Лк.
12: 16 – 21, Зач. 66
Господ Иисус Христос дошъл между хората,
за да излекува човешката душа от крадливостта. Защото крадливостта е тежка
болест на човешката душа.
Краде ли синът от баща си? Не. А слугата
краде от господаря си. В онзи час, когато Адамовият синовен дух се превърнал в
дух на слуга, неговата ръка се протегнала към забранения плод.
Защо човекът краде от чуждата
собственост? Дали защото му трябва? Адам имал всичко и нищо не му липсвало, и
все пак извършил кражба.
Защо човекът краде от човека и слугата от
слугата? Защото преди това те се осмелили да
откраднат от другиго. Човек винаги първо краде от Бога, а после от хората. Първо
праотецът на хората посегнал с крадлива ръка към онова, що е Божие, па тогава,
и заради това, и неговите потомци станали крадци.
Човекът краде и от Бога, и от хората, и
от природата, и от самия себе си. Човек краде не само с всичките си чувства, а
и със сърцето, и с душата, и с мислите си. Но няма нито една кражба, в която
дяволът да не е съюзник на човека. Той е съветник и подбудител на всички
кражби; той е водач и началник на човека във всички крадливи замисли. В целия
свят няма самичък крадец. Винаги най-малко двамина отиват да крадат, а Трети ги
гледа. Човекът и дяволът отиват да крадат, а Бог ги гледа. Както Ева не е
извършила кражбата сама, а в ортаклък с дявола, тъй и никой никога не е
извършил сам кражба, а винаги в съюз с дявола. Но дяволът не е само водач и
съучастник в кражбата, а и неин инициатор. Защото
на него не му е до откраднатото, а до погубването на човешката душа, до свадите
и омразата между хората и до пропадането на
целия човешки род. Той не отива да краде заради краденето, а като
рикащ[1] лъв
обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8). А че дяволът е онзи,
който подтиква душата към всяко зло и сее в душите плевели, го е казал и сам
Господ Иисус (Мат. 13: 39).
С всяка кражба, която човек извършва,
дяволът краде една част от неговата душа. И душата на навикналия крадец все
повече се смалява и погива като бял дроб,
прояден от туберкулоза.
За да се отърве човек от крадливостта,
трябва да гледа на своята собственост
като на Божия, а не като на своя. И като я използва, трябва да гледа на нея като
на онова, що е Божие, а не негово. Като яде хляб на трапезата си, трябва да
благодари на Бога, защото хлябът не е негов, а Божий.
За да се излекува човек от крадливостта, трябва
да гледа на всяка чужда собственост като на Божия, и трябва да знае, че като
краде от хората, краде от Бога. А нима може да се открадне от Онзи, чието око
никога не спи?
А
за да отхвърли човек от себе си своя зъл ортак и сеяч на всяко зло, трябва да
бди над душата си, та дяволът да не посее крадливи желания и помисли в нея. И
ако я намери засята [с
тях],
трябва бързо да се постарае да ги изгори с огъня на молитвата.
Не
е ли безумен онзи, който тича към лошото, като е познал по-доброто? Не е ли
безумен и смешен онзи крадец, който през нощта обира чуждия дюкян, за да
открадне памучна кърпа, когато в същото време
вижда, че неговият приятел му е докарал пред къщата в дар кола, пълна с коприна
и кадифе?
Човеколюбивият Господ Иисус донесъл със
Себе Си и открил пред хората безбройни и несравними небесни блага, и ги поканил
да взимат явно и свободно, но само при едно условие – първо да отлепят душата
си от тленните земни блага. Някои хора Го послушали. Пристъпили към Неговите
дарове и се обогатили; а някои не Го послушали и останали при своето тленно и
крадено богатство. За вразумяване на тези, последните, Господ казал притчата,
която се чете в днешното евангелско четиво:
И каза им притча, като рече: на един богат
човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше:
какво да направя? Няма де да събера плодовете си. Той и преди бил
богат, но сега се родили толкова плодове, че не знаел къде да ги събере.
Гледайки своята нива, покрита с пшеница, своите овошки и лозя, с натежали и
превити от плод клони, своите градини, препълнени с различни зеленчуци, и
своите кошери, преливащи от мед – този богаташ не погледнал към небето и не
казал радостно: „Слава и хвала, всевишни и
всемилостиви Боже! Как Твоята сила и мъдрост са произвели от черната земя
такова изобилие! Как Твоето слънце е наляло сладост във всички земни плодове!
Как на всеки плод си дал чуден вид и отделен вкус! Как стократно си възнаградил
моя малък труд за всичко това! Как Си се смилил над Твоя слуга и с прещедра
ръка си излял толкова блага за него! О, пречудни Господи мой, научи и мене с
тези Твои блага да доставям радост и на своите братя и съседи! Та и те, заедно
с мен, да се зарадват и заедно с мен с благодарност да славят и хвалят Твоето свято
Име и неизказаната Твоя доброта!“. Не, и вместо да се сети за Дарителя на
толкова дарове, той първо се грижи къде да натрупа тези дарове и как да ги
опази. Както крадец, като намери на пътя кесия с пари, не мисли откъде е тази
кесия, нито чия е, а първо се грижи как да я укрие! Всъщност и този богаташ е
истински крадец. Той не би могъл да каже, че всичкото това изобилие от плодове
е дошло от неговия личен труд. И крадецът се труди около кражбата. Нито пък е
от неговите умения и ум. И крадецът често проявява много по-големи умения от
орача и сеяча. Богаташът не се е трудил, нито пък е можел да се труди около
слънцето, дъжда, ветровете и земята. А това са четирите главни стихии, които по
Божия воля дават плод на растенията и овошките. Затова този изобилен плод не е
поради неговия нищожен труд, нито пък поради правото на собственост, защото той
не е господар нито на слънцето, нито на дъжда, нито на ветровете, нито на
земята. Този изобилен плод е дар Божий. Колко неблагодарен в очите на всички
хора е човекът, когато получи някакъв подарък от някого и не каже:
„Благодаря!“, нито пък погледне към дарителя, а само бърза да скрие на сигурно
място подаръка! Честит е просякът, който получава кора черен хляб и благодари
на подаващия. А този богаташ не благодарил Богу нито с една дума или мисъл за
тази обилна жътва, че даже и с една усмивка за такова чудо и такава Божия
благодат, а вместо молитва, благодарност, песен към Бога и благодарност в
сърцето, веднага започнала да го гризе грижата как да събере всички тези блага
и да ги запази, че и едно зърно да не остане за небесните птици, и нито една
ябълка да не падне в имота на неговия беден съсед.
И рече: това ще сторя: ще съборя житниците
си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си. Ето в какво е главният труд на
човека! Вместо да се труди да разруши стария човек в себе си и да изгради
новия, той влага своя труд в събарянето на стари и граденето на нови житници и чифлици. Ако и следващата година е обилно
плодородна, той ще трябва пак да се труди и мъчи за разширяването на старите и
съграждането на нови хамбари. И тъй неговите житници от година на година ще се
разширяват и подновяват, а душата му все повече ще се стеснява и остарява.
Неговото старо жито ще плесеняса като неговата душа. Ще го заобикаля завист и
върху него ще се сипят клетви. Защото бедните хора ще гледат със завист на
неговото богатство, а гладните ще го проклинат заради коравосърдечието и
егоизма му. Така богатството му ще допринесе за неговата, а и на съседите му
гибел. Неговата душа ще погине заради коравосърдечието и егоизма, а душите на
съседите му – заради завистта и проклинането. Виждате как безумният човек може
да употреби Божия дар и за своя, и за чужда гибел! Бог му е дал богатство за
благословение и спасение – както неговото, така и на съседите, а той го
употребил за проклятие на себе си и на другите. Свети Иоан Златоуст съветва
всички, които приемат съвет: „Ако си се наситил – спомни си за гладния. Ако си
утолил своята жажда – спомни си за жадния. Ако си се стоплил – спомни си за
мръзнещия. Живееш ли в голям и богато украсен дом, въведи в него и бездомника.
Ако си се развеселил на пира, развесели тъжния и скърбящия. Ако са ти отдали
чест като богат, ти посети бедните. Ако си излязъл радостен от твоя княз,
зарадвай и своите слуги. Ако си милостив и снизходителен към тях, сам ти ще
получиш милост при излизането на душата от тялото ти“.
Разказва се за двама велики постници в
египетската пустиня как се молели Бог да им открие дали има някой на света да
Му служи повече от тях. И наистина, открило им се – заповядало им се да отидат
на еди-кое си място при еди-кой си човек и щели да узнаят онова, което желаели
да научат. Отишли, където им било казано, и намерили един обикновен човек на име Евхарист, който се занимавал само със
скотовъдство. Постниците, като не видели в този човек нищо особено, го попитали
как се труди да изпълнява Божията воля. След продължително противене Евхарист
им казал, че всичко, което придобие от своята стока, разделя на три части: едната
дава на нищите и бедните, втората употребява за гостоприемство на странници, а
третата оставя за себе си и за своята целомъдрена жена. Като чули това,
постниците похвалили неговата добродетел и се върнали (Пролог[2], 17 ноември). Виждате, че милосърдието
е по-високо и по-богоугодно дори и от най-строгия пост. Но този ненаситен
богаташ, за когото става дума в Евангелието, не мислел нито за Бога, нито за
душата си, нито за милосърдието. Той мислел само как да разшири житниците си и
как да събере всички плодове от своя имот. И какво щял да прави след това? Ето,
нека той сам да каже:
И ще кажа на душата си: душо, имаш много
блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Как
може душата да яде и пие? Тялото яде и пие онова, което е събрано в полето, а
не душата. Но богаташът, като говори за душата, мисли за тялото. Неговaта душа толкова се е срастнала с
неговото тяло и толкова е заприличала на него, че той я познава само по име.
