Автор: sava

Дивни са твоите наблюдения, доблестна душо. Без искрена и твърда вяра в Живия Бог няма храброст. А където няма храброст, хората си служат само с лукавство и интриги. Само Гацко, казваш, е дало повече юна­ци, отколкото един европейски град. Ами Невесине, ами Дробняци! Всички онези юначни люде, които ти споменаваш в писмото си: поп Богдан Зимонич, Ивица Церович, Иаков Дакович, Стоян Ковачевич и други, са имали детска вяра в Бога и в крайната победа на правдата – проста и чиста, неразядена от съмнения и неопетнена от нечисти сметки. Онези, които се боят от  Бога и обичат народа си, не могат да не бъдат юнаци. За тях смъртта е шега. А който не се бои от смъртта, от какво друго може да се бои? Онова, което разказват очевидците за поп Богдан, не може, мисля, да се намери дори в ле­гендарния индийски епос. Той така силно вярвал, че Провидението го пази и че не може да загине, че викал на уплашените си другари: „Скрийте се зад гърба ми“. А колко широк бил гърбът на поп Богдан, ти по-добре знаеш, защото си го виждал на живо.

Такова е било тогава времето и от такъв вид – юначеството. На мен ми  е много мила твоята искреност и това, че отдаваш дължимото и на храбреците мюсюлмани. Но и между тях се споменават като храбреци само онези, които са вярвали в Бога и са се бояли от Него. По мое мнение, не турската сабя е покорила Балканите и Европа до Виена, а силната вяра на турците. Заедно със силната вяра е вървяла и здрава дисциплина, и доблест. Въоръ­жени с това невидимо, но и до днес решаващо оръжие, турците са били в  състояние да създадат държава от Индия до Будапеща, една от най-големи­те държави в историята; да я създадат и да я удържат по-дълго, отколкото англичаните владеят Индия. Когато султан Сюлейман със стохилядна армия тръгнал от Одрин срещу Унгария, той издал заповед да бъде отсечена главата на всеки войник, който се осмели да граби или обижда народа в земите, през които преминавали. Както в Стария Завет! Но в лицето на херцеговците и черногорците този храбър азиатски народ намерил достойни съперници във вярата и честта. Толкова по-славни са имената на онези твои земляци, които се боят от Бога и обичат своя народ.

А сега се оплакваш, че след войната героите и героизмът са изчезнали. Това мирновременно поколение ти прилича, казваш, на куп пиявици,

които са се впили в земните наслади, плод от кръвта на балканските герои и мъченици. Но нима войната е престанала? В Книга Иов пише: ,,Човек е във война на този свят”. Преди края на живота си апостол Павел възкликва :,,Добра война воювах”.

Войната не винаги е война с пушки и мечове. Има и друг вид война – за живота и за душата. Тази война се води и сега. Някой се бори с болестите, някой с изкушенията, някой за своето лице и своята чест, някой в защита на слабите и немощните и т.н. А където има борба, там трябва да има и герои. Ако тези герои не са видни навсякъде и от всички, това не означава, че ги няма. Има ги, има ги мнозина. Има ги и в домовете, и по улиците, и в болни­ците, и по нивите. Защото в живота героизмът не е дял само на генералите, но и на редниците.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Говорейки за Своето Второ пришествие, Христос нарича хората ту сто­пани, ту слуги. Той предупреждава всеки с бдителност и внимание да очаква Него, Господа на славата и Съдията на света. Всеки човек е господар и стопанин на духовните блага, които са в душата му. Като такъв, той трябва да пази своето вътрешно богатство с поне толкова усърдие и предпазливост, с колкото един стопанин пази своето външно, земно богатство. „Ако стопа­нинът на къщата знаеше, в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата” (Мат. 24:23). Но който не знае кога ще настъпи това време, трябва да внимава постоянно, и денем, и нощем. Така постоянно трябва и ние да пазим душите си от демоните, от злите и невидими крадци, за да не разграбят нашето съкровище и да не ос­тавят душата ни празна и пуста в деня на Христовото пришествие.

Господ ни нарича слуги, защото в този век ние използваме богатство, дадено ни назаем от Бога. На това място Той говори най-вече за народните водачи, които в името на Бога и като слуги Божии са длъжни да се грижат за народа. По-нататък Христос разделя народните водачи на верни и лоши. Верният и мъдър слуга – цар или свещеник, родител или учител – ще живее в непрестанно очакване на своя господар – т.е. Христос – и ще се старае да раз­дава на Божиите чеда храна навреме, т.е. правилно и методично. Това озна­чава да ги храни със съвети и примери от Божието учение, да ги пази от всяко зло и да ги подготвя за Небесното Царство. А лошият слуга казва в сърцето си: „Няма да си дойде скоро господарят ми” и започва да бие и глобява наро­да, да прекарва времето си в преяждане и пиянство. Но господарят ще дойде неочаквано и ще накаже лошия слуга. Виждам, че Ви смущава именно това наказание. Как господарят ще накаже лошия и неверен слуга? Ще го разсече на две. Питате: какво би могло да означава „ще го разсече на две“? Мисля, че означава: ще отдели душата от тялото му и тялото ще предаде на земното тление, а душата – на адския огън, „където ще бъде плач и скърцане със зъби”.

Ето какво ще се случи с лошия слуга, който не очаква завръщането на господаря си, който поставя не себе си в служба на народа, а народа в служ­ба на себе си.

От Бога Вам здраве и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски