаря, обърква, смущава, заплашва. И всичко това само и само да се пробудят гор­деливите глави на европейските и американските мъдреци. Да се осъзнаят и да започнат да мислят духовно. Те, закотвените в пристанището на мате­риалната сигурност, да си спомнят за душите си, да признаят своите безза­кония и да се поклонят на Живия Бог, на Бога Всевишни.

Докога ще продължи кризата? Докато не се промени човешкият дух. Докато горделивите виновници за тази криза не капитулират пред Всемо­гъщия. Докато хората и народите не се досетят да преведат на свой език не­разбираемата дума „криза“ и не възкликнат с въздишка на покаяние: „съд Божи!“

Кажи и ти, честни отче, „съд Божи“ вместо „криза“ и всичко ще ти ста­не ясно.

Поздрав и мир на теб!

Автор – св. Николай , еп. Жички и Охридски

Разказваш за смъртта на твоя баща. Като уважаван и заможен човек той имал много приятели – влиятелни и богати. Но преди смъртта си не искал да види нито един от тях. Често заръчвал да извикат при него единствено Кръсте обущаря. А този Кръсте нямал нищо друго освен вяра и доброта. И когато Кръсте идвал, умиращият не му казвал нищо – взи­мал ръката му, държал я така и мълчал. А когато идвал някой от неговите богати приятели и съдружници, той само махвал с ръка – да си върви. Питаш: какво означава това?

Това означава, чедо мое, че пред лицето на смъртта човек е искрен. Не желае лицемерие да се докосва до него. При раздялата с този свят ду­шата търси само най-доброто в него – вярата и добротата. „Защото Твоята доброта е по-добра от живота” – казва Пророкът (Пс. 62:4).  Всъщност той се обръща към Бога. Но Божията доброта струи чрез добрия човек. На­веди се над постелята на умиращия и му припомни имената на великите земни царе, завоеватели, властници, богаташи, учени, художници. Никак­ва полза! Тези имена не му говорят нищо. Всичко това е далеч от душата му като отдавна забравен сън. Когато говорели на един умиращ владетел за велики хора, подобни нему, той с въздишка казал: „Не ми говорете за онези, които оставям, а за онези, при които отивам“. А един руски княз, когото ласкателите продължавали да ласкаят и в смъртния му час, сърдито викнал: „Мина времето за това! Говорете ми сега за по-добрите от мене!“

И тъй, умиращият е искрен и търси над всичко пламъка на добротата -да го стопли, да го обгърне със светлината си и да го окуражи.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

На моето предишно писмо Вие отговаряте отново с въпрос: „Нима Христос би търпял такъв блясък в храма?“ Със сигурност. Търпял го е тогава, би го  търпял и сега. Тогава в Иерусалим все още съществувал Соломоновият храм – едно от редките чудеса на архитектурата и разкоша в древния свят. Този храм имал в себе си повече злато и скъпоценни камъни от всички днешни христиански храмове на Балканите, взети заедно. „Целия храм той (Соломон) обкова със злато; целия храм докрай, и целия жертвешк, който е пред девира, обкова със злато…И обкова херувимите със злато…и пода на храма обкова със злато във вътрешна­та и предната част”  В този храм Христос е влизал много пъти, но никога не е изказал Вашата мисъл: че всичко това трябва да се превърне в хляб и да се изяде. Той е предсказал разрушаването на храма и храмът е бил разрушен, но не заради златото в него, а заради калта в човешките души.

Радва ме това, че се показвате милостив към сиромасите, но бих бил още по-радостен, ако Вие се покажете милостив със своето имущество, а не с чуждото. Никак пък не бих искал да Ви видя от една и съща страна с Иуда. Знаете ли разказа как веднъж Иуда искал да се покаже по-милос­тив от Христос? Прочетете 12 глава от Иоановото Евангелие. Една жена взела съд със скъпоценно нардово миро и го изляла върху Иисусовите нозе. А Иуда, който по-късно издал своя Учител за пари, се ядосал и извикал: „Защо да не се продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на

 сиромаси?“.  На това благият Господ, Който бил на път да по­ложи и живота Си за бедните, му отговорил: „Сиромасите всякога имате при себе си, а Мене – не всякога”.

