Категория: Проповеди

   Христовата Църква има революционен характер. Тя е основана на революция, била е създадена от революционери и чрез революционизирането на човечеството е изявила своята най-голяма сила и своето най-велико сияние.

   Затова и християнската педагогика е революционна педагогика. Да се възпитават хората така, че да станат достойни членове на Християнската Църква, това винаги е означавало: да бъдат те революционизирани. Във Църквата думата възпитание има съвсем друго значение, не това, което тя има в учебниците по педагогика. На църковен език „възпитание“ значи: революционизиране, настройване революционно.

   Във всички педагогики се счита за необходимо да бъде очертан и изтъкнат „образецът за възпитание“. И християнската педагогика има своя възпитателен идеал. Това е Иисус Христос. Църквата винаги сочи на верните този идеал.

   Но, ако „възпитание“ на църковен език означава „революционизиране“, то на идеала на християнското възпитание – Христа би трябвало да се гледа като на революционер.

   Дали обаче Христос е бил революционер? – Този въпрос се налага с логическа необходимост.

   Ако революция не значи нищо повече от разрушаване и унищожаване, тогава да наричаме Христа революционер, би било страшно оскърбление.

   Ако пък революция значи „око за око“, и „кръв за кръв“, и „пламък заради пламък“, тогава революционерите ще да могат да назоват свой брат по-скоро всеки човек по света, но не – и Христа.

   Ако под революционер се подразбира: оня човек, който е слуга на своите слабости и съдия на чуждите, или пък тоя, който, само за да се огрее, е готов да запали целия свят, и за да се нахрани, е готов да глътне всичко живо, – тогава Христос не е никакъв революционер.

   Ако за революционери се условим да считаме само атентаторите и агитаторите на политически преврати, тогава не можем да наречем Христа революционер.

   И все пак ние със сигурност можем да кажем: Христос е бил революционер, и Христос е бил проповедник на революция. Революцията, която Той е направил в света, е най-великата и най-успешната от всички революции. Христос е наченал Своята революция със запалване малки пламъчета в душите на неколцина вярващи в Него. Тия пламъчета постепенно са се разгаряли в буен огън и все повече и повече са се разпространявали, запалвайки други пламъчета в душите на все повече хора, докато най-сетне е произлязъл пожар, в който са изгорели силни езически царства, и от който са възникнали нови придобивки и усъвършенствания: и културни, и политически и социални.

   Някой ще каже: „Христос е бил против външните революции. Той се е стремял да революционизира само човешката душа против собствените и слабости и грехове, и по този начин да предизвика само една вътрешна, морална революция, която носи изключително личностен характер, без да засяга обществения живот в цялост“.

   Но така може да говори само оня, който не е запознат с психологията на революциите въобще, и в частност – с психологията на революциите с верска подкладка. Всяка външна революция трябва да се предхожда от друга, вътрешна революция – революция в човешките души. Външната революция, която християнството е предизвикало в света, е само една естествена последица на вътрешната революция, чието семе е бил посеял Основателят на християнството през трите години на Своята обществена проповед.

   Христос не е вдигал бунт против държавната власт с цел да постигне една временна промяна от местно значение. Той е работил за една революция, която е имала за цел един всеобхватен и всесветовен основен преврат. Христос не е агитирал нито против Иродовата, нито против Августовата династия. В Неговите очи това е било дребна работа. Той е полагал основите на едно далеч по-значително дело. Той се е впускал много по-надалеч и по-надълбоко от всички революционери по света. От дървото на злото Той не е сякъл клоните и не е унищожавал листата му, но със секирата е удрял по самия корен. Той не е бързал да види колкото се може по-скоро успеха на Своята работа. Той е имал пълната вяра в благополучния завършек на Своето велико дело и съзнанието, че Бог Го е избрал да бъде Строител на един велик градеж, който не може да бъде иззидан за един човешки живот. Свършекът на тоя градеж ще стане в края на световната история. За такъв един градеж Той е издялал през краткото време на Своя земен живот малко камъни. Лицата, които първи са тръгнали след Христа, са били ония живи камъни, които Великият Строител е дялал за Своя градеж – Църквата. Много грижливо и внимателно е из- дялвал и оглаждал Строителят тия живи камъни, които пък от своя страна е трябвало да одялват и оглаждат други камъни.

   „Революционизирайте се първом против себе си, па тогава против света!“ – такъв един девиз можем да изведем из главните Христови проповеди. Това е било „длетото“ за одялване и оглаждане.

– Светът е безсолен и блудкав! -говориш ти, приятелю мой. И сто пъти ми повтаряш това, и сто пъти революционно се настройваш ти против тоя „безсолен“ свят. И се гордееш с прозвището революционер, и се заканваш да преобърнеш света. Добре, но почни отначалото, а не от края! Тогава само ще ти повярвам. А именно : революционизирай се (настрой се революционно) най-напред против себе се, против своята блудкавост!

– Хората са реакционери и крадци, и лъжци, и прелюбодейци, и убийци –  казваш ти, приятелю мой. И сто пъти се революционизираш поради и срещу греховете на другите люде. Но революционизирай се първом против себе си! Чак след туй, с още по-голяма сила и право, ти би могъл да се революционизираш против другите. И едва тогава аз бих могъл да повярвам, че твоята революция ще има сигурен успех.

Това е Христовият метод: чрез революция към революция! Първом революция против злото в себе си, а след това революция против злото вън от себе си. Христовият ученик трябва да издържи една безпощадна критика от своя Учител. Христос никого не е заставял да тръгне след Него. Но оня, който доброволно би тръгнал след Него, Той го поставя пред тежък изпит. Който издържи тоя изпит за вътрешна революция, към която го насочва Христос, този придобива право да се революционизира против другите. Трябва да придобиеш правото за революционизиране против злото у другите хора. Това е най-дълбоката Христова мисъл. Това право човек не може да го припечели чрез никакви дипломи и чрез никакви звания, но само чрез труден вътрешен изпит, положен пред Бога и пред съвестта.

   Учениците Христови не са били издържали тоя труден изпит на вътрешна революция дори до смъртта на своя Учител. Когато съдеха Христа, едни Го оставиха, друг направо се отрече от Него. Това показва, че те все още не са били узрели: тяхната душа само повърхностно е била развълнувана от революционната Христова педагогика. Едва Голготската трагедия, с последвалите я събития, е задълбочила и довършила вътрешната душевна революция у апостолите.

   Христос се е бил окръжил предимно с млади, впечатлителни люде. Но най-вече е обичал децата. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, – говорел Той – защото на такива е Царството небесно“ ! (Мат., 19:14).

   Индийският монах Буда е събирал около себе си старци. Много по-леко е било на старци да вдъхне омраза срещу живота. Христос, напротив, най- вече се е радвал на децата, тия представители и пионери на бъдещия живот. Само върху децата може идеално да се приложи Неговата революционна педагогика.

    И нашият век би трябвало да пусне своите деца да отиват при Христа! Тоя наш век на радиотелеграфа, аероплана, радара, атомната енергия и бомба нищо не би изгубил, а напротив, много би спечелил, ако би довел своите деца при Христа за благословение. Техническата култура на нашето време, еднакво, в една и съща мярка, и полезна и вредна, зависи от човека, никак не е намалила злото в света, намалила е само у хората способността им да се революционизират срещу злато. Срещу злото хората се революционизират или от себични или от религиозни мотиви. Революцията, в чиято, основа лежи себичността на отделната личност или класа или на масите, е брутална и краткотрайна. А революцията, основана на религиозна вяра, е и човечна и дълговечна. Нашето технизирано време, точно за туй, че то едностранно е богато само с техническа култура, изисква, много повече от всяко друго време, една революция, предизвикана от религиозна вяра. Не един човек, не отделна някоя личност, но едно цяло поколение трябва да бъде готово за такава една революция против злото. Затова, братя, пуснете децата, нека отидат при Христа! Нека се запоят с Христовия дух! Нека се закърмят с духа на най- величествената и най-красивата революция против всяко зло! Настройте революционно своите деца против злото, и тогава вие сте ги възпитали! Ето, всички вие желаете да имате възпитани деца, но малко са ония между вас, които истински възпитават, защото малцина разбират какъв дух е потребен на днешното време. Днешното време е преситено с технически дух, от дух на егоистични революции, от дух на дребнава хуманност, от половинчатост и от полумерки, и дори от тайно примиряване със злото. Потребен ни е един нов дух, дух на мъжествена революция против злото; тая нова революция трябва да бъде вдъхновявана от Божия дух!

Такъв един нов дух трябва да бъде привнесен в системата на възпитанието, за да може светът да се освежи и злото да бъде омаломощено. Тоя нов дух трябва да се всели и в дома и в училището, и да изгони всички „нечисти духове“, с които се упойва младежта в нашето технизирано време.

   На всяко новородено дете би трябвало да гледаме като на новороден войник против злото. В люлката лежи едно малко, с още непробудено самосъзнание. творение, една немощна фигура. Потребни са много и много години, докато тази фигура добие един изразителен облик, и душевен, и физически. Но, като гледаме в люлката това малко, безпомощно същество, кой би могъл да каже нещо за неговото бъдеще? Всички ние бихме могли със сигурност да изречем само една дилема над тая, па и над всяка изобщо, люлка: „младенецо, ти или ще бъдеш слуга на злото или негов господар!“. И само това!

   О, колко много деца на тоя свят са възпитани и отгледани да бъдат слуги на злото, и то само поради прекалена родителска милозливост и нежност спрямо тях. За жалост такива деца има твърде много! Родителската неразумна нежност спрямо децата в такива случаи прилича на сладка отрова, която трови децата. Тя е завеса, която прикрива и подхранва детските слабости. „Това творение е родено да бъде щастливо и да се наслаждава. Нему цял свят трябва да служи!“ Туй са обикновено словата на родителската прекалена обич и нежност спрямо децата. Това са думи, плод на заблуда и заслепление. Такива едни думи под много покриви са направили по един малък диктатор и голям егоист. Малкият диктатор заповядва и на баща си, и на майка си. Неговата сила лежи в слабостта му, която родителите му почитат и сами подхранват. Когато плаче, т.е. когато изглежда най-слаб, малкият диктатор е най-силен. Достатъчен е само един негов плачевен вик, за да бъде мобилизирана цялата къща. Неговите преструвки не само че не се порицават, но им се отдава внимание и даже се отрупват с ласки.

   Неговите лъжи се толерират. Неговите думи се ценят високо и се предават с важност пред гостите. А това подхранва неговата суета. Неговата себичност няма граници.

   Бащата, може би, иначе е стопроцентов демократ, който воюва и словом, и делом против диктаторските режими в света. Ала, щом тоя голям демократ прекрачи къщния праг, той свежда глава пред малкия диктатор на своята къща. Може би майката се връща уморена в къщи от някое събрание, на което горещо се е застъпвала за равноправието на жените с мъжете. Ала това е могло да бъде само вън от къщи. Влизайки в своя дом, майката оставя своя либерализъм пред вратите, та пак да го вземе, когато тръгне за в града. Тоя гост не се въвежда в къщи, гдето владее само една воля, или да се изразим по-добре: една прищявка – прищявката на малкия Фараон. Малкият диктатор е успял да скара своите родители със всички съседи. Съседите са се оплаквали от много произволи на малкия. Родителите пък са се считали засегнати от това, че тяхното дете е било обвинено: как може да бъдат приписвани лоши качества на тяхното „най-добро, най- умно, най-учтиво дете измежду всички деца по света“?  Малкият диктатор е успял да подведе и заслепи родителите си, за съжаление, за свое и тяхно нещастие.

   Видях в къщата на един мой приятел една майка с нейното синче.

– Кое училище посещава малкият? — запитах майката.

– Той свърши три основни класа в къщи.

– Как в къщи? Защо именно в къщи -питах аз по-нататък.

   Отговорът:

– Ние му взехме частен учител. Знаете, не искаме да го пускаме вън от къщи да се събира с другите деца, защото другите деца, както ви е известно, са невъзпитани, разпуснати, пишат с въглени по стените, замерят с камъни прозорците. . . Зло! . . Зло! . .

               Зачудих се на тия основания. Рекох и:

– Ала, госпожо, детето трябва и със злото да се запознае. Вашият син, когато порасне, ще живее в тоя „зъл“ свят, а не в рая. Вие не ще можете веднъж завинаги да го изолирате от среща със злото.

   И още докато аз говорех, малкият ме поглеждаше гневно и дърпаше майка си за ръкава. Майка му с трепет се обръщаше към него и го галеше с ръка.

   Аз продължих:

– Пуснете го, госпожо, свободно в тоя свят! Следете го само издалеч и му помагайте сам да може да се ориентира и при стечение на добри обстоятелства и посред най-голямо зло. Пуснете го, нека види злото, нека да го усети, нека го изпита, да го изтърпи. Напътвайте го само да прави разлика между доброто и злото и да се революционизира против злото, против злото и у себе си, и около себе си.

               Изведнъж малкият нервно подвикна на майка си:

– Ставай, като ти думам!

Засрамена, майката скочи от стола, погали детето по главата и почна да се готви да излиза, цедейки през зъбите си тия думи:

– Моят син е добър!

   А аз с тъга на сърцето помислих в себе си:

– И това е един малък диктатор, един от многото такива!

   Аз бих могъл като на длан да предвидя бъдещето на всички подобни малки диктатори и големи егоисти. Те, като влязат в допир с хората, първом ще търпят удар след удар, и разочарование след разочарование. След това ще бъдат най-дръзки критикари на чуждите слабости и най-черни песимисти. И най-накрай ще свършат като слуги и на своите, и на чуждите слабости, и ще бъдат презрени ласкатели и подлеци.

   Такива малки диктатори, такива обезобразени детски същества по-малко ще се намерят по селата, а повече по градовете. Все още селото ни дава винаги повечко добри люде за държавата. Тъй наричаните „суеверни“ села по-рано са изхвърлили „идолите“ из своите къщи, отколкото „правоверните“ градове. Всеки от вас би се засрамил, ако си помисли и разбере, колко от нашите най-видни и най-богати домове не са били в състояние да дадат възпитание на своите деца.

   Един баща държи трима частни учители за своя син. На всекиго едного от тях той плаща за особен учебен предмет, а няма нито един учител по възпитание. И бащата се гордее със шестиците на своя син. Аз разговарях с тоя младеж. Той необичайно много е суетен по отношение на своите училищни бележки. Иначе никога не се впуща в разговор, нито с радост слуша разговора за доброто и за злото в света. Той ни най-малко не е научен да се революционизира против злото. Когато му говорите за това, той ви поглежда тъпо и безизразно, както овца, когато и шепнеш на ухото за свежа или суха детелина. Аз съм уверен, че тоя младеж ще бъде много нещастен и много лош човек, напук на похвалата, която разнасят за него и собствените му родители и учителите му. Него го ласкаят, и той сам се ласкае, и именно това го убива. Той отива и в църква. Но защо? Ето, той си въобразява, че дори и Църквата ще го ласкае. Той не знае, че Църквата има за него само укор и съжаление. Това не знаят и неговите родители.

   Църквата, братя, има само укор и съжаление за всички ония, които не са научени да се революционизират против злото. Църквата няма никаква полза от ония, които самата нея наистина обичат, ала в същото време и злото не мразят. Църквата няма никаква полза от ония, които всяка неделя палят големи свещи, а в същото време още никога нито един свой грях не са пожелали да накажат, нито чужд да опростят. Никаква радост Църквата не изпитва, когато в нейните първи редове се нареждат, и даже излизат пред всички останали верни, пеят „Херувикито“ и четат „Верую“, ония люде, които само с краката си стоят в Църквата, а в същото време мислите им са на борсата. Има люде, които мислят, че правят чест на Църквата, кога я посещават. Някои от тия люде тъй бръщолевят: „Ето, аз човекът на 20-тия век, висш чиновник, облечен по последна мода и с бяла връзка, аз, който имам познания по физика и биология, вместо да отивам в кафене или на театър, направих чест на Църквата и я посетих.“

   За такива хора Църквата има само укор и съжаление. Никой не въздава истинска чест на Църквата, освен оня, който се революционизира срещу злото. Най-голяма чест на Църквата правят най-големите революционери против злото, които са огладени и блестящи камъни на самата Църква. Чест ще правят на Църквата и в бъдеще само ония, които ще възпламеняват християнска революция в човешките души. Чест ще направят на Църквата ония родители, които ще приучат своите деца винаги да се революционизират против злото. Ще правят чест на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. И всички ние, които бихме запалили най-благородната революция в мъртвите сърца и приспаните души на своите братя и ближни, ще правим чест на Църквата.

   Най-голямото добро, което родителите могат да сторят на своите деца, се състои в туй: да ги научат да познават злото и да се революционизират срещу него. Ти си баща. Добре, пускай твоя син нека отива при Христа всеки ден. Не му препречвай пътя, но даже сам ти го заведи при Спасителя. Преди всичко потребно е да цениш своя син не само със сърцето си, но и с разума си. Поставяй го всяка вечер на изпит. Научи го всяка вечер да ти се изповядва. Кога усетиш и видиш у него разкаяние за злото, което се е породило в неговата душа, и революционизиране против злото, тогава знай, че твоят син вече е започнал да се възпитава. Но ти продължавай да го поставяш на изпит, продължавай да го изповядваш. И нито един ден не пропускай да мине без това. Бъди свещеник за своя син – задължението на свещеника е да революционизира хората против злото – и тогава твоят дом ще стане храм. Не скривай от сина си, че и злото в тоя свят има своя висок и затвърден престол, пред който милиони хора денонощно се кланят. Но в същото време утвърди в него вярата, че той не спада към тия милиони, които се прекланят пред злото, а че той е предопределен за войник на доброто.

   От тебе, майко, зависи най-много. Имай винаги в ума си следните три неща.

   Първо: остави понякога своето дете без обяд. Ти не трябва да бъдещ за своето дете един ангел, който само милва, но и ангел, който мисли и съди. Остави твоето дете понякога без обяд; това е наложително потребно. Твоето дете трябва да знае, що значи да бъдеш гладен, и трябва да бъде способно, през течението на своя живот от време на време да може да пожертва своя обяд за гладните. Ония, които никога върху себе си не са изпитали властта на глада, са станали най-немилостиви и най-безбожни.

   Второ: не позволявай на своето дете никога да говори зло за другите човеци, преди да е признало своето зло и преди да се е разкаяло за него. Света може да оправи само оня, който е в състояние първом себе си да поправи. Всички велики реформатори на света са преживяли предварително една велика вътрешна революция. Всички християни могат да оправдаят своето име главно с такава една вътрешна революция.

   И трето: не учи твоето дете на себичност. Вината за тоя грях 90% лежи върху майката. Да научиш детето си на себичност, това ще рече да му припомниш онова, което природата вече му е предала още при зачеването му. Майко, ти колко и да го учиш против себичността, никога няма напълно да победиш природата! Затова не преставай да съветваш сина си всяка сутрин така: „сине, от всичко онова, което имаш като свое, давай достатъчен дял и на твоите приятели, които нямат нищо!“. И след това, майко, не преставай всяка вечер да търсиш сметка от своя син за добрите му дела през тоя изминат ден!

   Аз познавам няколко майки – милионерки в нашия град, но със срам трябва да кажа, че не познавам нито една, която всекидневно да дава на своите деца по един лев, за да помагат на сиромасите. С радост пак и с благодарност трябва да помена, че един младеж, търговски калфа от гр. X., никога в събота не обядва, но спестените по тоя начин деветдесет лева от обеда (толкова струва неговият обяд) дели със сиромасите пред църквата. Госпожо министершо! Госпожо генералшо! Госпожо милионерко ! Нима вашият син не е в състояние да стане поне толкова добър, колкото е този калфа? От това място аз поемам върху си задължението да ви кажа онова, което вашите приятели и почитатели говорят зад гърба ви, без да имат смелост да ви го кажат направо в очите, във ваше присъствие. А те говорят приблизително така : чудно нещо, как така цялата интелигентност и богатството и званието на тая висша дама, която толкова блести по салоните, не са били в състояние да дадат на детето и поне малко по-добро възпитание от възпитанието на уличниците! Чудно е, как тая дама смее още да се явява в обществото, в коприна облечена и с горда усмивка на уста, когато има син, който сега е зло за своя дом и който утре ще стане зло за цялото общество и за целия народ!

   Многоуважаеми майки, доведете Вашите деца при Христа и научете ги преди всичко да се революционизират против злото, което е завладяло тяхната душа!

   С нищо и по никакъв друг начин една жена не може да докаже, че е истинска патриотка, ако не е възпитала своите деца в патриотичен дух. Ако е пропуснала да стори това, нейният патриотизъм е лъжлив, па макар тя да е членка и на всички патриотични дружества и макар и да подписва дори и най-огнените шовинистични резолюции. Герои не се отглеждат в патриотичните дружества, но в семейството. Аз познавам родители, които книжовно много добре умеят да определят патриотизма, а техните деца с презрение отричат отечеството. Аз се срамувам от патриотизма на такива родители и от сърце желая и те да се засрамят от него.

   С нищо друго един родител не може да докаже своята принадлежност към дадена религия и своята религиозност, освен чрез религиозното възпитание на своите деца. Ако един родител и сутрин и вечер прави поклони пред Бога и редовно посещава Божия храм и раздава милостиня в името на своята вяра, а притежава безбожни деца, той не се е издължил нито пред Бога, нито пред човечеството.

   Чест ще сторят на Църквата и ония учители, които ще направят своите ученици християнски революционери. Учителят трябва да допълни всичко онова, което родителите са пропуснали, и да поправи всичко, което родителите са изкривили. Добрият учител нищо не смее да пропусне; но, дори и всичко друго да пропусне, а само да научи детето да се революционизира против злото, пак е направил достатъчно. И обратно, дори и ако би предал всички знания на детето, а е пропуснал да го революционизира против злото, нищо не е сторил. Да не бъде оставено детето равнодушно спрямо злото – това е най-главното в делото на възпитанието.

   И всеки от нас ще стори чест на Църквата, ако се настрои революционно против злото в себе си и около себе си, и ако би раздухал пламъка на истинската морална революция и в душите на своите ближни. Или, най- малкото, да стори това поне в самия себе си, в своята собствена душа.

   Историята на света е един велик градеж, на който ние сме стени. Ако всеки човек би успял от себе си да направи един добре одялан и огладен камък, това би било достатъчен принос от негова страна за великия исторически строеж. А ако пък би успял да помогне и на своите ближни, и те да се одялат и огладят, тогава такъв човек би допринесъл много повече. Добро дело човек може да направи и на самия себе си. Да просвети и облагороди себе си – това е едно велико и добро дело. И това дело не е само лично, но е и от обществено значение и е за добро на общото. Колкото отделните камъни в едно здание са повече издялани и огладени, толкова повече сградата добива полезност и красота. И историята на света добива полезност и красота със всяка добра и красива душа. Следователно, нека помогне поне на себе си оня, който не е в състояние да помогне и на другите! Но да помогне на себе си човек, това съвсем не значи да се осигури с имане поне още за триста години тук на земята. То значи да преживее една дълга и дълбока революция против злото в себе си и да се определи крайно и решително на страната на доброто. По-тежко е да се преживее тая вътрешна революция, отколкото да се придобие богатство за триста годишно живеене. Аскетизмът е само дотолкова и оправдан, доколкото облекчава тая вътрешна революция, доколкото я благоприятства. Аскетите са се усамотявали само, за да биха могли на спокойствие да се вгледат в себе си и да запалят в себе си една светлина. И, вярвайте, нито една светлина не свети само на себе си. Светлината, която ние ще успеем да запалим в себе си чрез дълго революционизиране против греха и слабостите, чрез дълго трениране, няма да свети само нам. Нея ще видят и ония, които се намират в тъмнина около нас.

   Да, всички ние, през целия си живот едновременно сме и възпитатели и възпитаници. Защото през целия си живот ние или светим на другите или приемаме светлина от другите; или помрачаваме другите, или биваме помрачавани; или подчиняваме със своя характер други хора, или се намираме под чуждо влияние. И кога искаме и кога не искаме, ние възпитаваме и се възпитаваме. Възпитанието, ако и да не е всемогъщо, то поне в действителност е вездеприсъствено. Знайно е, колко често дори и нищожните по големина мравки и пчели са играли ролята на възпитатели на човека. Отношенията между горските зверове, подобните и разнородните, са дали на човека материал за многобройни общоизвестни басни, чието възпитателно значение е неоценимо. Човек се възпитава и от „червея под, кората“, и от „водата, която рони брега“, и от „златото, което дори и посред бунището не губи своя блясък“, и от слънцето, което „грее и на добрите и на лошите“ (гл. Мат. 5:45), и от огъня, който се получава при триене или удар. Нямата и бездушна природа, която, както ни изглежда, не усеща присъствието на човека, всякога е била красноречив възпитател на същия. Тя често е подбуждала човека да се опомни, често го е съветвала, карала му се е по свой собствен начин или го е засрамвала.

   Несъмнено много по-голямо възпитателно влияние оказва човек върху човека. Това влияние се предава не само чрез дела, нито само чрез думи, но и със всеки жест. Всеки жест на, ръката или лицето може да има възпитателно значение. Едно лукаво намигане с очи е в състояние да разврати, една невинност. Един презрителен поглед е в състояние да накаже грешника и да пробуди в него съвестта. Едно решително движение на ръката е в състояние да подигне падналото въодушевление у цяла една войска. Възпитателните влияния могат да бъдат добри и лоши. Някои от тях влизат в нашата душа с наше знание и одобрение, някои се втурват насила, някои се промъкват крадешком.

   Има хора, които все още се съмняват в силата на възпитанието и питат: може ли чрез възпитание да се постигнат някакви решителни резултати? И въобще възможно ли е възпитанието на човека? Как да не е възможно възпитанието на хората, когато дори опитомяването на животните е възможно? А опитомяването какво е друго, ако не една известна степен на възпитанието? Дайте на някой пивовар ечемик. Той ще ви го върне във вид на бира. Дайте на фабриканта на захар захарно цвекло. Той ще ви го покаже във вид на захар. Това изглежда като много по-голяма магия, отколкото да се укроти един див звяр и да бъде възпитан един невъзпитан човек. А щом е възможна по-голямата магия, откъде-накъде да не бъде възможна по-малката – възпитанието?

   Може да се каже изобщо, че в културното общество няма невъзпитани люде. Има само добре и лошо възпитани люде. Добре възпитани люде са ония, които вярват в победата на доброто в света и които се борят, и според нуждата, са готови да се пожертват за тази победа на доброто. Лошо възпитани хора са ония, които не вярват в победата на доброто, и които, поради това свое неверие, изоставят доброто и се поставят в служба на злото. Да бъде някой възпитан за доброто, това значи да бъде войник на доброто. А да бъде възпитан за зло, значи да бъде войник на злото. Войската на доброто примамва със своята благородна храброст, а войската на злото – със своя брой. Но най-голям е броят на наполовина възпитаните люде: това са хората, които вървят между доброто и злото, и които вземат своята дажба ту от едната, ту , от другата войска. Когато минаваш между реките на доброто и злото, приятелю мой, нека не ти бъде все едно: от коя река ще утолиш своята жажда. Реката на доброто, това е само единственият свеж, сребрист и кристален поток, който може да те освежи и в който можеш да огледаш своето лице. Реката на злото, това наистина е широка и дълбока река, ала тя същевременно е и мътен порой от мед и мляко и отрова. Млякото и медът образуват само една тънка кора, под която тече отрова. Добре възпитаният човек не се колебае нито миг, към коя река да обърне своето лице. Възпитай добре и ти сам себе си, и няма да се колебаеш! Възпитай така и другите около себе си, та и те да не се колебаят!

   Всички обществени институти – Църквата, училището, съдилищата и пр. – помагат на човека да се възпита за войник на доброто. Тогава откъде и защо се набира толкова голяма войска на злото в света? Къде се възпитава и подготвя тя? Тя се възпитава чрез несъвършенствата на ония институти, които са призвани да служат на доброто. Тя се възпитава главно под прикритието на човешката леност и непредпазливост, както бурените никнат и растат навсякъде и на всяко място, гдето не достига работливата ръка и острото око. Достатъчно е малка слабост у църковниците, или малко глупост в училището, или малко неправда в съдилището и пр. Всичко това дава голяма сила и опора на злото.

   От всичките възпитателни институти, Църквата по преимущество е революционна. Тя е като камбана, която на едни само с нежен тон напомня дълга, а на други – с гръмовит глас бие тревога. Тя е пренесла своя революционен квас през вековете. И днес го носи, и ще го носи до края на историята.

   Християнската революция облагородява човека. Тя цели да направи от хората богове гладни и жадни за правда (Мат. 5:6).

   Революционери, революционери са потребни днес на земята: истински и велики, божествени революционери! Нам ни е потребно такова поколение, което ще може да се възкачва по нагорнището, а не да се хлъзга по надолнището. Това поколение не могат да бъдат майчините глезльовци, нито малките диктатори. В това поколение няма да влязат и ония, които със скърцане на зъби и с нож в ръце говорят за другите люде, а никога и не помислят да проверят своята душа, която се е превърнала в истински жабуняк и змиярник. Земята се е напукала от глад и жажда за революционери, но за революционери по Божия милост и по свое доброволно решение!

   Болшинството човеци представляват величина с две измерения, ако е позволено така да се изразим: с дължина и ширина. Липсва им височина; а за дълбочината, това тайнствено измерение на нещата, у тях и дума не може да става; растат само на дължина и ширина. Те нямат истински революционен квас, който би им помогнал да растат във висина и дълбина. Господстващата педагогика може да бъде сравнена с планиметрията, която борави с двуизмерими геометрически фигури. А земята днес изисква революционери с четири измерения, и непременно с дълбочина и височина : с дълбочина дори до Ада, и с височина до Бога. От такива революционери се нуждаят и отделните народи и цялото човечество заедно. Един народ не може нито дори да формулира, а камо ли да осъществи, без велики революционери своите тежнения. Без велики революционери човечеството не може да осъзнае стойността на своите идеали, нито е в състояние в действителност да ги направи да станат те живот, нито пък знае какво иска и от що боледува.

   Когато от хаоса е трябвало да произлезе светът, Бог е революционизирал хаоса чрез Своя Дух, и на мястото на хаоса е дошла дивната звездна хармония. Ако Бог би поискал насила, без нашето съдействие, да проведе в хаотичните души на днешните люде една силна революция против тяхното собствено зло, всички люде в едно  късо време биха станали способни и за една идеална социална революция, и хаосът би изчезнал, и тогава биха засияли звезди и в нашите души и в нашата история. Всички наши идеали биха били осъществени много лесно и много скоро. Но Бог не ни принуждава. Той зачита нашата свобода. Затова и очаква ние сами доброволно да проявим божествен напор към доброто. Да, наистина, божествен напор е потребен за един морален преврат в душата на един човек. Трябва човек първом „да умре“ и тогава отново „да се роди“. Говоря с притчи. Трябва да може да подигне стоящата над него „надгробна плоча“ и да възкръсне, и чак тогава да стане човек, който е най-потребен за нашето време. Трябва да пуснем, и дори ние сами да заведем децата при Христа, за да излязат от тях люде, от каквито ние се нуждаем. Не пречете на децата да отиват при Христа, защото само Христос може да ги подготви за истински революционери. Само Христовата революционна педагогика възпитава истински човеци. А земята е жадна и гладна за такива човеци, които да вярват в Бога и да воюват против злото.

   Искате ли да ускорим приръста на тия хора на земята, тогава нека побързаме да направим онова, което сме пропуснали, но което е най-важното: да пуснем децата да отиват при Христа, най-великия Учител на революцията, и, заедно с децата, и ние да идем при Него!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Взето от списание „Духовна култура“ кн. 7 – 1946 г.

Евангелие за Божията Сила и човешката вяра

Лк. 8: 41 – 56, Зач. 39

       Когато сияйното слънце освети камъка, той започва да сияе.

       Когато незапалената свещ се допре до запалена, и тя почва да гори.

       Когато магнитът се докосне до някой предмет, този предмет се намагнитизира.

       Когато електрическият кабел се допре до друг, по него протича ток.

       Тези физически опити са само подобие или притча на духовния опит. Всичко, това, което става външно, е само подобие на онова, което става вътре. Цялата тленна природа е като сън за вътрешната реалност и като приказка за непреходните неща. Душата е реалност в тялото, а Бог – реалност в душата. Когато Бог се докосне до душата, тя оживява и проглежда; когато душата се докосне до тялото, то оживява и проглежда. От душата тялото получава светлина, топлина, магнетизъм, електричество, зрение, слух и движение. Всичко това изчезва от тялото, когато душата се отдели от него. А от Бога душата получава особена светлина и особена топлина, магнетизъм, електричество, зрение, слух и движение. Всичко това изчезва от душата, когато тя се отдели от Бога. Мъртвото тяло е картина на мъртвата душа, т.е. душата, разделена от Бога.

       Има ли на този голям свят някой, до когото, като се докоснат мъртвите души, да оживеят, да засветят, да запламтят, да се намагнитезират и наелектризират със силата на живота?

       Има ли в това прешироко и предълбоко  гробище на човешката история някой, до когото, като се докоснат мъртвите тела, да станат, да проходят и да проговорят? Трябва да има – иначе слънцето и земята, зимата и пролетта, магнитът и електричеството, и всичко съществуващо в тази природа, ще са картина на нещо, което не съществува – сянка без обект, сън без реалност.

       Наистина, трябва да има, иначе Господ Иисус Христос не би дошъл на земята. Той дошъл на земята, за да покаже на хората действителността, на която цялата природа, със своите предмети и събития е само като картина, като сън и приказка. Господ дошъл, за да докаже истинността на лекциите [изнесени на хората] от слънцето и от земята, от зимата и от пролетта, от магнетизма и електричеството, от всички сътворени от Бога творения в природата, положени пред човека като книга, но книга, още непрочетена от него.

       Той е този огнен стълб в историята на вселената, от Когото мъртвите души получават светлина, топлина, движение и красота[1]. Той е и това Дърво на живота, до Което, като се докоснат, мъртвите тела стават, прохождат и проговарят. Той е чист благоуханен балсам на здравето, до Когото, като се докоснат, слепите – проглеждат, глухите – прочуват, немите – проговарят, бесноватите – идват на себе си, прокажените се очистват и всякакви болни се изцеляват.

       Днешното евангелско четиво посочва още един пример за това как от допира с Христос болните оздравяват, а мъртвите възкръсват.

В онова време, ето, дойде един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и, като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото той имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране. По кое време? Кога се случило това? По времето, когато Господ се върнал с ладията през езерото от Гадаринските предели, където се очистили двама души, обсебени от зли духове, и където преди това укротил бурята в езерото. Извършил тези две преславни чудеса, Той сега е повикан да извърши и трето – да възкреси мъртвец, и всичко това – в едно твърде кратко време. Той бързал, през Своя живот на земята, да направи повече добрини на хората, като давал с това и на нас пример, че трябва да бързаме да правим добро, докато имаме светлина. И макар че тези три чудеса по характер са съвсем различни, всички те имат една обща прилика, а именно – те всички показват властната сила на Христос Спасителя; власт над природата, власт над демоните и власт над смъртта по отношение на човешките души. Трудно е да се каже кое от тези три могъщи неща е по-страшно, по-славно и нечувано. Кое е по-трудно: да се укротят стихиите – водната и въздушната, или да се изцелят неизцелимо бесноватите, или да се възкреси мъртвец? И трите са еднакво трудни за смъртния и грешен човек, и всичките три са еднакво лесни за Христа Господа. Когато човек вникне дълбоко във всяко от тези чудеса, с трепет в душата ще почувства величието и всемогъществото на  Духа, Който в началото е сътворил света. Рече Бог: да бъде…Тъй и стана.