Пагубният триумф на тялото над душата не можел по-ясно да се изрази. Представете си едно агне в кучешка
колиба, завързано и забравено там. Кучето тича насам-натам, довлича в колибата
храна за себе си. И като напълни колибата с довлечено месо, черва и кости от
мърша, виква на гладното агне: „Агне мое, яж сега, пий и се весели, имаш храна
за много дни!“. И след тези думи кучето ще се нахвърли да яде, а агнето ще
продължи да гладува и ще умре от глад. Както кучето постъпило с гладното агне,
така постъпил и богаташът със своята душа. Душата не се храни с тленна храна, а
той ѝ предлага такава храна. Душата копнее за своето небесно жилище, където са
нейната житница и нейните извори, а той я
приковава към земята, па и обещава, че ще я държи прикована така още много
години. Душата се радва на Бога, а той и на устата си няма Божието име. Душата
укрепва с правда и милост, а той и не помисля със своите богатства да стори
правда и милост на бедните, нещастните и сакатите хора около своя дом. Душата
иска чиста небесна любов, а той налива масло в огъня на страстите и смърдящият
дим от него окадява душата. Душата иска своите украшения, а нейните украшения
са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост,
въздържание (Гал. 5: 22 – 23). А той я кичи с пиянство, ненаситно блудство и
суета. Как да не умре тревопасното агне покрай месоядното куче? Как да не умре
душата, притисната от тежката мърша на плътта?
Но не само затова, че предлага на агнето
месо, е безумен този богаташ, а и защото се прави на господар на времената и на
живота. Ето виж, той се кани да яде и пие много години. А чуйте какво му
отговаря Бог: Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си
приготвил, кому ще остане? Това му казва Господарят на живота и света и
повелителят на времената и смъртта, в Чиято ръка е душата на всичко живо и
духът
на всяка човешка плът (Иов 12: 10). Безумнико, защо не мислиш с главата
си, а мислиш с корема? Както денят на твоето раждане не е бил в твоя власт,
така не е [във
властта ти]
и
денят на твоята смърт. Господ е запалил свещта на земния ти живот, когато Той е
пожелал. И Господ ще я угаси,
когато пожелае. Както твоето богатство не е ускорило и с час твоето дохождане
на света, така то не може и с час да отложи твоето отхождане от него. Зависи ли
от тебе разсъмването и мръкването на деня? Зависи ли от тебе кога да започне да
духа и кога да утихне вятърът? Точно толкова зависи от тебе и срокът на живота
ти на земята. Също толкова зависят от тебе твоите житници и изби, твоите кошари
и обори. Всичко това е Божие, също както и твоята душа. Всеки ден и всеки час
Бог може да Си вземе своето от тебе и да го даде другиму. Всичко, свързано с
твоя живот, е Негово; Негово ще бъде и след смъртта ти. В Неговата десница са
животът и смъртта ти. Защо тогава говориш за много години напред? Човече, до
минута ти е определено времето за живот и твоят последен час може да удари още
днес. Затова не се грижи за утрешния ден какво ще ядеш и пиеш и с какво ще се
облечеш, а се грижи повече, грижи се много повече, с каква душа ще застанеш
пред Бога – твоя Творец и Господар. Грижи се повече за Царството Божие, защото
то е храната за твоята душа (Мат. 6: 31 – 33).
Тази притча Господ завършва с думите: Тъй
бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. Какво,
значи, се случва с него? Неочаквано той се разделя с богатството си, а душата
му – с тялото. Богатството се дава другиму, тялото се предава на земята, а
душата отива в място по-черно и от гроба, където ще бъде плач и скърцане със зъби.
Нито едно добро дело няма да го посрещне в Небесното Царство, та там да има
място за неговата душа. Името му няма да се намери в Книгата на Живота и няма
да бъде известно и произнесено между блажените. Той е получил своята награда на
земята и Божиите богатства на небето няма да се открият
на неговата душа.
О, колко страшна е неочакваната смърт! Когато
човек мисли, че стои най-здраво на земята, тя може изведнъж да се отвори и да го
погълне, както погълнала Датан и Авирон (Вторзак. 16: 32). Когато
богозабравилият се веселяк се кани още години и години да се весели, пада огън
и го изпепелява както Содом и Гомор. Когато човек мисли, че добре се е
подсигурил и пред Бога, и пред хората, изведнъж пада мъртъв като Ананий и
Сапфира (Деян. 5: 1). С изненадващата си смърт грешникът нанася две вреди – и
на себе си, и на своите роднини; на себе си, защото умира неразкаян; и на
роднините, защото ги изненадва с неочакван удар и оставя своите дела неуредени.