И тъй, чуйте какво ще Ви кажа: ако ние всички имахме Христос със себе си, не би имало сиромаси между нас. Онези, които имат със себе си Христос – те именно са приложили на Църквата всичко онова, което Вие наричате „блясък“. Пак те дават и най-много на сиромасите. Любовта към живия Христос ги подтиква към двете жертви – към жертва за своята Църква и към жертва за своите бедни братя. А онези, които нямат Христос със себе си, нямат и сиромасите със себе си. Те биха искали да вземат от Църквата и да дадат на сиромасите само затова, за да не дават от своето и сиромасите да не им досаждат. Това е истинската подбуда, която – ето – така дръзко шета и между нас под маската на добротворство.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

09.03.2020

Защо това песнопение се пее и при венчание, и при преломяването на славската пита?  Мисля, че смисълът му ви е известен. Нека пророк Исаия ликува, защото неговото пророчество се е изпълнило. А проро­чеството, което Исаия изрекъл пред цар Ахаз и пред целия народ, гласи: „Ето, девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил” (Ис. 7:14). Емануил означава „с нас е Бог“. Сърбите изговарят името Емануил като Манойло. Раждането на Христос от Дева и Светия Дух е най-свя­тото от всички раждания, откакто свят светува. Чрез това раждане се е открила тайната на Божията любов към хората: Бог се облякъл в човешка плът, за да ги спаси. И тъй като смисълът на брака е в раждането и про­дължението на човешкия род, песнопението „Исаие, ликуй!“ се пее при венчанието, за да напомни на младоженците за чистотата и светостта на брака и за Божия промисъл, по който се раждат децата. За да имат младо­женците страх Божи и да поставят духовното и нравствено значение на своя брак над телесното.

Кръстната слава е църковен обичай на нашия народ. Защо и при преломяването на славската пита се пее „Исаие, ликуй!“? Според мен защото Христос е нарекъл Себе Си „хляб“: „Аз съм хлябът на живота. И още: Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее во веки” (Иоан. 6:48,51). При преломяването на питата, на земния хляб, Църквата бърза да ни напомни за хляба на живота, за вечно живия Спасител Христос и чрез това – за духовната храна. Следователно и в двата случая Църквата иска да извиси мислите ни от телесното към духовното. В първия случай – от телес­ната връзка към връзката на душата с Бога, а във втория – от телесната към духовната храна.

Мир вам и радост от Емануил!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Оплаквате се от злата съдба на своята племенница. Казвате, че страдание­то ѝ е необяснимо. Нейният мъж, чиновник по професия, заразен от срамна болест, умрял в лудницата. Тя се заразила от своя мъж и сега също е в клиника за душевноболни. Вие я хвалите като добра и почтена жена и се чу­дите как всезнаещият Бог е допуснал изобщо да се стигне до този брак и едно невинно създание да страда така жестоко? Ако наистина Вашата родственица е добра, почтена и невинна, както Вие вярвате, то, разбира се, страданието я е сполетяло без неин личен грях. Тогава трябва да търсите причината в греха на нейните родители, понеже за Всевишния е казано, че за вината на бащите Той наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода (Изх. 34:7), Знам, в отговор Вие ще кажете, както обикновено казват: „Но защо децата да страдат за греховете на родителите?“ Ще Ви попитам и аз: а как иначе Господ би възпрял хората да грешат, ако не пренасяше наказанието за техния грях върху децата им? Нашият народ от опит знае, че и децата страдат заради гре­ховете на родителите. Затова често онези, които се канят да лъжесвидетел­стват или да извършат друго зло, чуват предупреждението: „Внимавай, имаш деца!“ Между другото тази библейска правда е прокарана и в обикновеното човешко законодателство в смисъл, че и децата губят имуществото си заради престъпленията на своите родители. Те претърпяват също и морални щети -губят репутацията си в обществото, и то не само децата, но дори внуците и правнуците. Наскоро тук се случи следното: един човек се сгоди, но като научи, че бащата на девойката е лежал в затвора, развали годежа.