       Евангелист Матей нарича Иаир началник, а какъв началник бил той, ни съобщават Марк и Лука, а именно – началник на събранието или синагогата, където се решавали църковно-народни дела. Единствената му дъщеря била на умиране. Какъв ужас било това за него, който, както и целият еврейски народ, имал слаба и неопределена вяра в задгробния живот! За човека с власт това било двоен удар – първият е родителската тъга, а вторият – чувството за срам и унижение пред народа, защото такава страшна загуба се считала за Божие наказание. В своето отчаяние той дошъл при Христос и кланяйки Му се, казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее. Защо евангелист Лука пише, че дъщерята на началника била на умиране, а евангелист Матей, че вече е умряла? Лука описва всъщност какво е станало, а Матей цитира думите на самия молител. Не е ли обичайно хората да преувеличават своето нещастие? Това преувеличаване идва, защото, когато нещастието дойде неочаквано, изглежда много по-голямо отколкото е, и второ, защото онзи, който търси помощ, обикновено представя нещастието по-голямо отколкото е, за да я получи. Не се ли чува често при пожар на къщата вик: „Помощ! Къщата ми изгоря!“. А всъщност къщата не е изгоряла, а гори. А че момичето още не било умряло, когато началникът Иаир се обърнал към Господа, ще чуем малко по-късно от Иаировия слуга. И да е имал Иаир вяра в Христа, тази вяра не е била така силна, както на римския стотник в Капернаум. Защото,  докато онзи възпирал Христа да не влиза в дома му, считайки себе си за недостоен за такава чест, и го молел само да каже дума: Кажи само дума и слугата ми ще оздравее (Мат. 8: 8), докато Иаир кани Господ да влезе в неговия дом, та и да възложи Своята ръка върху умрялата му дъщеря. Тази вяра, значи, съдържа и нещо материално в себе си.  Дойди и възложи върху ѝ ръце! Иаир търси от Христа някакъв осезаем начин на лечение. Сякаш че Христовото слово е по-малко чудотворно от Христовите  ръце! Като че ли онзи глас, който е укротил бурята и вятъра и изгонил демоните от бесноватите човеци, и, по-късно, възкресил мъртвия и погребан преди четири дена Лазар, нямало да може да възкреси и Иаровата дъщеря? Но Господ е многомилостив и не отхвърля скърбящия баща затова, че вярата му не била съвършена, а веднага отива да му помогне. Но по пътя се случва чудо с една жена, чиято вяра била по-голяма от Иаировата, за да може този народен водач да се увери, че целият Христос дава изцеление, а не само Неговите ръце. Но както и да се влезе в общение с всемогъщия Христос, Той цери. С това да се окуражат и онези, които, по една или друга причина, не могат да отидат при Христа Господа. Господ е разпрострял Своите свети ръце на Кръста, за да прегърне всички онези, които се приближават към Него, независимо откъде. А ето какво се случило при отиването Христово заедно с тълпата в Иаировата къща:

       А когато Иисус отиваше, народът се притискаше о Него. И една жена, която от дванайсет години страдаше от кръвотечение, и която бе разнесла по лекари целия си имот, и не могла да бъде излекувана ни от едного, приближи се изотзад, допря се до края на дрехата Му; и веднага кръвотечението ѝ престана. Безчислена тълпа вървяла след Христа още след като слязъл на брега, връщайки се от Гадара. Защото се споменава, че всички Го чакали. А народът се притискал към Него; всеки искал да бъде в близост до Него, да чуе необикновени думи и да види необикновени дела – някой от духовен глад, а някой от любопитство. Тук била и тази болна от нечиста болест жена. Кръвотечението при жените и когато е естествено, е бич, който укротява страстите и привежда жената в смирение. А непрестанното кръвотечение, през пълни дванадесет години, наистина е като ад от мъки, от срам и нечистота. Тази жена се лекувала и лекувайки се, потрошила всичко, що имала по доктори. Но помощ от докторите нямало, защото не могла да бъде излекувана ни от едного. Представете си нейното всекидневно миене и преобличане, нейните грижа и срам! Изглеждало така, сякаш че Бог само за това я е сътворил, та от нея да изтича кръв и тя да дочака края на своите дни, надявайки се кръвотечението да спре, в мъки, които не били леки, и в срам, който не можел да се изкаже.

Така става и с нас при всяка продължителна болест. Но всъщност Бог промислил и за нея, както промисля за всяко Свое създание. Нейната болест била за нейно душевно спасение и за велика Божия слава. Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея (Мат. 9: 21), казвала тя на себе си, бутайки се в тълпата, за да стигне до Христос. Такава вяра имала тази жена! Преди имала вяра и в лекарите, при които ходила, но [предишната ѝ] вяра с нищо не ѝ помогнала. Защото самата вяра не е достатъчна, ако онзи, в когото се вярва, не може да помогне. Нека, следователно, да замълчат всички, които по своето крайно незнание и неверие говорят за сугестия и автосугестия в евангелските чудеса. Тази смирена и изстрадала жена нямала нито смелост, нито надежда да застане пред Христа, да му обясни за своето страдание и да потърси помощ. Как може от срам да стори това пред толкова народ? Нейната проклета болест била от такова естество, че ако явно я разкриела, би предизвикала отвращение, осъждане и присмех. Затова тя се приближила изотзад на Господа и се допряла до Неговата дреха.

И веднага кръвотечението ѝ престана. Как узнала, че кръвотечението е престанало? Защото и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта. Като червей, който непрестанно пълзи по гнойна рана, така и тази жена дотогава [вероятно] е усещала в себе си нездравото кръвотечение. Но докосвайки се до Христовата дреха, тя усетила, че кръвта се е успокоила; всъщност не усетила, че кръвта се е успокоила, както и здравият човек не я усеща в себе си. Здравето се върнало в нея като магнетизма в магнита, като светлина в тъмна стая. Това не било единственият случай на изцеления на болен от допирането до дрехата на Господ Иисус. На друго място се съобщава, че мнозина желаели да се допрат до полите на Неговата дреха, и които се допряха, изцериха се (Мат. 14: 36). Колко ли такива нечувани чудеса Господ Иисус е направил за човеците! И то не само от Своята тридесетгодишнина, когато започнал да проповядва Своето спасително Евангелие на хората, а от деня и часа, когато бил заченат в утробата на Своята Майка! Златоуст казва: „Неговите чудеса по своето множество превъзхождат броя на дъждовните капки“. Колко ли тайнствено се е изменило всяко същество от Неговото телесно присъствие в света! И колко ли и днес стават тайнствени чудеса и удивителни промени в битието на онези верни, които се докосват с устата си до пречистите Негови Тяло и Кръв! Това е неизброимо, неизмеримо и неизразимо. Тази жена не се допряла до Неговото Тяло, а само до Неговата дреха и мигновено оздравяла от продължителната болест, от която дълго и трудно се лекувала при толкова лекари. Тя потрошила цялото си имущество по тях, за да я изцерят. Лекарите взели нейното състояние, но не ѝ дали здраве. Но ето Го безкористния Лекар, Който не ѝ взел нищо, а ѝ дал всичко, което желаела; и то без труд, без страдания, неотложно. Така в пълнота е и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините (Иак. 1: 17).

       И рече Иисус: кой се допря до Мене? И когато всички се отричаха, рече Петър и ония, които бяха с Него: Наставниче, народът Те обкръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Иисус рече: допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене. Господ защо пита, като знае кой се е допрял до Него, и като знае, че никой от онези, които пита, не може да знае това? За да стане вярата на изцелената жена явна, та с това завинаги да се утвърди [вярата] и в нея, и в останалите, и така и в присъстващите, и във всички нас да се прояви Божията сила. За да не изглежда постъпката на жената като светотатство, трябвало самата тя да каже какво ѝ е сторил Бог. Не е хубаво някой да краде, за да се ползва от светинята, защото макар неговото тяло в този момент и да е получило полза, душата остава без полза и често заради това може да погине. Човек трябва в чистота и с благодарност да приема всеки дар, който идва от Бога. Господ иска да покаже вярата на жената, та и нас да научи, че вярата е условие, според което Бог прави на хората всяко благодеяние. По своята безкрайна милост, наистина, Бог често прави добрини и без вяра в хората, ала като иска вяра от тях, Той въздига човешкото им достойнство на свободни и разумни същества. Нима човек е свободен и разумен, ако той не желае да допринесе за своето спасение? А Бог иска от човека най-малкото нещо, което може да се поиска, а именно – вяра в живия Бог, в Неговата любов към човека и в Неговата готовност винаги да стори за човека всичко, което служи за благото му. Откривайки вярата на тази жена, Господ иска да утвърди във вярата и Иаир, да му покаже, че не е необходимо да иска Той да ходи в дома му и да възлага ръка върху умрялото момиче. Той е силен да лекува по много начини, а не само с полагането на ръка. Той може да помогне със Своята дреха, както и със Своите ръце, и отдалеч, както и отблизо, от улицата, както и в къщата. Господ иска да покаже на хората Своята божествена сила, не за да го хвалят – за Него всички човешки хваления са нищо, – а за да узнаят истината и да се възползват от нея. А именно – всяко благо, което хората получават, идва целенасочено[2] от Бога. Не дрехата Христова е дала изцеление на кръвотечивата жена без Христовото знание и без непосредствената Христова сила, която излиза от Него. Също така разумна и жива е Божията сила, която идва на помощ на вярващите чрез мощите на светиите и чрез иконите. Христовата вяра не познава магиите и гадаенето. Никакво сътворено същество в природата не може със собствени сили да бъде от каквато и да е полза за човека, ако Бог не му даде съзнателно Своята благотворна сила, която излиза от Него. Това се отнася за всички земни лекарства, както и за минералните води. Бог не е по-далече от лекарствата и от минералните води,  отколкото Христос Господ – от Своята дреха. И който се ползва от лекарствата и минералните води с онази вяра, с онази срамежливост и целомъдрено страхопочитание, с които тази болна жена се допряла до Христовата дреха, бива изцелен. Който пък се ползва от лекарствата и минералните води без Бога, та дори и против Бога, рядко получава изцеление. А и да го получи, получава го по превеликата Божия милост, та да познае и признае тази милост, и да прослави Бога. Господ изцелил безумния бесноват в Гадара без вяра и без неговото знание, защото лудият не можел да знае, нито пък да вярва – и за да покаже заради какво станало това изцеление, както и поради какво Бог въобще дава изцеление на невярващите болни, му казал: Иди си у дома при своите, и разкажи им какво ти стори Господ, и как те помилува (Марк 5 :19). Ето, много от човеците  се допрели до Христос, но не усетили онази сила, която усетила болната жена, допряла се до Него с вяра и страх. Също така и днес има мнозина, които целуват иконите или мощите на светиите, или Честния Кръст и Евангелието, както било и с онзи многочислен народ с любопитен ум и кораво сърце, който се допирал до Христа. А за истинските вярващи е било същото каквото и за тази болна жена, която оздравяла. Който има очи да гледа, нека види, и който има уши да слуша, нека чуе!

       Жената, като видя, че не можа да се укрие, разтреперена се приближи и, като падна пред Него, изяви Му пред целия народ защо се бе допряла до Него, и как веднага се е излекувала. А Той ѝ рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром! От гласа и Христовите думи жената почувствала, че Той знае нейната тайна, и че от Него не може да се укрие. Започнала да трепери от страх, стоейки лице в лице с Онзи, който знае и най-тайните човешки дела, и най-съкровените тайни на човешките сърца. Тя усетила една сила Христова – сила чудотворна, целителна. Затова, вероятно от страх, е затреперила пред Всемогъщия. Но сега, като чула, че Господ Иисус знае нейната тайна на тайните, тя с удвоен страх затреперила пред Всезнаещия. Покрай всемогъществото на Господа Иисус на нея се открило и Неговото всезнание. Тя открила и изповядала всичко. Нейният срам се обърнал на страх. Срамът от тази болест изчезнал, защото оздравяла; а страхът, поради всемогъществото и Христовото всезнание, заел мястото на срама. Като я видял така уплашена, Господ я утешил с отеческите слова: дерзай, дъще! Има ли по-сладостна утеха на този свят от тази да се чуят тези две думи от безсмъртния Цар и Владика? Той я окуражава и нарича дъщеря! Няма истинска, нито пък постоянна храброст, докато човек не бъде окуражен от Бога. Човек не познава безстрашието, докато не познае Бога, нито познава утехата и насладата докато не познае Бога като свой Отец и себе си като Божие чедо. Тези две думи не ще чуе със своя дух нито един човек, докато не се обнови и прероди духовно. А тази жена е била като новородена – по тяло и по дух; по тяло, защото нейното нечисто и полумъртво тяло станало здраво; и духом, защото познала всемогъществото и всезнанието на Господ Иисус. Твоята вяра те спаси. И тези думи са колкото за поучение, толкова и за окуражаване. Какво бихте казали, ако Господ не се е смирявал до гладуване и миене на нозете на хората, ако не е приписвал Своята сила на Някой Друг – на Своя Отец небесен, ако не е разделял Своята слава с хората, приписвайки им нещо от нея? Нямало ли земята непрестанно да се тресе от Неговите божествени стъпки? И целият свят не би ли се претворил на пламък от Неговите слова? Кой би посмял да Го погледне в очите? Кой би застанал близо до Него и да го докосне? Кой би слушал словата му, без да се разтопи? Но затова Господ се облякъл в човешко Тяло, за да може да общува с хората като брат с брата; затуй Той толкова се смирявал и понизявал; затова на всяка крачка окуражавал хората; и затова в края на краищата приписвал Своите дела на тяхната вяра. Докато Господ разговарял с тази жена, Иаировото положение станало по-лошо. Докато още говореше, дойде някой от дома на началника на синагогата и му рече: дъщеря ти умря; не прави труд на Учителя. Но Иисус, като чу това, отговори му и рече: не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде. От това става ясно, че Иаировата дъщеря още не била умряла, когато той дошъл да покани Христа да отиде в неговия дом. Но била на умиране преди последния дъх, така че за нея можело да се говори като за умряла. Не прави труд на Учителя. За Христос още мислят като за Учител и Го наричат Учител онези, които още не са почувствали Неговата непостижима сила. Но вижте колко благ и милостив е Господ! Преди началникът Иаир да заплаче и да изрази своята родителска болка, Той го преварва с утехата и окуражаването: Не бой се! Случилото се не променя нещата ни най-малко: полужива или умряла – е все едно. От Божията сила не може нищо да се отнеме. Ти само върши това, което се иска от тебе: само вярвай! Сега си видял чрез тази жена, че за Бога всичко е възможно. Онзи, който само с мисъл спрял непрестанното дванадесетгодишно кръвотечение, може отново да събере [заедно] душата и тялото на твоята дъщеря. Ти само вярвай, и спасена ще бъде.

       А когато стигна в дома, не позволи никому да влезе, освен на Петра, Йоана и Иакова, и на бащата и майката на момичето. Петима свидетели са достатъчни. А пред земните съдилища не са ли достатъчни и двама? Той взима тримата Свои ученици, които досега са били свидетели на Неговото чудесно Преображение на Тавор и на Неговата душевна борба в Гетсиманската градина; именно онези, които по това време били духовно по-зрели от останалите деветима, за да могат да приемат и разберат [доколкото е възможно за хората] дълбоките тайни на Неговата сила и Неговата същност. Тези тримата трябвало да видят това първо чудо на възкресяване на мъртвец, което Господ със Своята сила извършил, за да разкажат на останалите деветима свои другари, та така да ги научи да си вярват един другиму. По-късно пък, при възкресението на сина на Наинската вдовица и на Лазар, ще присъстват всички ученици. А защо взима със Себе си и родителите на умрялата дъщеря е ясно. Тяхната мъртва дъщеря трябва да помогне за възкресението на техните души. Кой би имал по-голямо право от родителите да се възползва духовно от своите деца?

       Като влязъл в къщата, Господ погледнал към онези, които плачели и ридаели за умрялата. Всички плачеха и ридаеха за нея. Но Той рече: не плачете; тя не е умряла, а спи. И смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла. Матей и Марк допълват тази картина. Тук били музикантите и оплаквачите, наемани от съседите, какъвто бил тогавашният обичай при богатите евреи, както и при езичниците. Бил плач и ридание, и писък голям. Иаир бил между първите, ако не и първият човек на това място. Освен платените музиканти и оплаквачи, там трябва да са били и много негови роднини, приятели и съседи, които искрено скърбели за рано споминалата се девойка. Но защо Господ казва на народа: Тя не е умряла, а спи, когато Той  добре знае, че е умряла? Първо, затова всички присъстващи да потвърдят, че девойката наистина е умряла. А те с нищо по-добре не можели да потвърдят това, както с присмеха над Него заради престореното Му незнание, че болната е умряла. И второ – за да покаже, че смъртта в Неговото присъствие на земята е изгубила своето жило и своята власт над хората и е станала като сън.

       Смъртта не е унищожение на човека, както и спането не означава унищожение на човека. Смъртта е преминаване от този живот в другия. А Господарят и над единия, и над другия [живот] е един. За огрубелия от плътски живот човек краят на този плътски живот означава край на живота въобще. Т.е., като се повреди колата и остане на пътя, неизбежно ще пострада и пътникът в колата и не ще може да продължи. Такова е безумното разсъждение на плътските хора. А духовните хора гледат и виждат, че когато колата се повреди, пътникът излиза от нея, оставя я и продължава пътя си без кола. Не може ли Майсторът, Който е създал и колата, и пътника, да поправи колата и да нареди на пътника да се върне в нея? Така е и с възкресението на мъртвите – безсилното тяло се лекува и душата се връща в него. Така че Господ ни най-малко не е преувеличавал нещата, като сравнявал смъртта със сън. И Той доказал това със Своето собствено Възкресение, след насилствената Му смърт и тридневното пребиваване в гроба, както и с възкресението на много умрели в часа на Неговата кръстна смърт, а и по-късно, през цялата история на Църквата, когато умрели са се връщали чрез молитвите на светите богоугодници към живота. Това Той всъщност доказал и при този случай с възкресението на Иаировата дъщеря.