Блазе на онзи, който се разболее преди смъртта и претърпи мъки и страдания. На
него му се дава възможност още веднъж разумно да прецени своя живот; да види и
изброи своите грехове; да се покае за всичко лошо, което е сторил, да заплаче
пред Бога и да очисти своята душа със сълзи, и да помоли Бога за прошка. И сам
да прости на всички онези, които са му навредили и злословили през живота му;
да благослови всички свои приятели и всички свои врагове; да напомни на децата
си да се боят от Бога, да мислят за смъртния час и благовременно да обогатяват
душите си с вяра, молитва и милостиня. Вижте как са умрели Божиите угодници и
праведници в Старозаветно време: Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей и Давид.
Всички те боледували преди смъртта си и по време
на боледуването Божието име не слизало от устата им. И всички оставили добри
завети на своите потомци и ги благословили. Такава е обичайната смърт на
праведника. Ама ще кажете: „Нима много праведници не са загинали внезапно в
битки?“. Не, не са. Праведниците никога не умират внезапно. Те винаги са готови
за смъртта и всеки ден очакват раздялата с този живот. В сърцето си те
непрестанно се каят и изповядват пред Бога и прославят Божието име. Така
постъпват праведниците в мирно време и в благоденствие, а още повече правят
това по време на война, напасти и изкушения. Целият техен живот е старателна
подготовка за смъртта. Затова те никога не умират внезапно.
Да се приготвиш за смъртта – това
означава да богатееш в Бога. Защото само онези, които
истински вярват в Бога и в другия живот, се подготвят за смъртта, за другия
живот. Невярващите въобще не се подготвят за смъртта: те се трудят да удължат
живота си на земята. Затова те се боят даже и да помислят за смъртта, а още
по-малко се стараят да богатеят в Бога. Който
пък се готви за смъртта, той се готви за вечния живот. А какво е това
подготовка за вечния живот, е известно на всеки християнин. Мъдрият човек всеки
ден укрепва своята вяра в Бога и пази своето сърце от неверие, съмнение и
злоба, както мъдрият стопанин пази своето лозе от вредни насекоми и скакалци.
Мъдрият човек се грижи всеки ден да изпълнява Божиите заповеди за делата на
прошката, милосърдието и любовта. Така той се обогатява в Бога. Онова, което му
е най-мило и най-скъпоценно, мъдрият човек не държи в житници и кошници, а го
полага в Божията десница. Това е неговата душа. Това е най-голямото му
съкровище – едно съкровище, което не гние и не умира. Всеки ден мъдрият човек
има уредена сметка с този свят и е готов да легне и да умре с твърда вяра, че
ще оживее и ще застане пред Божието лице.[3] Няма
нищо по-лекомислено от това да се каже: „Да умра неочаквано и да не усетя
смъртта!“. Така говорят безумните и безбожниците. Кой от апостолите, светиите и
всички богоугодници е умрял в съня си? Или кого е погълнала земята? Или кой е
изгорял в пожар? Кой от тях е извършил самоубийство? Затова умните и благочестивите
казват: „Да бъде Божията воля!“. По-добре е години да боледуваме и да сме в рани
и гърчове от болести, отколкото да умрем внезапно и неразкаяни. Защото мъките
на този свят, както и радостите, бързо отминават. А на другия свят няма нищо
временно и преходно, а всичко е вечно – било мъка или радост.
По-добре е, следователно, малко да се помъчим и поболедуваме
тук, отколкото там. Защото там усещането на болката и на радостта е несравнимо по-голямо.
Да бъде Божията воля! Да се молим, значи, Всевишният Бог да не ни праща
внезапна смърт посред нашите грехове и беззакония, а да ни помилва, както е
помилвал и цар Иезекия (Исаия 38: 1), и да ни даде време за покаяние. По Своята
милост да ни даде знак за приближаващата ни смърт, за да може бързо да сторим
още някое добро и да спасим душата си от вечния огън. Та така и нашето име да
се намери в Книгата на Живота, и нашето лице да се окаже между праведниците в
Царството на Христа – нашия Бог.
Нему слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и
неразделна Троица, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Автор – Св. Николай, еп.
Жички и Охридски
[1] Рикащ – ревящ (бел. ред.).
[2]
Свeтител
Николай (Велимирович). Охридски пролог. Преводач Архим. Сава (Тинков). FastPrintBooks, 2018, с. 734.
[3]
Размисли в
себе си и кажи: „няма да преживея този ден“ – няма да съгрешиш пред Бога (Св.
Антоний Велики (бел. авт.).