Все пак не трябва да изпадаме в отчаяние заради това, защото тук не действа сляпата съдба. Милостивият Бог може да пресече наказанието на детето, ако бъде показано истинско покаяние и усърдна молитва за прош­ка към Него, Небесния Отец. Майката на св. Фанурий била безчестна жена, но наказанието за нейните грехове не постигнало сина ѝ. И не само не го постигнало – той дори станал светец. Но Фанурий, съзнавайки греховете на своята майка, непрестанно се молел Богу за нея. Молете се и Вие за родителите на Вашата родственица. Когато Бог прости на умрелите греш­ници, тогава грехът им се снема от раменете на техните потомци. В това е и смисълът на църковните молитви за мъртвите – Бог да прости греховете им и наказанието да не пада върху техните деца.

Мир Вам и милост от Бога!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Празнува се на 18 февруари / 5 февруари (стар стил)

Потърси ни, загиващите, Пресвета Дево, защото не ни наказваш поради греховете ни, а ни милваш по човеколюбието Си. Избави ни от ада, от болка и нужда и ни спаси.

(Молитва към Пресвета Богородица пред иконата Ѝ „Взыскание погибших“

Руският народ отдавна е дал на Пресвета Богородица наред с другите имена трогателното име „Взыскание погиб- ших“. От незапомнени времена са били рисувани икони с та­кова название, а прославянето на една от тях в средата на XVIII век е поставило началото на общоцърковното почита­не на тази икона. И досега в много градове, села и манастири се намират копия от нея.

Само в първопрестолния град на Русия в началото на XX век е имало шест храма, посветени на иконата „Търсене на загиналите“, три от които – в приюти и убежища за нелечимо болни. Друг такъв храм е имало в Таганския губернски затвор за криминални престъпници. Иконата изразява дълбоката и благодарна мисъл на целия човешки род за Пречистата като за последно прибежище, последна надежда на изгубените души.

„Загинал“ е страшна дума особено когато се подразбира не физическа гибел, а духовно падение. „Загинал“ означава, че такъв човек вече не ще се върне сред хората, живеещи правилен живот, че той вече не е нужен на никого, че е бре­ме за другите и за самия себе си, че е презиран от всички, изгубен за земята, изгубил себе си и за небесата. Така казва житейският ни разум.

Но Пресвета Богородица става Спасителка и Издирване именно за такива „безнадеждни“, „погинали“. Когато счита­ме някого за безвъзвратно загубен за обществото и самият той чувства, че за него всичко е свършило, невидимо наблюдава­щата го Приснодева с топла майчина любов се заема с този погинал и му дава нови жизнени сили в същия миг, в който изглежда, че той е загинал физически или духовно.

Какво точно съобщава Божията Майка на такава измъ­чена, пропаднала душа – това е Нейна и на спасявания от Нея тайна. Но Тя по чудесен начин излива благодатен целебен балсам върху обширната рана на душата, изправя, обгрижва

погиналия, както е изглеждало, човек.

Затова и православните хора отдават специална почит на иконата „Взыскание погибших“, защото Пречистата извлича заблудилите се от греховната бездна, смекчава справедливия Божи гняв към нас, грешните, избавя ни от внезапна смърт.

Така е било и през дните на явяването на чудотворната икона в средата на XVIII век в Таруска околия на Калужка губерния, в община Бор, село Вязовка, където живеел селя­нинът Федот Алексевич Обухов.

Една зима в лют студ, в нощта срещу Кръщение Господ- не, Обухов бил застигнат по пътя от страшна виелица. Конят се отклонил от пътя. Селянинът, като се изтощил от студа и от напразното блуждаене в ледения мрак, легнал в шейната и започнал да заспива, чувствайки, че замръзва окончателно.

И в този предсмъртен миг пред духовния взор на Обухов се появила иконата „Търсеща загиналите“ – бил я виждал вед­нъж в църквата „Св. Георги“ в град Болхов, Орловска губер­ния. Като събрал всичките си отслабващи сили и воля, нещаст­никът викнал към Пречистата с молитва за спасение.

Владичицата чула призива на загиващия – и станало едно от безбройните Ѝ чудеса. Един селянин, който живеел в съсед­ното село, посред нощ и сред снежните навявания на виелица­та, неочаквано чул току под прозореца си незнайно чий глас:

– Приберете го!

Като излязъл на стълбите пред външната врата, селяни­нът видял наблизо впрегната шейна, а в нея – едва живия Обу­хов. Веднага го внесли вкъщи, разтрили го и го затоплили.