       А Той, като отпрати всички навън, я хвана за ръка, извика: момиче, стани! Онези, които били  напълнили стаята на покойницата, са я видели умряла и се уверили, че е умряла, вече не са необходими тука. По-късно ще чуят за чудото и ще видят девойката жива, а сега Господ е решил първо да утвърди във вярата един народен първенец и трима първи между апостолите. Неговият метод докарва човека до изумление и възхищение поради мъдрия промисъл и тактичност, показани при всяко чудо поотделно. Отпратил, значи, всички от стаята на починалата, и останали те, седмината: петима живи, един мъртвец и Животодателят. Дали и при този случай не се крие,  или по-точно, не се открива една велика тайна на човешката душа? Когато душата на един грешник умре, той продължава да живее с петте си чувства, живее плътски живот, празен, отчаян, протягайки на всички страни ръка за помощ. Това са така наречените материалисти на днешното време – плътски сенки без души; отчаяни, които със своите сетива – зрение, слух[3] и др. останали – се хващат за този свят, та поне още някое време да опазят плътта да не отива в гроба след душата. Но когато някой от тях, по Божий Промисъл, се срещне с Христос, той умолява Христа за помощ. И Христос Господ отива при умрялата душа, допира се до нея и я възкресява отново за живот, за голяма изненада и удивление на външния, чувствения човек. Евангелист Марк посочва точно онези думи на арамейски език, които Господ изрекъл при допирането до ръката на момичето: талита куми! Което означава същото това, което и евангелист Лука пише: момиче, стани! Какво, следователно, станало с момичето след тези Христови думи?

       И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана; и Той [Господ] заповяда да ѝ дадат да яде. Ето, виждате, че смъртта е сън! И възвърна се духът ѝ. Духът ѝ се бил разделил с душата и отишъл там, където отива духът на умрелите. Със Свото докосване и със Своите слова, Господ и тук направил две чудеса: първо – изцелил тялото ѝ; и второ – върнал духа от царството на духовете в здравото тяло. Защото, ако не изклекувал тялото, с какво щял да помогне на момичето, ако [останело] болно, а се върнел в него духът му? То щяло само да оживее, да продължи да боледува и отново да умре! Такова половинчато възкресение би било не възкресение, а мъчение. А Господ не дава половинчати дарове, а цели, не несъвършени, а съвършени. Той не върнал зрението на слепия само на едното око, а и на двете; нито на глухия дал слух на едното ухо, а на двете. Нито на раслабения изцелил само единия крак, а и двата. Така е и тук. Той връща духа в здраво тяло, а не в болно, така че целият човек да бъде здрав и жив. Затова Господ заповядал да ѝ дадат да яде, та с това веднага да се покаже, че умрялото момиче не само е оживяло, а е и здраво. Другият евангелист добавя: Момичето веднага стана и начена да ходи (Марк. 5: 42). Та чрез това още по-добре всички да се уверят, че момичето е оздравяло и телесно. Това трябвало веднага най-убедително и очевидно да покаже, че то наистина е оздравяло. Затова момичето станало, ходило и яло. Господ Иисус знаел с какъв невярващ род има работа и точно затова винаги при чудесата предоставял колкото може повече очевидни и неоспорими доказателства, а и да е видно, че чудото е необходимо и полезно на хората; и второ – отново да се види, че само Той можел да направи това чудо. Той и никой друг; още и трето – чудото несъмнено и очевидно да е засвидетелствано и потвърдено като необорима истина. О, колко добре Господ познавал този коварен и неверен човешки род!

       И се почудиха родителите ѝ. А Той им заповяда да не казват никому за станалото. Т.е. Господ с тази заповед иска да направи по-разумни родителите на възкръсналото момиче, та преди всичко и на всекиго да принасят благодарност на Бога. Не е важно сега да се хукне по света и да се разгласява за чудото, а е важно да коленичат пред живия Бог и с най-дълбоко смирение, единствено пред Него, да излеят своята топла благодарност. Чудото ще се разчуе от само себе си и без вас. Не се грижете за това! Но не е ваша работа, в този свещен миг, да се издължавате на светското любопитство, а да се издължите Господу Богу.

И тъй, изцелил кръвотечивата жена и възкресил умрялото момиче, Господ веднага продължава с ново дело, продължава да цели човешките души от нездравото любопитство. Наистина,любопитството е нездраво нещо, защото то отдалечава човешката душа от Бога и я потапя в морето от мимолетни неща и светски случки. Любопитството е лошо и прелошо нещо, защото често погубва телата, а и душите на хората. Много плътски грехове и много духовни страсти се зачеват от любопитство. Както красивият маков цвят крие в себе си отрова, така и любопитството носи в себе си силна отрова, която погубва и тялото, и душата. Бог не е създал този свят, за да задоволи хорското любопитство, а за да спаси човешките души. Премъдрият цар казва: Око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане (Еклс. 1: 8). Господ не позволил на кръвотечивата жена да се докосне от любопитство до Неговата дреха, защото в мъката и неволята си тя отишла при Него с вяра. Напразно любопитните искат от Бога чудо; няма да им се даде; а и ако им се даде заради някаква човешка необходимост, от него любопитните не ще имат никаква полза. Умрелите ще се възползват повече от Божиите чудеса, отколкото любопитните. Лекарят отива ли на посещение при онези, които мислят, че са здрави, които са самодоволни, и които не викат лекар? Нима Господ е по-малко мъдър от земните лекари, та да обикаля по панаирите и да демонстрира Своята сила и Своето всемогъщество? Не се грижи, значи, ти, началнико Иаире, кой ще разгласи чудото на възкресението на твоята дъщеря! Не се грижи и ти, грешнико, кой ще разгласи чудото на възкресението на твоята душа и твоето тяло! Бог е знаел за безжичната телеграфия и телефония преди хората да са знаели да отворят устата си и с език да известяват  един другиму каквато и да е новина. Знае Господ по-сигурен и по-съвършен начин за известяване на света на полезните новини от този, който се постига чрез телеграфията и телефонията. Творецът на гласа, езика и на въздуха има Свои начини за духовно общение с всяко творение, начини, които изпълват целия простор и цялото време. Ти само помни за своя дълг към Бога, Дарителя на всички добри дарове, и бързай да Му принесеш молитва, благодарност и дълбоко послушание към Неговата свята воля.

       На нашия Господ и Спасител – Иисус Христос, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, слава и хвала, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

---

[1] В ориг. – привлекателност (бел. прев.).

[2] В ориг. – съзнателно, разумно (бел. прев.).

[3] В ориг. – очи и уши (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Евангелие за спасението на човека и гибелта на свинете

Мат. 8: 28 – 34; 9: 1,  Зач. 28

       Хората извършили неправда спрямо Бога и Му се разсърдили. О, хора, кой на кого има право да се сърди?

       Безбожниците затворили уста и помислили: „Да затворим уста и да не споменаваме Божието име, та да изчезне от този свят!“. О, жалки хора, вашите уста са твърде малки в безпределния свят! Видели ли сте как баражът кара реката да бучи? Без него тя беше тиха и безмълвна; но ето, бентът отвори нейното гърло! Всяка капка заговори!

       И вашата преграда ще стори същото: ще отвори устата на безгласните и ще накара немите да заговорят. Ако вашата уста престане да произнася името Божие, ще се изплашите, като чуете да го изповядват чак безсловесните и немощните. Истина ви казвам – ако вие млъкнете, камъните ще завикат. Ако всички хора на земята замълчат, тревата ще проговори. Ако всички хора изтрият името Божие помежду си, то ще бъде изписано върху дъгата на небето и върху всяка прашинка с огън. Така прахта ще стане на хора, а хората – на прах.

       Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Ден на ден реч предава и нощ на нощ знание открива (Пслм. 19: 1 – 4). Така говори боговидецът и богопевецът. А какво казвате вие? Вие презрително мълчите за Бога, затуй камъните ще проговорят. А като проговорят камъните, и вие ще искате да проговорите, ала няма да можете. Ще се вземе от вас и ще се даде на камъните. И камъните ще станат хора, а вие – камъни.

       Било е в древни времена жестокосърдечните[1] хора да гледат лицето на Сина Божий и да не Го познаят, нито пък езикът им да се отвърже, за да Го прославят. Тогава живият Бог развързал езика на демоните, та те, със своето изповядване на Божия Син, да засрамят хората. Демоните, планините от камъни и невзрачният прах завикали в присъствието на Сина Божий, докато хората около Него оставали неми. Па щом и онова, което съвсем отпаднало от Бога, било принудено да изповядва името Божие, как да не го сторят непорочните камъни, които сляпо се покоряват на Божията воля!

       Бог чете на хората лекция не само чрез небето, изпълнено с ангели и украсено със звезди, и не само чрез земята, покрита с доказателства за Божието битие, а дори и чрез демоните. Само и само да даде възможност на безбожниците, които стремеглаво се спускат в ада, да се засрамят, та да се изправят и да спасят своите души от пропастта, огъня и смрадта.

       Даже и избраните хора, които вървели на земята след Христос и проявили маловерие, Господ завел в мястото на най-непрогледната езическа тъмнина, за да ги засрами и изобличи с това, което щяло да се случи. А какво се случило, разказва днешното евангелско четиво.

       И когато стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. Гергеса и Гадара били градове в езическата земя, на другата страна на Галилейско море. Това били два из между десетте града, които някога съществували на брега на това море. При евангелистите Марк и Лука вместо Гергеса се споменава Гадара, което иде да покаже, че тези градове са били наблизо, един до друг, и събитието, за което се говори, се е случило в околностите им. Евангелистите Марк и Лука споменават за един бесноват, докато Матей говори за двама. Първите двама пишат за единия от тях, който бил по-страшен, и като плашел целия онзи край, бил известен, докато Матей упоменава и двамата, защото и двамата били изцелени от Господа. А че единият от тях бил по-известен от своя другар, се вижда от повествованието на свети Лука, който казва, че този обсебен бил от града – от града един човек – т.е., като гражданин би трябвало да е по-известен в града от онзи, втория, който, по всичко изглежда, че е бил от селата. Това отново се разбира от думите на Лука – който от много години имаше бесове – и малко по-натам, че от дълго време го мъчеха, което означава, че той отдавна бил болен и поради това свое страдание – добре познат по цялата околност. Че той бил по-силно обладан и бесноват от своя другар, се вижда от повествованието на св. Лука, [според което] хората го връзвали с вериги и окови, но той ги разкъсвал и бивал гонен от беса по пущинаците. Това, значи, е причината двама от евангелистите да говорят за един бесноват, макар [бесноватите] да били двама. И ние до ден днешен употребяваме често този начин за описване на някакъв случай, като споменаваме само главатаря на някаква разбойническа шайка. И когато е заловена цялата банда разбойници, ние казваме, че е заловен еди-кой си разбойнически главатар. Така постъпват и евангелистите. Както Марк и Лука допълват Матей в един детайл, а именно – описват по-известния бесноват, така Матей допълва Марк и Лука в друг детайл, именно – в споменаването на двамата бесновати.

       Тези бесновати живеели по гробищата и оттам излизали и се скитали по пущинаците, като тормозели хората по полето и пътищата, особено по онзи път, в близост до който живеели. Езичниците погребвали мъртвите най-често край пътищата, което не било рядкост и при евреите. Тъй напр., Рахилиният гроб се намира на пътя, който води от Иерусалим за Витлеем; гробът на Манасия – край пътя за Мъртво море. Обладали тези две човешки същества, дяволите ги използвали като свои оръдия, за да пакостят на другите хора. Защото отличителна черта на обсебените човеци е да вършат само пакости и злини. Те били лишени от каквато и да е доброта. И не обличаше дреха – се говори за единия от тях. T.e., освен неговата телесна голота, и душата му не била облечена в нищо добро, нито пък в някакъв дар на Божия Дух, а цялата била гола и празна от добро, което [доброто] е дар Божий. А двамата били толкова зли и свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път.

       И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Най-важното в този дяволски вик е, че дяволите познали Иисуса като Син Божий и, в ужасен страх от Него, изказали това на глас. Та да се засрамят хората, които гледали лицето на Господа и не могли да Го познаят, или, познавайки Го, не смеели да Го признаят и изповядват открито.[2] Наистина, дяволите, признавайки Христа, не изпитали радост и задоволство, както човек, когато намери някое голямо съкровище, па се зарадва и извиква, или както апостол Петър радостно възкликва: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16: 16); те, виждайки пред себе си своя Съдия, извикали така от страх и ужас. Ала извикали така и изповядали Онзи, от чието име най-много се страхуват, и чието име най-много укриват и изтриват от човешкото сърце. Извикали от мъка и отчаяние, подобно на много хора, които само в мъка и отчаяние развързват езика си да изговори името Божие.

       Kакво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? – питат демоните. Т.е. „Какво общо има между Тебе и нас? За какво е това неочаквано и нежелано посещение?“ Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Няма никакво съгласие. Затова Велиаровите слуги, мъчителите на хората, питат Христа, защо е дошъл –  Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те очакват часа на съда и мъчението в края на времената. Самата поява на Христа за тях е страдание и то по-страшно страдание отколкото светлината за къртицата и от огъня за паяка. При отсъствието на Христа демоните са безочливи и дръзки в такава мяра, че обсебените от тях човеци унижават повече от скотове, изпълват със страх цялата околност така, че никой не смееше да минава по тоя път. А в присъствието на Христос те са не само робски уплашени, а са угоднически сервилни – подобно на всеки тиранин пред неговия съдия – защото, ето започват унизително да молят Господа да не ги праща в бездната.  И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната. Да не им заповядва, защото, значи, ако Той им заповяда, те трябва да отидат в бездната. Такива са властта и силата Христови. А бездната е тяхното истинско обиталище и мъчилище. За княза на всички демони прозорливият пророк казва: Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!… Но ти си свален в ада, вдън преизподнята (Исаия 14: 12, 15), там, където е плач и скърцане със зъби. Заради човешките грехове, по Божие допущение, демоните се вселяват в хората. За тях е по-леко в хората, отколкото в бездната. Защото, като са в човеците, те ги мъчат, а като са в бездната, мъчат сами себе си. И в хората те са на големи мъки, но тези страдания са облекчени, защото още някой споделя тяхното мъчение. Дяволът е вредител на тялото, жило в плътта, както го нарича апостолът, който почувствал неговото присъствие (II Корин. 12: 7). Чрез тялото дяволът се добира до душата, обсебва сърцето и ума на човека, докато ги разяде, обезобрази, опустоши от божествената красота и чистота, от разума и правдата, от любовта и вярата, от надеждата в доброто и волята за добро. Тогава той се настанява в човека като на свой престол и хваща управлението[3] на човешкото тяло и душа в свои ръце, и човекът за него става като животно, което той яхва; свирка, на която той свири; звяр, чрез който той хапе. Такива били и тези бесновати, за които става дума в Евангелието. Не се казва, че те са видели Христа; нито пък, че са Го познали; нито пък, че са се обърнали към Него; нито пък, че са повели някакъв разговор с Него. Всичко това сторили бесовете, които били в тях. Обсебените са като несъществуващи, като два мъртви гроба, които дяволите блъскат и гонят със своите камшици. Да се излекуват такива хора, означава да възкръснат мъртви и нещо повече. Защото мъртъв човек означава душа, разделена от тялото. Ако душата е в Божията десница, Бог може да я върне в тялото, и той [човекът] да оживее. Но при обсебените нещата са по-страшни от смъртта. Защото тяхната душа е открадната и поробена от бесовете; дяволите я държат в своите ръце. Трябва, следователно, човешката душа да се отнеме от дявола, трябва дяволите да се изгонят от човека и душата да се върне в него. Затова чудото на изцеление на бесноватите не е по-малко, ако не и по-голямо, от чудото на възкресяване на мъртви.

       Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те вече знаят, че в края на краищата ги очакват мъки. О, да биха и грешните хора барем осъзнали това – че и тях ги очакват мъки и то не по-малки от онези мъки, които очакват дяволите! Бесовете знаят, че, в края на краищата, човешкият род, тяхната главна плячка, ще се измъкне от ръцете им и те ще бъдат хвърлени в тъмната бездна, където ще се гризат и самоизяждат. Великият пророк говори за княза на дяволите, че ще бъде захвърлен вън от гробницата си (т.е. от телата на обсебените човеци) като захвърлен клон, и още – като тъпкан труп (Исая 14: 19). Сам Господ свидетелства: Видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лк. 10: 18). В края на краищата, това ще видят и онези хора, които, като грешници, ще полетят подобно на мълния във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25: 41).

       А докато бесовете, в страх и трепет, молили Христа, едно голямо стадо свине, до две хиляди, кротко пасяло по брега. Дяволите замолили Христа: Ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. Т.е. – само не ни прогонвай в бездната, а поне ни прати в свинете. Ако ни изгониш! Не казват „от човека“; не щат и да споменат човешкото име, толкова то им е омразно. Защото от всички творения във вселената дяволът нищо не мрази така, както човека, нито пък завижда на нещо повече отколкото на човека. А Господ Иисус, напротив, особено акцентира върху тази дума – човек: Излез ти, дух нечисти, от човека! На дяволите не им се излиза от човека; те много повече биха искали да останат в човека, отколкото да отидат в свинете, защото какво могат да сторят със свинете? Щом като могат от хората да направят свине, какво по-лошо могат да направят от свинете? Всъщност, когато са в свинете, или в което и да е друго творение, тяхната злоба е насочена против човека. И чрез свинете те ще се стараят да навредят на човека; ако не иначе, то с това, че като издавят свинете, ще предизвикат гнева на хората срещу Бога. Затова, пред бездната, те повече предпочитат да отидат в свинете, отколкото в нея.

       И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. Злите духове, по същия начин, можели да принудят и тези двама, нещастни човека, да се удавят в морето, ако не би ги възпряла силата Божия. Впрочем, случва се, и то се случва нерядко, бесноватите да се хвърлят от някоя височина или да се удавят във водата, или да скочат в огън, или да се обесят. Злите демони ги подтикват към това. Защото тяхната цел е не само да затрудняват човешкия живот, а да погубят душата и за двата свята. Но често се случва Бог, по Своя премъдър промисъл, да запази хората от такава смърт.

       Но защо Господ Иисус изпратил злите духове точно в свинете? Той можел да ги прати в дърветата или в камъните; защо точно в свинете? Не за да изпълни желанието на дяволите, а за да поучи хората. Където са свинете, там е нечистота, а нечистите духове обичат нечистотата; и където я няма, те насила я правят. И където тя е малко, там те бързо се събират и от малкото правят много. А като се вселят и в най-чистия човек, бързо натрупват в него свинска нечистота. С това, че свинете се втурнали и бързо се издавили, Господ иска да ни научи, че лакомията и алчността са немощни помощници против демонските сили, и да ни напомни за поста. Кое е по-лакомо и алчно от свинята? Но ето, демонската сила бързо ги завладяла и погубила! Така става и с лакомите и алчни човеци, които мислят, че с многоядението стават силни. Впрочем, те не стават по-силни, а по-слаби – и физически и духовно.[4] Лакомниците са безхарактерни хора, слаби пред хората и още по-слаби пред демоните. Нищо не е по-лесно за демоните от това да ги блъснат и удавят в морето на духовната смърт! От това е ясна и поуката – колко е страшна демонската сила, когато Бог не я възпира. Демоните, които били само в двамата души, завладели и издавили само за няколко мига около две хиляди свине. Преди това Бог ги задържал, докато не дошъл Христос, за да покаже Своята сила и власт над тях; а след това Бог им позволил, за да се види демонската сила. Ако Бог допусне, демоните за няколко мига ще сторят на  всички хора по земята онова, което сторили на свинете. Но Бог е Човеколюбец и Неговата безгранична любов пази живота ни и ни защитава от най-лютите и най-страшните наши врагове.

       Ама някой ще каже: „Белким не Му е било жал на Господ за – първо, дето загинали толкова свине, и – второ, че е била нанесена такава загуба на гражданите?“. Отново сам дяволът навежда хората на такива мисли, та така той да се покаже по-милостив от Христа! Но с какво свинете са по-ценни от кратковременната трева? А щом Бог не пожалил белите кринове в полето, които днес се обличат в по-голям разкош от Соломон, а сутринта се изгарят в огъня – защо да му е жал за свинете? Или за Бог е по-трудно да създаде свиня, отколкото крин в полето? Ама някой пак ще възрази: „Не заради красотата, а за ползата“. А нима свинята е от полза за човека само когато го храни и угоява тялото му, а не и тогава, когато му помага да просвети душата си? А ето и това, казано от Господ на хората: От много врабчета вие сте по-ценни. Хората не са ли по-ценни и по-важни от много свине – та даже и от две, три хиляди свине? Нека всеки да помисли за своята лична цена и бързо ще се увери, че поуката за човечеството, чрез това събитие със свинете, е дадена на съвсем ниска цена. Защото трябвало очевидно, и почти драстично, да се покаже на затъпелия човешки род – първо, каква е бесовската нечистота, и – второ, каква е демонската сила. Никакви думи на света не могли тъй ясно да изразят това, както беснуването и издавянето на свинете, когато демоните ги нападнали. А какви думи биха могли да вразумят гражданите – езичници от Гергеса и Гадара, когато и това ясно и страховито доказателство – не доказателство, а показване, не могло да ги пробуди от греховния сън, да ги вразуми пред бездната, в която демоните безмилостно – както и свинете – ги влачели, нито да ги научи на вяра във всемогъществото на Христа!

       Защото, ето какво се случило по-натам: А свинарите избягаха, та разказаха в града и в околността. И жителите излязоха да видят що се е случило. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им. Страх и ужас изпълнили свинарите и гражданите – понеже бяха обзети от голям страх.[5] Всички видели нещо, дотогава нечувано и невиждано – бесновати човеци, от които дотогава години наред треперели, сега, ето, седят до нозете Иисусови, кротки и разумни. И слушали разказа на апостолите и на свинарите как Христос изцелил бесноватите човеци, как легион демони се разтреперили от страх само от появата на Иисус, как в страха си Го молели – като им не позволявал да пребивават в хората, да ги прати поне в свинете, и как най-накрая злите духове като вихър насмели свинете и ги хвърлили в морските дълбини. Всички чули това, всички разбрали това добре; видели двама нови души, допреди малко като двама мъртъвци, а сега очистени и възкръснали. Гледали лицето на кроткия Господ, Който стоял пред тях кротък и смирен, сякаш че не бил сторил по-голямо чудо от това, ако би катурнал и хвърлил в морето Гергесинския хълм – и след всичко това, тези оглупели граждани имали в сърцата и ума си само едно, а именно, че техните свине пропаднали безвъзвратно. Вместо да паднат на колене и да благодарят на Господа, че е спасил двама души, те скърбят, че свинете загинали! Вместо да поканят Господа на гости, те го молят да се махне от техните предели. Вместо да въздадат слава на Бога, те жално плачат за свинете! Но не бързайте да осъждате тези свинолюбиви гергесинци преди да се вгледате в днешното общество и да преброите своите свинолюбиви съграждани, които също така, както и гергесинците, повече обичат своите свине от живота на своите съседи. Или мислите, че днес са малко хората, та чак и между онези, които се с кръста кръстят и с уста и език изповядват Христа, готови да убият двама души заради ползата от две хиляди свине? Или мислите, че има много между вас, които биха пожертвали две хиляди свине, за да спасят живота на двама луди? О, нека такива да се засрамят и да не осъждат гергесинците, докато първо не осъдят себе си. Ако гергесинците днес станат от гробовете и започнат да броят, щяха да наброят в християнска Европа преголям брой свои единомишленици. Те поне молели Христос да си отиде от тях, а европейците гонят Христа от себе си. Само и само да останат сами със своите свине и със своите господари – демоните!

       Цялото това събитие, от началото до края, има и свой вътрешен смисъл. Но това, което казахме, е достатъчно за поучение, опомняне и пробуждане на всички онези, които се чувстват в тялото си като в гроб; които усещат действието на демонските сили в своите страсти, които като железни вериги ги стягат и влекат в бездните на гибелта; които въпреки това ценят човека в себе си, т.е. своята душа, повече от всички свине, от добитъка си, от цялото си земно имущество и богатство, и които търсят помощ и лек за своята болест от Лекаря, независимо от цената на всичко, което притежават.

       Цялото повествование завършва с думите: Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Той и дума не казал на гергесинците. Какво ще помогне думата там, където не помага божественото чудо? Не ги укорил. Какво ще помогне укоряването на мъртвите гробове? Мълчаливо слязъл от хълма, качил се в ладията и си заминал. Каква кротост, какво търпение, каква божествена възвисеност! Колко нищожна е победата на онзи император[6] (Цезар), който гордо писал до своя сенат: „Дойдох, видях, победих!“. Христос дойде, видя, победи и не каза нищо. И с мълчанието направи Своята победа дивна и вечна. Затова, нека езичниците да се учат от примера на гордия император; ние ще се учим от примера на кроткия Господ Христос. Той не се натрапва никому. Но Който го приеме, приема живота, а Който го отхвърля, остава в кочината, във вечно беснуване и във вечната смърт.

       Господи Иисусе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, изцели ни и ни спаси.

       На Тебе слава и хвала. заедно с Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – жестокоустите (бел. прев).

[2] Затова, че учениците Му и народът Го наричали човек, сега идват и демоните да признаят Неговото Божество. Зигабен (бел. авт.).

[3] В ориг. – всички конци ( бел. прев).

[4] „Аз знам, че лекарите не предписват на болните различни храни, а въздържание и гладуване. Да не би ти да искаш да кажеш, че лодкарите по-лесно могат да спасят претоварената лодка, отколкото умерено натоварената и по-леката?“ Василий Велики. Слово 10, „За поста“ (бел. авт).

[5] В ориг. – „бяха се уплашили твърде много“ (бел. прев.).

[6] В ориг. – войвода (бел. прев.).

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Евангелие за Лазар и богаташа

Лк. 16: 19 – 31,  Зач. 83

       Хората по земята претендират за собственост и тези изтощаващи и безплодни претенции нямат край! О, хора, а чия собственост сте вие?

       Стадото се блъска за паша, а владетелят на пасбището и стадото стои и гледа с почуда – защо неговото стадо така се блъска за пасбището му, когато той се грижи и за стадото, и за пашата?

       Човек помни много неща, а едно не запомня, колкото то и да му се повтаря – че той без нищо идва на този свят, и без нищо си отива от него.[1]

       Хората делят тази черна земя и никога не я разделят! С живота си плащат границите на своята собственост, а границите пак си остават променливи. Прескъпо плащат за твърде евтиното, без да се противят на това, и наричат тази страшна цена патриотизъм, или с някакво друго утешително название. Само че никога не признават, че е безумие това, дето овцата дава живота си за наръч трева, когато тревата е за живота ѝ, а не животът ѝ е за тревата. Въпросът за собствеността в края на краищата е въпрос за тревата, защото всичко, което ядат хората, и онова, с което се обличат, е трева, или нещо още по-мъртво от тревата. В самото начало на Свещеното Писание се казва, че Бог дал за храна на хората и животните трева и растения (Бит. 1: 29 – 30; 9: 3).

       Като поставите на хората въпроса – кое е по-важно – тревата или човекът, ще получите еднозначен отговор, че човекът е по-важен. Ала на дело, като жертват своя и чуждия живот за тревата, хората признават, че тревата е по-важна от човека.

       Но щом въпросът за собствеността е въпрос за тревата, той се явява препъникамък в живота на хората на земята. Само онези, които духом се уподобяват на Бога, не се спъват в този камък, заобикалят го и безгрижно го оставят зад себе си. За останалите този съблазнителен камък е предмет на спорове, предмет на разговори, предмет на непосилен труд и пот, предмет на смисъла на целия им живот и накрая – техен надгробен паметник.

       Къде е Крезовото богатство? Къде са Лукуловите пиршества? Къде е Цезаровата държава? Къде е Наполеоновата сила? От всичко това все още може в една или друга форма да се открият следи, но те не са така важни като въпросите: Къде е сега богатият Крез? Къде е ненаситният Лукул? Къде е властолюбивият Цезар? И къде е силният Наполеон? Най-важното е да се знае къде са хората, а не къде е тяхната собственост. Но това не можем да узнаем, преди да узнаем чия собственост са хората.

       Чия, следователно, собственост са хората? Онзи, който разреши въпроса чия собственост е човекът, лесно ще разреши и въпроса за човешката собственост, както пътниците, които отместват най-големия камък от пътя си и после лесно махат камъчетата и листата.

Когато хората сами, без  Господа Христа, отговарят на тези въпроси, както са си отговаряли сами и през хилядолетията, те ги разрешават по два начина: първото решение – човекът е собственост на злите духовни сили, които се крият зад природата и под маската на природата. И второто решение – човекът е собственост на самата природа, която го е сътворила, която го държи известно време като мебел между другите свои мебели, и която най-накрая го разбива и убива. Цялото човешко мъдруване от началото на света, което не е взело поне малко разум от Христа, има само два отговора на въпроса чия собственост е човекът.

       А Христовият отговор на този въпрос е: човекът е притежание на всеблагия Бог. И това притежание не е като останалите неща нечия собственост, а свободно и разумно същество като син Божий. Този отговор не е отговор на някой философ – защото ако е такова, ние не бихме му повярвали, а е отговор на Очевидеца, Който е дошъл на посещение при хората от триединната централа на творението и живота, от която животът се разпространил по целия свят. Затова вярваме на този отговор и го имаме за единствено истински и за единствено спасителен. Всъщност това не може да се нарече отговор, а свидетелство на Очевидеца.

       С това свидетелство са разрешени всички въпроси за принадлежността на човека, всички въпроси за стопанисването, икономиката и политиката на земята. Хората са Божие притежание, а значи и природата е Божия собственост. А това пък  означава, че всичко, което човек нарича своя собственост, всъщност е Божия собственост и заем даден от Бога на хората. Този заем Бог е разделил между хората неравномерно. Защо неравномерно? Защото хората са разумни и свободни същества. На неодушевените творения Бог е разделил всичко по равно. И на полуодушевените творения, т.е. на несвободните и неразумните, Бог е разделил всичко по равно. А на Своите свободни и разумни творения Бог е разделил всичко неравномерно, за да се изявят техният разум и тяхната свобода; та всички хора да видят братската зависимост един от друг и чрез мъдрото управление на кредита, даден от Бога, да осъществят спасението, както своето, така и на своите братя. И тъй, кредитът от Бога, или онова, което хората погрешно наричат своя собственост, е само средство за човешкото спасение.

       Днешното евангелско четиво разказва за един богаташ, който не възприемал така собствеността, а по друг начин – в абсолютния смисъл на тази дума, и който заради това си навлякъл такива мъки, че сърцето на човек се свива и косите му настръхват само като чете написаното за тези мъки.

       Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му, и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Това е страшна картина на земното различие. Но, почакайте – по-нататък ще видите още по-страшната картина на небесното различие. Каква противоположност: от едната страна – богаташ, облечен в пурпур и коприна, а от другата – просяк покрит с рани и гной! От едната страна – човек, комуто правят компания хора, подобни нему: богати, сити, облечени и весели; от другата страна – човек, комуто единствено псетата правят компания! От едната страна – богатство, здраве и ситост до пресищане; на другата – горчива беда, болести и глад! От едната страна – шумотевица от песни, игри и смях; от другата – мълчаливо очакване на троха хляб и мълчаливо наблюдаване на изтичащата от тялото гной, и безмълвно очакване на смъртта! Мълчаливо и търпеливо – защото не е споменато Лазар да е искал помощ, нито пък да е викал като другите просяци. Гладувайки, той само бил петимен за трохите под масата на богаташа и мълчал. Със сърцето си той разговарял с някого, но с езика си – с никого. Но защо да говори с езика си за своята беда, когато цялото негово тяло, обиколено от псетата, по-ясно говорило за това, отколкото всички езици на земята? Но забележете твърде важната подробност, че Господ не споменава името на богаташа, а името на бедняка споменава. И в цялата притча името на богаташа остава неспоменато, докато Лазаровото име се споменава и на земята, и на небето. Какво означава това? Не е ли това съвсем противно на човешките обичаи – да се помни името на богаташа, а името на сиромаха или да не се помни, или, и да се знае, да не се споменава. Като безимени сенки просяците ходят или лазят по земята между хората, всички с едно общо прозвище – просяк, докато името на богатия звучи из дворците, пее се в песните, вписва се в историята и новините и се издълбава на паметниците.

       Точно за това Господ не споменава името на богаташа, за да не отдаде свръхчест на онзи, когото хората толкова почитали, и за да покаже, че Божият съд е различен от човешкия съд, и често съвсем противоположен на него. Той не дошъл на земята, за да постъпва в света както постъпват хората към себеподобните си, а да покаже как ще постъпи небето с човеците. И вече със самото пропускане на името на богаташа, Той открива една небесна тайна. Имената на подобни богаташи на небето ще бъдат неизвестни; те няма да се споменат нито между ангелите, нито между светиите. Те ще бъдат изтрити от Книгата на живота. Господ  със сигурност е знаел името на богаташа, както е знаел и името на сиромаха, но нарочно не искал да го изговори със Своите животворящи уста, та да не би така да го обнови и оживи, защото то вече било изтрито от Книгата на живота. Забележете, че Господ нарочно не произнася със Своите уста имената на Ирод, Пилат и Каифа. Идете и кажете на тая лисица (Лк. 13: 12)! – казва Той за Ирод, но не иска да произнесе неговото име. Защото още в древност Бог, чрез Псалмопевеца, е казал за беззаконниците: С устата си няма да помена техните имена (Пслм. 15: 4). А за праведниците Господ Иисус е казал: Радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лк. 10: 20); и тази радост Той им препоръчва над всяка друга радост, та дори и над радостта, че им се покоряват злите духове.

       Но какво лошо сторил този богаташ, та Господ не иска да спомене и името му? Ето, Господ не го обвинява нито в кражба, нито за лъжа, нито за блудство, нито за убийство, нито за неверие в Бога, та дори и за неправедно придобито богатство. Защото изглежда, че той не е спечелил това богатство нито праведно, нито неправедно, а го е наследил, защото се казва: беше богат, а не „стана богат“ или „забогатя“. Но защо Господ да го обвинява, когато живото обвинение било пред неговата порта? Написано не с мастило върху хартия, а с рани и гной по кожата на жив човек. Без съмнение, богаташът имал всички онези пороци, които богатството неминуемо донася със себе си на всеки лекомислен. Защото онзи, който всеки ден се облича разкошно, яде и пие, и прекарва във веселба, няма как да има в себе си страх Божий, нито може да удържа езика си от празнословие, нито корема си – от лакомия, нито сърцето си – от гордост и суета, нито от презрение към другите човеци, нито от подигравка с Божиите светини. А всичко това неизбежно подтиква човека към блуд, измама, отмъщение, убийство и богоотричане. Но Господ не изрежда всичките тези грехове. От Неговата притча е ясно само едно престъпление на богаташа, а то е: крайно презрение към човека Лазар и то не заради друго, а заради бедността и болестите. Да би бил Лазар здрав и облечен в коприна, па да се появеше пред портата, богаташът несъмнено би го заговорил и поканил на своята трапеза – би го заговорил като човек, би го признал за човек. Впрочем, на бедния и потънал в гной Лазар той не гледал като на човек, нито го смятал за човек. Той презрял Божието творение като несъществуващо. Той отвръщал очите си от него, та да не омърси погледа си. Той се смятал за самодостатъчен и на своето богатство не гледал като на кредит от Бога, а като на изключително своя собственост. Талантът, даден му от Бога, той закопал в пръстта на своето тяло, и не дал да се ползват от него онези, които се нуждаели. Неговото сърце било отегчено от преяждане и пиянство (Лк. 21: 34), т.е. било напълно сляпо за духовния свят и за духовните ценности. Той гледал само с плътските си очи, слушал с плътските си уши, живеел плътски живот. Неговата душа била гноясала също тъй, като Лазаровото тяло. Неговата душа била истинско отражение на Лазаровото тяло и то било същинска лика-прилика на  неговата душа. И тъй, Бог поставил на земята двама души, за да бъдат огледало един другиму, единия – в двореца, другия – пред портата на двореца. Външният блясък на богаташа бил огледало на Лазаровата същност, а Лазаровата гной – огледало на същността на богаташа. Защо трябвало Господ да изброява всички грехове на богаташа? С един щрих всички са разкрити, всички, до един. Немилосърдието към Лазар свалило завесата от бунището на душата на богаташа и всичката гадост на това бунище – и за очите, и за носа, и за ушите, станала явна.