Щом се оправил, Федот Алексеевич поръчал да нарису­ват копие на болховската икона и по своя инициатива благо­говейно го пренесъл в енорийския храм на село Бор. Скоро от тази икона последвали нови чудеса. Стотици хора, които загивали физически и духовно, но били намирани и изцелени

от Пречистата, внасяли в него своята лепта. Със скромните копейки на благодарните богомолци на мястото на предиш­ната дървена църквица бил издигнат каменен храм.

През холерната 1871 година борската икона била тър­жествено пренесена е литийно шествие в съседния град Сер- пухов. И веднага едно серпуховско момче, нямо по рождение и е парализирани крака, се изправило на крака и като посо­чило иконата, произнесло:

– Това е „Взыкание погибших“!

След донасянето на иконата холерата веднага престана­ла, а благодарните граждани на Серпухов подарили на борския храм богато украсено Евангелие.

Борската икона и нейните копия представляват особен композиционен тип на тази чудотворна икона. В горната им част пише: „Кръщение Господне“ (в памет на деня, в който е станало чудото с Ф. А. Обухов), а лицата на Пречистата и на Предвечния Младенец не се докосват. Тази композиция при­надлежи към типа „Одигитрия“.

А на други икони „Взыкание погибших“ Пречистата също е нарисувана в полуръст, с поглед, обърнат вляво от молещите се, но лицето Ѝ е долепено до лицето на Младенеца (тип „Елеуса“ или „Умиление“). Именно такава икона, която явила многобройни чудеса, е имало отдавна в московската църква „Рож­дество“ в Палаши, близо до „Трехпрудный переулок“.

Пред иконата на Божията Майка „Търсеща загиналите“ коленопреклонно падат тези, които жадуват да се избавят от пороците, да променят обичайното течение на греховния си живот, които страдат в болести и скърби. Пред нея майки се молят за безследно изчезналите си деца, годеници се молят за благополучие на предстоящия брак, затворници се каят за прегрешенията си пред Бога и пред хората.

Православна Русия и целият православен свят помнят, че

посредством Своите свети икони „Взыкание погибших“ Пре­чистата Сама намира отчаялите се грешници и ги насочва към истинския път.

Тропар, глас 7

Радвай се, Благодатна Богородице Дево, Която си но­сила в обятията Си Предвечния Младенец и Бог. Моли Го да даде умиротворение на света и спасение на душите ни. Защото Синът Ти, Божия Майко, Ти казва, че ще изпълни всички Твои молби, които са за добро. Затова и ние, като падаме коленопреклонно, Ти се молим и Твоето име именуваме, та, като се надяваме на Тебе, да не загинем, Владичице, защото Ти, си Издирване на погиналите.

                  Молитва

0, Пресвета Владичице и Богородице, По-висша от хе- рувимите и По-почитана от серафимите, Богоизбрана Отро- ковице, Търсеща загиналите и Радост на всички скърбящи! Дай утешение и на нас, които живеем в гибел и скръб. Защо­то освен Теб нямаме друго прибежище и помощ. Ти единст­вена си Ходатайка на нашата радост и като Божия Майка и Майка на милосърдието, като стоиш пред Престола на Пресветата Троица, можеш да ни помогнеш, защото никой, който прибягва към Теб, не си отива посрамен. Затова чуй и нас, които сега, в ден на гибел и печал, падаме коленопреклонно пред Твоята икона и Те молим със сълзи: Избави ни от на­легналите ни скърби и беди в този временен живот, нека не бъдем лишени от Твоето всесилно ходатайство и от вечната безкрайна радост в царството на Твоя Син и нашия Бог. Амин.

Има един начин за победа над злото, който и Вие сте изпитали с успех. Със своя почтен труд Вие, клетата вдовица, издържате себе си и чети­рите си деца. Но се случило така, че не сте успели да платите наема и хазяинът дошъл, за да опише вещите ви. Вие сте стояли разтреперана, децата плачели. Когато хазяинът видял, че всички описани вещи няма да покрият дължимото, започнал ядосано да крещи. Тогава Вие сте свалили от шията си огърлицата, венчален спомен от Вашия съпруг, извадили сте и часовника, който той, уми­райки, завещал на най-големия син със заръка да му го дадете, когато завърши училище. „Вземете и това!“ – казали сте на хазяина. Вашата постъпка трогнала сърцето му – нали и той е човек – и той си отишъл, мърморейки: „Хайде, оста­нете, пък когато платите – платите“. Вие сте постъпили по Христовите думи: „Не се противете на злота“.