       Ето я картината с двамина различни човеци на земята – единия, чието име хората твърде добре знаели и радостно произнасяли; и другия, чието име хората не искали и да знаят. А ето сега и каква е картината на тези двама души на небето.

       Умря сиромахът и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Богатите умират, както умират и сиромасите. Никой не се ражда на този свят, за да живее вечно на него, защото и светът е смъртен, и чака своя край. Богатите умират с въздишка за този свят, а сиромасите – с въздишка за другия. Оставяйки света, богаташът оставя блясъка, разкоша и насладите; а Лазар, оставяйки този свят, оставя глада, гнойта и псетата. Но вижте сега Божията жътва! Като умрял сиромахът, ангелите взели неговата душа и я отнесли в рая; а като умрял богаташът, ангелите се върнали от смъртния му одър с празни ръце. На едно наглед гнило дърво ангелите намерили и набрали чуден и узрял плод, а на друго, наглед разлистено и раззеленяло дърво, не намерили никакъв плод. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Лк. 3: 9). Тези пророчески слова дословно се изпълнили за немилосърдния богаташ. Той бил посечен и тялом, и духом; тялото му било хвърлено в гроба, за да тлее в земята, а душата – в пъкъла, за да гори в него. Ангелите не се и доближили до неговата смъртна постеля, защото знаели, че за тях няма нищо; към него се приближили дяволите и хората, та и едните, и другите да го закопаят; дяволите закопали душата му в пъкъла, а хората – тялото му в земята. Естествено, хората се отнесли различно към мъртвите тела на богатия и на Лазара, както [се отнасяли] към тях и когато били живи. За смъртта на богатия било разгласено на всички страни и целият град тръгнал, и се стекъл около мъртвия за погребението. Студеното тяло, което след смъртта за първи път, откак се е родило, може би е изглеждало сериозно, отново било облечено в нов пурпур и нова коприна, поставено в ковчег от скъпо дърво и скъп метал и карано през града на скъпа катафалка с коне [впрегнати] и наметнати с черни покривала, и така нагласени, като че ли и те жалеят за онзи, който със своя живот пропилял съжалението на небето. Зад катафалката вървели приятелите, сродниците и слугите, всички с черни жалейки. За кого? За онзи, който не искал да даде на един гладен просяк и остатъците от своята трапеза. Целият град се събрал около неговия гроб, за да чуе речта за неговите големи заслуги към града, народа и човечеството, [думи] красиви като пурпура и гладки като коприната върху мъртвото тяло, на което вече не трябвали дори и трохите от трапезата на този живот; думи лъжовни, като целия живот на този човек; думи празни, както била празна, без добри дела, и неговата душа. Накрая тялото с пурпура и коприната било положено в земята, за да не го ближат псетата, а да го ядат червеите. Върху гроба поставили зеленеещи се венци и цветя – на онзи, които изгубил венеца на небесната слава. Над главата му поставили скъп паметник, на който със злато било изписано името му, което не се намирало в Книгата на Живота. Но от онези, хилядите, които направили този безполезен парад, на нито един и през ум не му минало, че в същото това време душата на богатия била в пъкъла.

А какво било погребението на бедния Лазар? Като погребението на едно псе, когато го намерят мъртво на улицата; някой трябва да е съобщил на градските власти, че някакъв мъртъв просяк лежи на улицата. Властите трябвало да се постараят да го погребат по много причини, а особено по две: първата – да не го разкъсат кучетата и да го разнесат из града; а втората – от опасност да не се вмирише и така да зарази града. Освен това трябвало това мъртво, сгърчено, гноясало и дрипаво тяло да се изнесе извън града и да се закопае, за да не смущава погледа на минувачите. Нито един повод, значи, не е заради Лазар, а всички са заради гражданите. Той, сиромахът, досаждал на гражданите като жив, па ето – и след смъртта си. Властите вероятно са се ядосали от тази неприятна вест и са търсели хора, които да свършат тази противна работа; се притеснявали чудели са се как да заплатят на тези хора за нея! И от уста на уста се разнасяло: „Умрял е някакъв просяк! Кой ще погребе един просяк? Къде и на чии разноски? Кой е този просяк?“ – питали, може би, любопитните деца. Смешен въпрос! Че кой ще знае и помни името на просяка!

       Ето каква огромна разлика имало в ценността между тези двама души в очите на хората! Ала небето не мери като хората нито според техните похвали, нито според тяхното оплюване, нито по ордените, нито по присъдите. Човешката оценка стига само до гроба на умрелите, а след него небето взима техните души и дава своята оценка. По тази оценка облечният в коприна богаташ паднал в пъкъла, а гноясалият Лазар се издигнал в рая.

       И когато бил в пъкъла на големи мъки, богаташът повдигнал очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. Вероятно сега, за първи път през своя живот, богатият повдига своите очи нагоре. На земята виждал само себе си и света около себе си и, нетормозен от никакви страдания, неговият поглед не се вдигал нагоре. Така и днес е с мнозина от нас, поради което има и поговорка: „Без неволя няма молитва!“.[2] Нека са хиляди пъти благословени страданията, които през този живот ни сполитат и ни карат да вдигаме очи и [да откриваме] сърца към Господа! Ако този нещастен богаташ не е проклинал страданията на земята, търсейки само смях и веселие, той би вдигал още на земята своите очи към небето и вероятно би се спасил от пъкъла, откъдето [вече е] безполезно да вдига очи нагоре. Още премъдрият цар[3] е казал: Тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро (Еклис. 7: 3). Този богаташ се смял и веселил цял живот и от смеха и веселието неговото сърце се изпразнило напълно от Божия страх. Когато той, значи, погледнал от ада нагоре, видял в далечината Авраам и Лазар в неговото лоно. Казва се отдалеч,та с това да се отбележи, че адът е отдалечен от райските жилища на праведниците. Авраам е праотец на еврейския народ по плът, но по своето благочестие той е праотец на всички праведници, които с вяра, послушание и смирение са угодили на Бога, изпълнявайки Неговата воля. И Лазар бил в лоното Авраамово. Какво значи лоно[4] Авраамово? Значи тихо пристанище на всички праведници, които Бог е успокоил след бурите на земния живот. До Христа Авраам е смятан за първия между праведниците, а Господ казал тази притча на евреите. Естествено, след Христовото идване в света мнозина станали по-велики праведници в Царството Божие от Авраама. Господ не обещал на Авраам, а на дванадесетте Свои апостоли, че ще седнат на дванадесет престола и ще съдят дванадесетте израилеви колена. Но от Симовото коляно Авраам пръв се удостоил с Божието Царство (Лк. 13: 28), в което с него са и всички останали праведници, мъчените и убитите пророци, благочестивите царе и другите богоугодници. В това общество от най-велики праведници – в обществото на Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, пророците Илия и Елисей, праведния Иов и славния Давид, дошъл и Лазар – онзи беден сиромах, който през живота си търпеливо понасял глад и голота, презрение, болести и гной. Никой от тях не е дошъл в това място на светлина, мир и неизказани радости заради своето земно богатство и веселие, заради своята най-висока ученост и власт, заради своята царска корона и господарство. А заради своята твърда вяра и надежда в Бога, заради своята покорност на волята Божия, или заради своето търпение и благовременно покаяние. Защото Бог не гледа кой какъв е тука на земята, а гледа какво е сърцето. В Неговото царство ще влязат не онези, които са имали царска корона, а които са имали царска душа; и ще влязат богатите с милосърдие и вяра, а не с пари и имоти; ще влязат образованите, но не образованите със светски знания[5], а с Божията мъдрост; ще влязат онези – с радостните и весели сърца, но не онези, чиито сърца са веселили само музикантите и танцьорите, а чиито сърца са били изпълнени с радост и веселие от Бога, както казва псалмопевецът: Сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог (Пслм. 83: 3).

       Какво, следователно, казал грешният богаташ, като гледал над себе си тази сияйна гледка, и като видял в лоното Аврамово Лазар, онзи същия Лазар, с чиито име на земята той не желаел да „мърси“ устата си? Отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода, и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Наистина, няма думи, които по-добре могат да изразят страшните мъки на грешниците в ада! Когато някой е малко гладен, той търси месо и риба, та да засити своя стомах, а когато някой е много гладен, той търси дори и сух хляб, за да засити глада си. А когато някой е близо до гладна смърт, той е радостен, ако получи шепа жълъди, за да се върне към живота. Колко неописуемо страшен е бил адският пламък, в който горял този богаташ, ясно се разкрива от това, че той не търси парче лед, нито ведро с вода, нито дори чаша вода, а само края на намокрен пръст! Само една капка вода върху края на един пръст! Само една капка вода да падне върху неговия изгарящ език! О, братя мои, ако хората вярваха, че Христос Господ не е дошъл на земята, за да уголеми царството на неистината с още една неистина; и че Той може изобщо да изрече неистина, нито пък да преувеличи нещо, действително, само тази единствена евангелска Негова притча щеше да е достатъчна да спаси живеещите на земята хора. Вижте този човек, който не знаел милост през този живот, как плаче за милост в адския пламък! Па тогава погледнете себе си и се пребройте всички вие, които не само не оказвате милост, но и постъпвате немилостиво към бедните и сиромасите около себе си! Скоро може и вие да заплачете за милост, както и този някогашен богаташ от онова място, до което лъчите на милостта не стигат.

       Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. Авраам се обръща към грешника в ада с думата чедо, с което показва съвършено отсъствие на всякаква злоба при праведниците в Царството на блаженството. Освен това, с такова обръщение праотецът Авраам иска да напомни на своя потомък, че той е от неговото коляно, че пред себе си е имал пример на добродетели – както неговия, Авраамовия, така и на останалите праведници, и че е можел своевременно да се спаси от адските мъки. Но той не може да изпълни молбата на грешника по две причини: първо, защото по този начин се удовлетворява небесната правда, и второ, защото между жилищата на праведниците и мястото за мъчение на грешниците в другия свят няма нито мост, нито път за хората. А дали по молитвите на земната Църква Бог ще приведе някой грешник от ада в рая преди Страшния Съд, е тайна, в която Авраам не се впуска. Той само напомня на някогашния богаташ, сега по-беден от всички просяци на земята, че той е получил на земята всичко, което е желал; и тъй като на земята той никога не пожелал небесните блага, нито пък за тях е дал и една троха хляб, нито пък е пролял и една-единствена сълза, то той е получил напълно своята награда в земния живот. А Лазар през този временен живот получавал само страдания, болести, презрение и сълзи, желаейки небесните блага, и ето – получил тези блага. Както и Господ е казал: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4); и още, както Той е казал: Вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост (Иоан 16: 20); и още: Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лк. 6: 25)!

       Виждайки, че Авраам отговорил справедливо на първата му молба, грешникът сега отправя втора молба: А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелства, за да не дойдат и те в това място на мъката. Откъде изведнъж такова милосърдие у него към другите хора и такава загриженост за спасението им? Това не е милосърдие, а един друг намокрен пръст, който той търси, за да се докосне до езика му, та да облекчи мъките му. С това богаташът разкрива един особен свой грях: съблазняване на другите. Той паднал в ада, значи, не само за това, че бил немилосърден към Лазар, но и за това, че със своя лекомислен живот бил пример за своите братя и така, проправяйки им път към ада, погубил и тях. А съблазняването е страшен грях: сам той паднал[6], а и други повличал след себе си, значи заслужава несравнимо по-тежка присъда от човек, паднал сам. Чуйте какви страшни думи сам Господ е казал за онези, които съблазняват: За него [тях] е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките (Лк. 17: 2). А по всичко личи, че братята на този богаташ били по-млади от него. Затова той искал Лазар да отиде при него и да му прости, а след това да поправи своя грях към братята си. Та пламъкът да поотслабне и неговите мъки да намалеят. Тази молба той отправя към Авраам не толкова заради братята си, колкото заради самия себе си.

       Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. Но и тази втора молба на богаташа, значи, Авраам не може да изпълни. Той посочва основателна и убедителна причина за това. Защо да праща Лазар на земята да напомня на хората какво ги очаква след смъртта, като на тях им е казано ясно чрез Моисей и пророците какво трябва да правят, за да се спасят? Хиляди и хиляди други хора са се спасили не поради свидетелството на мъртвите, а по свидетелството на живите. А щом толкова хиляди са могли да се спасят, слушайки Моисея и пророците, ще могат и твоите братя. Напразно грешният богаташ настоява на своята молба, обосновавайки я така, че ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Авраам с твърде основателен довод окончателно отхвърля тази молба. Какво ще им помогне свидетелството на Лазар, ако те не слушат Моисея и пророците? Моисей, Исая и Илия не са ли видели Бога и от име Божие говорели онова, което са казали? Щом на тях не вярват, как ще повярват на Лазар, ако той им се яви от мъртвите? Та кой преди всичко е Лазар? Човек, на когото те през живота не обръщали никакво внимание, та сега ли? А е и съмнително дали те въобще са чули за смъртта на бедния Лазар. Ако те не са се вглеждали в неговото гноясало лице, ще ли да го познаят сега, ако им се яви в слава като светъл ангел? Кога са чували гласа му, та да го познаят по гласа? Кога са чули изповедта за неговия горчив живот, та да го познаят по неговата история? Няма ли да кажат: „Това е привидение? Или призрак? Или самоизмама?“. Какво добро донесла на Саул появата на Самуил от мъртвите (I Цар. 28)?

       Авраамовият отговор с нищо не помогнал на грешника в ада, ала затова пък може да помогне на мнозина, които днес викат духовете на мъртвите, за да узнаят небесните тайни, и уж така да се утвърдят във вярата. Наистина, няма по-лесен начин да се обезумее и падне в пропастта! Спиритизъмът е бягство от светлината в мрака и търсене на светлина в тъмнината. Онези, които викат духове, за да узнаят истината, доказват, че не вярват в Господа Иисуса. Но как може разумните хора да вярват на духовете на своите лели и съседи, като освен това ги питат дали те наистина са духовете на онези, под чието име се явяват? А не вярват на Вседържителя на истината! Могат ли лелите, съседите, медиумите и гадателите да свиделстват със своите думи? А Христос е свиделствал със Своите думи, със Своята Кръв и с кръвта на хиляди, хиляди Свои верни, които за тези думи са положили своя живот. Впорочем, евреите видели не само духа на възкръсналия Лазар, но и тялото, и духа, но пак искали да убият Лазаря (Иоан 12: 10 – 11), за да не свиделства за истината. Освен това, евреите са видели възкресението на Иаировата дъщеря и сина на наинската вдовица – па защо не повярвали?

       Видели са и много мъртви, които при издъхването на Христос са излезли от гробовете – защо не повярвали? И в края на краищата, като узнали със сигурност за възкръсналия Господ Иисус, вместо да повярват, те подкупили войниците да отрекат истината и да излъжат. За нас това не е ли достатъчно да вярваме, та търсим още мъртви свидетели? Ето ги, ето Авраам, ето Лазар, ето го грешния богаташ! Ето свидетели от рая и от ада, и то свидетели, проверени не от кой да е, а от самия Господ Иисус. Който и от нас ясно да види с очите си рая и ада и да чуе разговора между Авраам и грешника, не би толкова повярвал на своите очи, нито на своя слух, колкото може да се вярва, когато свидетелства Тайновидецът Христос Господ. Той е видял и чул всичко това, което ни е разкрито в тази притча, и ние сега знаем истината. Ако сами бяхме го видели, щяхме да се съмняваме и да казваме: „Това може да е някакво привидение, или сън, или халюцинация“. Но Той е видял и чул. Той, който не може да бъде измамен, нито пък, още по-малко, да измами някого.

О, братя мои, да вярваме на Него повече, отколкото на себе си! Той това и иска от нас; и това е най-важното Негово Евангелско изискване – да вярваме на Него повече, отколкото на себе си; и повече на Него, отколкото на всички живи и всички мъртви. Не е ли впрочем, подобен и случаят с всеки истински водач и пътниците, които той води? Не иска ли той пътниците да вървят след него и да не търсят със своите неопитни очи път, и да не вървят след лъжливи водачи, които по някаква своя сметка казват, че знаят кратък и лесен път? Христос Господ е нашият водач към Своето Царство, което никой не може да познава по-добре от Него. Трябва да вярваме на Христос повече, отколкото на своите мамещи се очи и уши, и немощния наш ум. За да не бъдем мамени от разни съмнителни духове и привидения, Той, в Свое присъствие, ни е отворил рая и ада и е допуснал умрелите да ни съобщят онова, което заради нашето спасение е потребно да знаем. В Негово присъствие – за да узнаем истината толкова, колкото ни е необходимо да знаем, колкото да не сме немилосърдни като богаташа, а да имаме Лазаровото търпение, неговата вяра и неговата надежда. И нищо в този свят да не смятаме за своя собственост, а всичко, което имаме – за Божий кредит [даден ни] заради нашето и на нашите ближни спасение.

       Затова слава и хвала на Господа Иисуса, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

---

[1] Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (Иов 1: 21) (бел. прев.). 

[2] В ориг. – без невоље нема богомоље! (бел. прев.). 

[3] Соломон (бел. прев.). 

[4] Лоно – буквално скут (бел. прев.). 

[5] В ориг. – със земя и тяло (бел. прев.). 

[6] В ориг. – подхлъзнал (бел. прев.). 

Евангелие за Господ Сеяча

Лк. 8: 5 – 15, Зач. 35

       Целият свят е една дълга притча, съставена от безброй притчи. Като разказана притча е преходен този свят и всичко, което е в него. Но духовната ядка, която се съдържа в черупката на всички притчи, си остава завинаги и не загива.

       Онези човеци, които пълнят само очите и ушите си, остават духом гладни. Защото духът се храни със съдържанието на тези притчи, а такива хора не са в състояние да разберат това съдържание.

       Недуховният, чувственият човек, се храни със зелените листа на многобройни притчи и винаги си остава гладен и тормозен от глада. Духовният човек търси ядката на тези многочислени притчи и хранейки се с нея, бива сит и изпълнен с мир.

       Притчи са и всички съществуващи неща, защото те, като зелени листа, или като черупка, обвиват скритата ядка. Притчи са и всички събития, които стават, защото и те са само одежда на духовното съдържание, на духовната ядка, на духовната храна.

       Човекът в този свят е като потопен в морето на Божията мъдрост, съдържаща се в притчи. Но онзи, който гледа тази мъдрост само с очи, не вижда нищо, освен одеждата, в която е облечена тази мъдрост; гледа и вижда дрехата на природата, но духът и ядката на природата не вижда; слуша и чува природата, но слуша и чува безсмислени звуци, а смисъла не разбира. Нито с очи се вижда ядката на природата, нито с ушите се чува нейният смисъл. Духът се открива с дух; смисълът се открива с осмисляне; разумът се среща с разум, любовта чувства любовта.

       Наистина, този свят е беден и жалък поради своята измамна преходност и който се улови за него като за нещо съществено само по себе си, ще падне и ще завие от болка и срам. Но този свят е и богата съкровищница на [скрити] поучения, и който така схване света и в този смисъл се възползва от него, няма да падне и да се посрами.

       И сам Господ, заради поучение на хората, често е ползвал примери от природата, т.е. предметите и събитията от този свят. И често взимал за поучение обикновени неща и обикновени случаи, за да покаже какво полезно съдържание е скрито във всички тях. В необикновените и редки събития като в падането на звездите, в земетресенията, в големите войни и т.н. и обикновените хора търсят духовно значение.  А само необикновените хора търсят и откриват духовен смисъл и в обикновените неща, и във всекидневните случки. Най-Необикновеният между всички необикновени, които са ходили по тази земя – Господ Иисус, нарочно взимал най-обикновени предмети от този живот, за да открие на хората тайната на вечния живот. Ето – кое е по-обикновено от солта, от кваса, от синаповото семе, от слънцето, от врабчетата, от тревата и полските кринове, от пшеницата и от пясъка? Никой от онези, които всекидневно гледат тези неща само с очите си, не би и помислил да потърси в тях скрити тайни на Божието Царство. А Христос се спрял точно на тези предмети и насочил вниманието на хората върху тях, откривайки им неизмеримите небесни тайни, скрити под техния външен вид.

Също така са прости и обикновени случаите, с които Господ си служил, за да представи и обясни целия духовен живот на човека, или цялата история на човешкото падение, или края на света и Страшния Съд, или Божията милост към грешниците. Векове наред хората са виждали обикновени случаи, подобни на онзи, който е описан в притчата за сеяча и семето, за пшеницата и плевелите, за талантите, за блудния син, за злите лозари, но никой не е и сънувал, че под листата на тези случаи се крие такава полезна ядка за човешкия дух, докато Господ сам не разказал тези притчи, не ги изтълкувал и не разкрил тяхното значение.

       Днешното евангелско четиво предлага известната Христова притча за сеяча, която по своя външен вид описва един твърде обикновен случай, ала която в своето вътрешно съдържание крие сам Господ Иисус, човешките души, евангелското учение, причините за погибелта и пътя за спасението на човешките души –  всичко наведнъж.

       Излезе сеяч да сее семе. Колкото просто, толкова и тържествено начало! Т.е. дойде времето за сеене – мразовете и снеговете са подготвили земята, орачите са я изорали, запролетило се е и сеячът излиза да сее. Излиза сеячът от своя дом на своята нива, за да сее своето семе – не чуждото, а своето. Това е външната простота, а ето и вътрешната дълбочина – сеячът е Христос, семето е Евангелското животворящо учение. Човешкият род е подготвен, чрез хилядагодишни мъки, страдания и лутане, да приеме божественото семе на животворящото учение; пророците са разорали нивата на човешките души, а Христос засиял като пролет след дълготрайна ледовита зима и като сеяч излязъл да сее. Пророците са орачите, а Той е сеячът. Макар пророците и да засели някъде някакво семе, то не е било тяхно семе, а взето от Бога. А Христос излязъл да сее Своето семе. Лъжеучителите преди Христа взимали семе от дявола и го сеели по света като свое. А Христос не взима от никого, а наистина сее Свое семе. Излезе сеяч – но откъде и къде излязъл? Синът Божий излязъл от вечните недра на Своя Отец, но без да се отделя от тези недра. Излязъл в човешко тяло, за да послужи на хората. Появил се като светлина, която сияе от слънцето, но без да се отделя от слънцето. Излязъл като дърво от своя корен, но без да се отделя от него. Душите са Неговата човешка нива. Светът чрез Него стана, а Той дошъл на света – дошъл, значи, на Своята нива. Човешките души са сътворени чрез Него и Той дойде у Своите Си – излязъл, значи, на Своята нива. Той е истинският Сеяч и заради неоспоримата Своя собственост, чистота и правда на Своите пътища, отвсякъде е обкръжен с мир. А не като слугите, които от чуждия дом излизат и отиват на чуждата нива, и сеят чуждото семе, па понякога поради лошотията си се самозабравят, присвояват чуждото и го наричат свое, от което ги обкръжават неспокойство и страх.

       И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! Тези последни думи показват, че притчата има скрит смисъл. Защото всички хора имат уши и лесно могат да чуят гласа [на Христа] и думите на тази притча. Затова Господ казва: който има уши да слуша, нека слуша!

       Цялата тази притча е ясна и правдива, дори когато в нея се вижда само описанието на един обикновен случай. Всеки земеделец може да потвърди от собствения си опит, че всичко това наистина се случва с посените на нивата семена. И всеки ще може да ви разкаже за своите усилия и мъки около нивата: да препречи пътеките, преминаващи през нея, да изхвърли камъните, да изскубе и запали тръните, та така да направи цялата нива добра земя. Но тази притча не е разказана заради онова, което е известно на всеки, а заради скрития смисъл, който по-рано не се е знаел. Тя е разказана заради дълбоката и вечна истина, която се крие в нея.

       Нивата символизира човешките души; различните участъци символизират различните човешки души. Едни души са като земята край пътя; втори са като камениста почва; трети са като трънака в нивата; а четвърти – като добра земя, отдалечена от пътя и чиста от камъни и тръни. Но защо сеячът не хвърля семето само на добрата земя. А и по пътя, и по камънака, и по трънака? Затуй, защото Евангелското благовестие е явно, а не тайно; не е тайно и не се ограничава само върху един човек, каквито били многото тъмни и окултни[1] самозвани „науки“ на гърците и египтяните, които имали за цел повече владеенето на един човек или на група човеци над останалите хора, а не спасението на човешките души. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10: 27). Това заповядал Господ на Своите ученици – Главният Сеяч, на останалите сеячи. Той желае спасението на всички човешки души, защото иска да се спасят всички човеци, (I Тим. 2: 4) понеже не желае да погинат някои (II Петр. 3: 9). Ако Господ сеел Своето божествено учение само между добрите хора, тогава лошите щели да имат предлог и щели да кажат, че не са чули за Евангелието. И така биха приписали своето погиване на Бога, а не на своята греховност. Но те няма да погинат поради Божия вина, защото Бог е праведен, и никаква вина, и нищо лошо не може да се приближи до светлината на Неговата правда.

       Затова, че три четвъртини от семената загиват, вината не e нито на сеяча, нито на семената, а на самата земя. Нито Христос ще е виновен, нито Неговото свето учение, че много хора погиват, а [ще са си виновни] самите хора. Защото те не проявяват труд и любов да отгледат семето; да го пазят от бурени; да го приемат в дълбините на своята душа и да го пазят до даване на плод и до жътва. Но въпреки че три четвъртини от нивата остават безплодни, Бог ще има обилна жътва от Своите слова. Както е казал чрез пророка: Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил (Исаия 55: 11). Това, че някои хора не искат да се възползват от Христовите слова, не означава, че тези слова са казани напразно. За Бога всичко е възможно. Той може да стори така, че Неговата жътва от добрата земя да бъде преизобилна. В най-лошия случай Неговите слова ще се върнат при Него, ако не по друг начин, то като закопания талант от злия раб, или като мира, предложен на една къща, а тя не го приела. Както Господ заповядал на апостолите да поздравяват с мир всяка къща, в която влизат. И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10: 13).

       Но по-добре да чуем как сам Господ разкрива вътрешния смисъл на тази притча. Защото това е една от малкото притчи в Евангелието, които сам Господ е изтълкувал. А я изтълкувал затуй, защото самите апостоли Го питали: А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Точно заради своята простота тази притча изглеждала твърде трудна за разбиране от учениците и мъчно приложима към духовния живот. Според евангелист Матей учениците първо задали въпроса: Защо с притчи им говориш? Евангелист Лука пропуска този въпрос и задава друг: Какво значи тая притча? Христос отговорил и на двата въпроса. Първо – Той прави разлика между своите ученици и останалите слушатели. Макар че учениците били прости хора, Божията благодат била върху тях; и макар че по това време те още не са съвършени, техните духовни очи били достатъчно отворени за да узнаят тайните на Божието Царство. Понякога на тях можело да се говори и направо, без притчи; но за другите не можело да се говори без притчи. А че и на апостолите невинаги можело да се говори без притчи, се вижда от следното изречение към тях: Това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи (Иоан 16: 25). А защо говори на народа с притчи? Като гледат, да не виждат, и, като слушат, да не разбират. Т.е., ако им говореил направо и без притчи, те биха гледали с очите си и нямало нищо да видят, и биха слушали с ушите си, и нямало нищо да разберат. Защото духовните предмети не са видими за телесните очи, нито се чуват с телесните уши. А че смисълът на тези думи е този, е ясно от същото изречение на евангелист Матей – защото гледайки, не виждат, и слушайки, не чуват, нито пък разбират. Т.е., когато Господ им говори за духовни истини направо, без обвивката на притча, и ги сравнява със събитията от този чувствен свят, те не виждат тези истини, не ги виждат, нито пък ги разбират. Всички духовни истини са от другия свят – от света на духовното, от небесното – и само с духовни очи, слух и разум могат да се видят и усвоят. Но тези духовни истини са показани на този свят под одеждата на предмети и събития. При много хора погледът, слухът и разумът за духовните истини са изгубени. Мнозина виждат само одеждата, слушат само външния глас и разбират само външните свойства и вид на природата, предметите и събитията. Това са плътските очи, плътският слух и плътският разум. Господ Иисус знаел за слепотата на хората и затова, като премъдър Учител, ги водил от материалните предмети към духовните, и от естествените неща – към духовните. Затова им говорил с притчи, т.е. по онзи начин, който е единствено достъпен за техните очи, слух и разум.

       След като отговорил на първия въпрос, Господ преминава към втория:

       Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят. На народа Господ казал: бяха потъпкани и птиците небесни ги изкълваха, а на учениците казва: дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им. Първото се съдържа във второто, а второто обяснява първото. Както семето, което е паднало на пътя, е потъпквано от пътниците и изкълвавано от птиците, така и дяволът потъпква и грабва Божия посев – Божието слово, от сърцето на човека. Затова мъдрият стопанин огражда нивата; затова мъдрият човек прегражда пътищата към своето сърце, та злият дух да не ходи по тях и да не гази и унищожава всичко онова, което е посято в човешкото сърце от Бога. Когато прокараме път през сърцето си, тогава по този път преминават тълпи от хора и демони. Божественото семе тогава загива, а светът, освен че ще продължава да го тъпче, ами и ще сее и своето лошо семе. Такова разградено и за всекиго отворено сърце прилича на прелюбодейна жена, която изневерява на своя мъж, и от себе си прави смрадно сметище и безплоден път, на който налитат грабливите небесни птици, т.е. демоните. Никоя човешка душа не е тъй желана за тях от онази, която от себе си е направила отворен път. На камънака и в трънака семето поне покарва, а на пътя то не може да покара от пътниците и преминаващите – краката го стъпкват и дяволът го разпилява. Божественото семе се развива и принася плод само в девствената душа, която не е отворен път, а заградена и завардена нива. Ако трябва притчата да се обяснява с притча, тогава притчата за семената край пътя най-добре би се обяснила с притчата за блудницата.

       Защо дяволът взима божественото слово от човешките сърца? Господ обяснява това с думите: За да не повярват и се спасят. От това е ясно, че вярата в Божието Слово е фундамент на нашето спасение. Онзи, който не пази Божието Слово постоянно в сърцето си – изключително само Божието Слово, сърцето му не може да се затопли от вярата, и следователно, душата му не може да се спаси. Докато сърцето му още не се стоплило от Божието Слово, дяволът бърза да Го открадне и да Го отнесе от него. Блазе на онзи, който пази Божието Слово в сърцето си като най-голямо богатство, и не пуска нито хората, нито демоните да тъпчат и разпиляват този свят посев.

       А това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Най-напред приемат [словото] с радост и за известно време вярват, а накрая от страх отстъпват. Като роб, който много години е бил в тъмница, и види, че някой му отваря вратата, и виква: „Излизай, свободен си!“, той най-напред се радва и се кани да излезе; но като помисли, че трябва да свикне с новия живот и работа, той се изплашва от новото, от неизвестното, и с охота отново се връща в тъмницата, и сам затваря тъмничната врата след себе си.

       Сърцето на страхливеца е твърде земно и от привързаност към земното е окаменяло. Словото Божие най-добре расте при външни бури и ветрове както боровете в планината. Но страхливецът, който с радост е приел Божието Слово, се плаши от бурите и ветровете и изоставя Божието Слово, отхвърля Го, и отново се прилепя към земното. Земята бързо дава плодове, а за плода от Божието Слово трябва да се чака. При това страхливеца го разяждат съмнения – ако изпусна тези земни плодове, които са в ръката ми, кой знае дали ще дочакам да вкуся плодовете, които Словото Божие ми обещава? И така страхливецът се съмнява в Бога, а вярва на земното; съмнява се в истината, а вярва в лъжата. И вярата, нехванала корен в неговото вкаменено сърце, изчезва, и Словото Божие, паднало на камък, се връща при своя Сеяч.

       Такива страхливци и днес са много между нас. По върха на техните сърца се зеленее вяра, но земята е твърде плитка, а под нея е корав камък. Като ги огрее великото слънце на Божията истина, при чиято светлина те виждат, че Словото Божие търси дълбочина, за да пусне своите корени до самото дъно на сърцето, до дъното на душата и до дъното на ума, тогава те се плашат. Те все още са съгласни да пуснат Бога в своето антре, като задържат всички останали стаи за себе си. Но като виждат какво слънце е Бог, как в Неговото присъствие нито една стая не може да остане в тъмнина, тях ги обзема страх. А такива хора по време на изкушения или преследване заради Словото (Божие) – това са бурите и ветровете – веднага отстъпват. Непостоянството във вярата е служба на един господар и обещание за служение на друг. Непостоянните всъщност служат на дявола, а обещават да служат на Бога. Но как Бог ще повярва на техните обещания, като те не са повярвали на Неговото обещание?

       А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод. Грижите са тръни, любовта към богатството е тръни, светските наслади са тръни. Когато Божието Слово попадне между тези тръни, пониква. Но не пораства, нито принася плодове, защото бива заглушено. Божието Слово не може да расте на никаква сянка. То расте само на ниви, на които е основният посев, и хвърля сянка върху всичко останало. Тук под грижи се разбират грижите за плътския живот; под богатство – външното забогатяване; под наслади – светските наслади, плътските, скоропреходни и тленни. Това са бурени, между които пречистата и нежна Божия билка не расте. Апостол Петър казва: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). Христос Господ ни възлага една- единствена грижа – грижата за душата, за спасението на душата. Но това е най-голямата грижа, която, като обгрижим, всичко останало ще се погрижи само за себе си. Всички останали малки грижи заглушават семето на тази най-голяма грижа, а без нея и те ще останат необгрижени, макар човек да живее с тях на земята и хиляда години. Истинското богатство е дар Божий, а не придобивка от хората или природата. Който се надява на богатството си, ще падне (Пртч. 11: 28). Той ще умре огорчен и недоволен като просяк и без да има никъде нищо, ще застане пред Божия съд. А наслажденията? Не са ли те онези плевели и тръни, които заглушават Божието Слово? И дали земните наслаждения наистина са това, за което ги мислят онези, които копнеят за тях? Ето – да чуем един [човек], който цял се е къпал в земните наслаждения, да чуем цар Соломон какво изповядва за себе си: Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето! (Еклисиаст 2: 10 – 11). А ето какво говори и бащата на Соломон, по-мъдрият от Соломон: Господните повеления са праведни – веселят сърцето (Пслт. 18: 9); Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми (118: 111); Радвам се на Твоето слово, както оня, който е получил голяма печалба (118: 162). Истинска наслада, богатство, радост и веселие е Словото Божие. Цялото богатство на този свят, наслажденията и радостите му са само мираж спрямо богатството, насладата и радостта в духовния свят, в Божието Царство.

       А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това (Иисус), извика: който има уши да слуша, нека слуша! Добрата земя са добрите души, души, жадни за истината и гладни за любов. Както жаден елен тича и търси вода, така и добрите души тичат по сухата пустиня на този свят и търсят да утолят своята жажда и глад с вечната истина и непреходната любов. И когато на тези души падне роса и манна небесна от Христовите уста, те се къпят в радост, извисяват се високо до небесата и принасят преизобилен плод. През тези души минава само един път и по него ходи само Христос; за всички останали пътници и преминаващи този път е затворен. В тези души няма камънак и тръни, а само чиста, плодородна и мека земя, на която расте само един посев – онзи, който Христос Господ сее. Казано е: пазят го в добро и чисто сърце. Добрите хора не държат Христовите слова [само] на книга, защото книгата е извън човека и може да се изгуби; нито ги държат само в ума си, защото паметта е немощна и може да изневери[2]. Затова го пазят дълбоко в себе си, в своето сърце, в добро и чисто сърце, където нито се изгубва, нито се забравя, а расте като квас, принася плод като пшеница, като лоза весели човека и като елей от маслина помазва целия човешки живот, та той сияе като слънце. 