Нещо подобно се случило в село Сибница по време на австрийската окупация. Поради някакви подозрения окупаторите изпратили наказате­лен отряд, за да изгори селото. А в него живеел един Божи човек, чичо Тоджа. Стигнали и до неговата къща. Преди да я запалят, те му наредили да изнесе каквото пожелае. Чичо Тоджа не влязъл вътре, а отишъл при дръвни­ка и донесъл наръч дърва. Питали го защо прави това, той кротко отвърнал: „Ами за да ви помогна да запалите къщата!“ Постъпката му трогнала сър­цата на войниците – нали и те са хора, – обърнали се и си отишли. Къщата на чичо Тоджа останала невредима.

Божието благословение да бъде върху Вас и Вашите деца!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ДО ЕДИН АНОНИМЕН ДОПИСНИК: ЗА ГЛАВНАТА РАЗРУШИТЕЛНА ДОГМА

Кой си и с какво се занимаваш – не пишеш, но си се подписал като „атеист и добър патриот“. Казваш, че приемаш основната догма на руските безбожници за несъществуването на Бога, а всичко останало, което те проповядват, отхвърляш и си оставаш истински родолюбец. О, бедни човече, кой те подведе да тръгнеш по този хлъзгав път, по който е невъзможно да се задържиш, без да паднеш? За какво ще се хванеш, за да се върнеш на висотата, от която си се свлякъл в пропастта? Изгубил си вярата си – следователно си прекъснал връзката, която те е свързвала с Бога, протегнал си две ръце на сатаната и въпреки това мислиш, че мо­жеш да се задържиш там, където ти пожелаеш! Московските безбожници са последователни, а ти – не. Като са отрекли Бога, те последователно са отрекли и всички останали ценности: и брака, и отечеството, и душата, и съвестта, и морала. А ти, изоставяйки Бога, мислиш да задържиш всичко останало. Не е възможно да приемеш главната им догма, която влече след себе си разрушение във всички посоки и на всички нива на живота и да се задържиш там, където ти искаш. Трябва да избереш: или изобщо да не стъпваш на техния хлъзгав път, или да паднеш с тях в пропастта. Ако нямаше Бог, както те в безумието си твърдят, то тогава хората биха били една появила се случайно купчина гъсеници, които според тяхното мне­ние трябва да бъдат охранени за смърт. Това е втората им главна догма: да охранят еднакво всички преди жътвата на смъртта. Защото, отхвър­ляйки вярата във Всемогъщия Бог, те са останали с вярата във всемогъ­щата смърт. Затова, когато говорят за „земния рай“, в действителност те говорят за трапеза, приготвена за смъртта.

Знай, че онзи, който изгуби Бога от сърцето и ума си, се усеща извед­нъж освободен от всичките си задължения, лишен от всичките си надежди, помрачен по ум и отровен по сърце. Тогава за него убийството и самоубий­ството са напълно оправдани, бракът е комедия, любовта към децата – глу­пост, любовта към родината – още повече, приятелството – сделка. За него целият свят е обор с животни без пастир, а животът – случайна плесен върху лицето на земята. Всичко това следва от отричането на Бога. А ти какво си наумил? „Атеист и истински патриот!“ Тежко на земята с такива патриоти и на народа с такива слепи водачи. “Когато бъдат изтребвани грешниците, ти ще видиш” (Пс. 36:34). Нима досега не си виждал? Нима не си чувал каква е участта на безбожниците? Дълго време и много мастило ще са нужни, ако започна да ти изброявам техните имена от древността до днес. Ще съкруши, пази се, ще съкруши Всевишният безбожниците, както ги е съкрушавал в миналото, ще ги строши, както се строшава глинен съд, по думите на ве­ликия Исаия (срв. Ис. 30:14). Затова пази своя живот и разум. А те могат да бъдат запазени само с помощта на Дарителя на живота и разума.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и ОхридскиCopyright © 2020, Мисионер. Created by Altera Group.