       Колко плод принася Христовото Слово на добрата земя? Едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Господ казал това по безкрайната Своя милост и снизхождение към хората. Той не иска от всички хора едно и също, а от някого повече, от някого по-малко, само и само да се спасят повече души и да наследят небесното Царство. Евангелист Лука споменава само за стократен плод – дадоха плод стократен – за да покаже въобще изобилието на плода от добрата земя. А Матей и Марк не говорят изобщо за трите различни количества плодове, които удовлетворяват Стопанина. Тук е изказана същата мисъл както и в притчата за талантите. И на раба с десетте таланта, както и на раба с четирите таланта, Господ казал едни и същи думи и ги наградил с еднаква награда: Добри и верни рабе!… влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 23). Защото и в небесното Царство има степени на величие и власт, па и всички спасени не са в едно и също състояние, макар че всички са в неизказана светлина и радост. Който има уши да слуша, нека слуша! С тези думи Господ завършва тълкуването на притчата, както я завършил и преди това, пред народа. И още – извика. Тези думи се повтарят два пъти, и двата пъти се казва извика! Защо? За да пробуди вътрешния слух на оглушалите хора. За да звучи Неговата животворна мъдрост в столетията и да се чуе от всички човешки поколения до края на света. Затова извикал повторно и повторно казал: Който има уши да слуша, нека слуша! Човеколюбивият Приятел на хората извикал, Единственият Приятел на онези, върху които, като на мърша, са налетели черни грабливи птици; извикал, за да ги предупреди за опасността; извикал, за да посочи единствения тесен път на спасението от тлението и дима на този свят. Извикал кроткият и благ Господ, защото тук не става дума за нещо дребно, а за спасението на живота на хората; нито пък за дрехи, къщи и богатство, а за живота. Неговият вик не е от гняв към хората; Неговият вик е на нежна майка, която вижда пред децата си змия, и вика! Децата си играят и не виждат змията, а майката я вижда. А децата, като видят змията, не знаят по кой начин да се спасят, но майката знае. Затова майката вика на децата. Затова и Христос от началото до края на историята вика на хората: Който има уши да слуша, нека слуша!

Нему – живия и животворящ Господ и наш Спасител, Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий, единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Атор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – магьоснически (бел. прев.).

[2] В ориг. – паметта е в края на човека и може да забрави (бел. прев).

Евангелие за Господ Възкресителя

Лк. 7: 11 – 16, Зач. 30

Мнозина хора са се наричали спасители на човечеството, но кой от тях е помислял да избави човека от смъртта? В историята е имало много победители, но кой от тях е победил смъртта? Много царе е имало на земята, които са смятали живите хора за свои поданици, но кой от тях е смятал и мъртвите, като живите, за свои поданици?

       Никой, освен Единственият несравним Господ Иисус Христос. Той е не само нов Човек, Той е новият свят, Творецът на новия свят. По един и същи начин Той разорал нивите на живите и на мъртвите и посял новото семе на живота. Мъртвите за Него били като живи, а живите – като мъртви. Смъртта не била граница на Неговото Царство. Той унищожил тази граница и поставил Своето Царство назад до Адам и Ева и напред до последния роден на земята човек. По друг начин Той гледал на смъртта и живота на човеците, не като другите хора. Той гледал и виждал, че животът не свършва със смъртта на тялото, а истинската смърт умъртвява някои хора и преди телесната им смърт. Той виждал в гроба много живи и много мъртви в живи тела.

       И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият – казал Той на Своите апостоли (Мат. 10: 28). Със смъртта на тялото, значи, не настъпва и смъртта на душата; тя може да настъпи поради смъртните грехове, по-рано или по-късно, без оглед на телесната смърт.

       Със Своя духовен поглед, Господ Иисус виждал във времето така, както мълнията разсича облака, и пред Него се откривали живите души, както на тези, които са умрели отдавна, така и на онези, които още не са родени. Пророк Иезекиил видял във видение поле, пълно с мъртвешки кости и не знаел, докато Бог не му открил, дали тези кости ще оживеят. Сине човешки, ще оживеят ли тия кости? – попитал Господ. Аз отговорих: Господи Боже! Ти знаеш това (Иезек. 37: 7). Христос не гледал мъртвите кости, а живите души, които са пребивавали, и които ще пребивават в тези кости. Човешкото тяло и човешките кости са само одежда и оръдие на душата. Тази одежда остарява и се разпада като овехтяла дреха. Но Бог ще обнови тази одежда и отново ще облече в нея упокоените души. Христос дошъл, за да разкъса един прастар човешки страх, но и да донесе един нов страх за онези, които съгрешават.

       Старият страх на хората е страхът от телесната смърт; новият страх трябва да бъде страх от духовната смърт. И този страх Христос обновил и усилил. В страха си от телесната смърт хората призовават целия този свят на помощ; грабят от този свят, само и само да си осигурят по-дълго и колкото може по-безболезнено оставане в своето тяло. Безумнико – ще каже Бог на плътския богаташ, но духовен сиромах, – нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? (Лк. 12: 20). Безумен, значи, Господ нарича онзи, който се страхува за тялото си, а няма страх за душата си. Господ казал още и: Животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си (Лк. 12: 15). Кой дава живота? Живият Бог, Който със Своето Слово оживотворява душата, а душата –тялото. Със Своето Слово Господ е възкресявал и възкресява грешните души, мъртвите, преди телесната смърт, души. И освен това е обещал да възкреси и мъртвите тела на умрелите хора. С опрощаването на греховете със Своето животворно учение и Своите пречисти Тяло и Кръв, Той е възкресявал и възкресява мъртвите тела. Той е потвърдил това, както със Своите думи, така и на  дело с възкресяването на някои мъртъвци още през Своя живот на земята, както и със Своето Възкресение. Истина, истина ви казвам – казал Господ, – иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят (Иоан 5: 25). Много големи грешници, чули гласа на Сина Божий и душите им оживели. Но и много телесни мъртъвци, чули гласа на Сина Божий и отново оживели. Един такъв случай се описва в днешното евангелско четиво:

       На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. Това станало скоро след чудесното изцеление на сина на римския стотник в Капернаум. Бързайки да върши добро и с това да даде пример на всички вярващи, Господ тръгнал от Капернаум покрай планината Тавор. Зад планината, на склона Ермон, и до днес съществува село Наин, някога град, ограден със стени. Господ вървял, съпровождан от учениците си и много народ. Всички те били видели многобройните Христови чудеса в Капернаум, но всички били жадни да видят още и да чуят още. Защото Христовите чудеса били нещо нечувано и невиждано дотогава в Израил, а Неговите думи били като река от мед и мляко.

       А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Тъкмо Господ с придружаващите Го стигнал пред портите на града, и оттам излязло насреща им шествие, което съпровождало един мъртвец. Така се срещнали Господарят и слугата, Животодарителят и смъртта. Умрелият бил юноша, което става ясно от думата, изречена от Христос: Момко! И още от това, че Той го предаде на майка му, след като го съживил. Майката на умрелия трябва да е била от заможна и известна къща, което си личи от многобройните участници в шествието – и много народ вървеше с нея от града.

       Като я видя Господ, смили се над нея и рече ѝ: не плачи. Придружителите били много, веднъж заради майката, която била от известна къща, второ, заради големия удар, нанесен ѝ от загубата на единствения ѝ син. Скръбта на всички присъстващи трябва да е била голяма и тази скръб още повече се усилвала от отчаяния плач и нареждане на майката. Защото, макар всички ние да очакваме състрадание в нашата скръб, когато смъртта грабне някого от най-скъпите ни, едва ли може това състрадание да смекчи нашата мъка и огорчение. Когато безсилието утешава безсилие, утехата е слаба. Има едно тайнствено усещане, което обзема всички онези, които стоят около мъртвеца, едно усещане, което рядко се споделя [с другите] – това е срамът от смъртта. Хората не само се страхуват от смъртта, но те се и срамуват от нея. Този срам е доказателство, много по-силно от страха, че смъртта е последица от човешкия грях. Както болният се срамува да покаже на лекаря своята тайна рана, така и всички съвестни хора се срамуват да покажат своята немощ пред смъртта[1]. Този срам от смъртта доказва нашия безсмъртен произход и нашето безсмъртно предназначение. И животните се крият, когато умират; като че ли и те усещат срам от смъртта. А какъв ли е срамът на високопросветените духовни хора? Какво ще ни помогнат всички наши крясъци и нашата врява, цялата ни суета, всичката чест и слава, в часа, когато почувстваме, че се троши глиненият съд, в който е бил животът ни? Обзема ни срам, както заради слабостта на този съд, така и заради безумната суета, с която през целия си живот сме пълнили този съд. Защо да крием – обзема ни срам заради смрадта, с която сме изпълнили нашия телесен съд, и която след смъртта ни ще изтече от него не само на земята, но и пред небето. Защото нашето духовно съдържание изпуска или благоухание, или смрад върху душата и човешкото тяло в зависимост от това с какво и как сме изпълвали своя дух: с небесно благоухание, или със смрадта на греха.

       Господ Иисус се съжалил над отчаяните хора. Той често се съжалявал над човешката немощ.

        Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир (Мат. 9: 36). Когато овцете видят пастира, нито са объркани, нито са пръснати. Ако всички хора имаха непрестанно пред очите си живия Бог, нямаше да са объркани и разпръснати. Но едни Го виждат, други искат да Го видят, трети въобще не Го виждат, четвърти се подиграват на онези, които Го виждат и искат да Го видят. Затова хората са объркани и разпръснати, т.е. всеки за себе си е пастир и всеки върви по свои пътища. Ако хората имаха поне половината страх от всеприсъствието на Бога, колкото страх имат от смъртта, нямаше да се страхуват от нея; още повече – на света нямаше да се знае за смъртта. В този случай Господ особено [силно] се съжалил над бедната вдовица и ѝ казал: Не плачи! Той видял и прочел какво е в душата ѝ. Като умрял мъжът ѝ, тя се почувствала самотна; сега, като умрял и единственият ѝ син, тя се почувствала съвършено самотна. А къде е живият Бог? Нима някой може да е самотен, бидейки в близост до Бога? И нима за истинския човек може да има нещо по-близко от Бога? Бог не е ли по-близо до нас от отец и майка, от братя и сестри, от синове и дъщери? Той ни дава и взима сродниците, но Той не се отдалечава, нито остарява окото Му над нас, нито Неговата любов към нас се променя. Всички ужилвания на смъртта са така пресметнати, че повече да се приближим към нашия Бог, към живия Бог.

       Не плачи! – Господ утешава скърбящата майка. Така говори Онзи, Който не мисли като мнозина от нас, че и душата на умрелия момък, при заминаването на тялото, е отишла в гроба; Онзи, Който знае къде е душата на умрелия; Онзи, Който всъщност държи душата в Своята власт. С тези, същите думи, и ние утешаваме скърбящите. Не плачи! Макар, че и нашето сърце е изпълнено с плач. Но освен това, и съболезнование, ние се чувстваме безсилни да предложим нещо друго на скърбящите. Силата на смъртта така е надвишила нашата сила, че ние пълзим като буболечки в нейната сянка; и закопавайки мъртвеца в земята, винаги чувстваме, че закопаваме и една част от себе си в гробната тъмнина на смъртта. Господ не казва на жената: Не плачи!, за да покаже, че въобще не трябва да се плаче за умрелите. Ето, и Той плакал над мъртвия Лазар (Иоан 11: 35); предварително плакал за мнозината, които ще пострадат при по-късното разорение на Иерусалим (Лк. 19: 41), и накрая похвалил като блажени онези, които плачат, защото те ще се утешат (Мат. 5: 4). Нищо не смирява и не очиства човека така, както плачът. В православната методика на спасението плачът се явява между първите средства за очистване на душата, сърцето и ума. Не само че трябва да плачем за умрелите, а и за живите и особено за самите себе си, както и Господ препоръчал на иерусалимските жени: Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си (Лк. 23: 28).

Само че има разлика между плач и плач. Апостол Павел поръчва на солуняните: Да не скърбите, както и другите, които нямат надежда (I Сол. 4: 13), т.е. като езичниците и безбожниците. Защото те скърбят за умрелите като за напълно изгубени. Християните пък трябва да скърбят за умрелите не като за загубени, а като за грешници, и тази тяхна скръб трябва винаги да е придружена с молитва към Бога, та Бог да опрости греховете на умрелите и да ги въведе по Своята милост в небесното Царство. Заради своите грехове християните трябва още повече да скърбят и плачат и за самите себе си, но отново – не като онези, които нямат вяра и надежда, а напротив, точно защото имат вяра в живия Бог и надежда в Божията милост и вечния живот.

       Но щом като плачът е толкова полезен в християнския смисъл на думата, защо Господ казва на майката на умрелия момък Не плачи! Отново това е един съвсем различен случай. Тази жена плачела, защото нямала надежда; и поради това не плачела за греховете на своето дете, нито пък за своите собствени, а за телесната загуба на детето си, за неговото мнимо унищожение и за вечната раздяла с него. Впрочем, тук присъствал Синът Божий, владетелят на живите и умрелите. В Негово присъствие не трябвало да се плаче, както не е трябвало в Негово присъствие и да се пости. Когато фарисеите Го упрекнали, че Неговите ученици не постят, както правели Иоановите ученици, Господ отговорил: Нима можете накара сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът (Лк. 5: 34)? Така също – трябва ли някой да плаче в присъствието на Живототвореца, в Чието Царство няма мъртви, а само живи? Ала скърбящата не познавала Христа, нито Божията сила. Тя скърбяла за своя единствен [син] с безнадеждна скръб, с каквато скърбели по това време всички евреи, както и елините, които или нямали, или били изгубили вярата във възкресението на мъртвите. Милосърдният Господ се съжалил над тази безумна нейна скръб и казал: Не плачи! Той не ѝ казал да не плаче в онзи смисъл, в който мнозина и днес казват „не плачи“ на скърбящите за техните умрели, т.е.: „Не плачи, с плач не можеш го върна, такава е съдбата! Всички ще минем по този път!“. Това е неутешаваща утеха, която ние даваме на другите, но която не утешава и нас, когато идва от другите. Друго подразбира Христос, когато казва на жената: Не плачи! Всъщност казва: Не плачи!, „защото Аз съм тук! Аз съм Пастирът на всички овце и нито една овца не може да се скрие от Мене, без да знам къде. Твоят син не е умрял така, както ти мислиш, а само душата му се е отделила от тялото. Аз имам власт над неговата душа, както и над тялото му. Заради твоята скръб, незнание и неверие, както и заради незнанието и неверието на всички около тебе, Аз отново ще съединя душата на детето ти с неговото тяло, ще го върна отново към живота, не толкова заради него, а заради тебе и заради този народ. Та всички да повярват, че живият Бог бди над хората, и че Аз съм Онзи, който е трябвало да дойде като Месия и Спасител на света“. В такъв смисъл, значи, Господ казал на майката: Не плачи! И като изрекъл тези думи, пристъпил към дело.

       И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха и Той рече: момко, тебе думам, стани! Допирането до мъртвец или до вещите на мъртвец се смятало от евреите за нещо нечисто и било забранено. Тази забрана имала своя смисъл, докато в Изрaил се почитал Бог и човешкият живот се ценял повече от всичко на земята. Но след като се смалило истинското богопочитане и почитането на човешкия живот, тогава много от заповедите, та и тази между тях, станали като суеверие и се издигнали на първо място вместо главните Божии заповеди. Например, така станало и с обрязването на плътта, и с неработенето в събота. Духът на тези заповеди бил съвсем изгубен и вместо духа останало обожаването на формата или буквата на заповедите. Христос възстановил духа и живота на тези заповеди, но сърцата на народните водачи – пазителите на Божия Закон, дотолкова били потъмнели и вкаменени, че те искали да убият Христа, защото в събота изцелявал болни (Иоан 5: 16)! За тях съботата била по-важна от човека, та чак по-важна и от самия Син Божий. Но Господ не обръщал внимание на сръднята на водачите. При всеки случай Той продължавал да подчертава, че животът и спасението на човешките души са по-важни от умъртвените стари предания и обичаи. Той искал да изтъкне това и в този случай, като нарочно се допрял до носилката с мъртвеца. Но чудото на възкресението, което в този случай Господ направил, било толкова поразително, че безсилните еврейски старейшини не посмели сега да отворят уста и да отправят упрек.

       Момко, тебе думам, стани! Господ Иисус заповядвал на мъртвеца от Свое име, а не като пророците Илия и Елисей, които се молели на Бога, Той да възкреси мъртвите. Те били слуги на живия Бог, а това е Неговият Единороден Син. Със Своята Божествена власт, значи, заповядва на момъка да оживее и да стане. Тебе думам! Тези думи Господ не използва при нито едно друго възкресение на мъртвец – с това иска да покаже, че върши това дело изключително със Своята божествена сила. С това иска да покаже, че Той има власт над мъртвите, както и над живите. Защото това чудо не станало поради вярата на майката на този момък, какъвто е случаят с възкресяването на щерката на началника Иаир; нито пък някой от погребалната процесия очаквал такова чудо, както било в случая с възкресяването на Лазар. Не, това чудо не станало заради вярата на някого, нито поради нечие очакване, а изключително чрез силните слова на Господ Иисус.

       Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. Творението чуло своя Създател и изпълнило заповедта. Онази, същата божествена сила, Която първоначално вдъхнала животворящ дух в прахта и в сътворения от прах човек, действала и сега, за да оживее мъртвият прах; кръвта да потече и очите да се отворят; ушите да прочуят и езикът да проговори; костите и плътта да се раздвижат. Където и да била душата на умрелия момък, тя чула гласа на своя Господар и веднага се върнала в тялото, та заедно с тялото да изпълни Неговата заповед. Поданикът познал гласа на своя Цар и веднага се отзовал. Момъкът се изправил, седнал на носилката и почна да говори. Защо веднага започнал да говори? За да не помислят хората, че това е някаква вълшебна илюзия, да не помислят, че някакъв призрак е влязъл в тялото и го е изправил на носилката. Всички трябвало да чуят гласа и думите на оживелия, та да нямало и най-малкото съмнение, че това бил той, а не някой друг в него. По същата тази причина Господ взел момъка от носилката и го предал на неговата майка – и Иисус го предаде на майка му. Когато майката го познае, приеме и прегърне, тогава и в останалите присъстващи ще изчезнат съмнението и страхът. Освен това, Господ го взима със собствените си ръце и предава на майка му, та да ѝ покаже, че ѝ го дава в дар и сега, както и тогава, когато го е родила. Животът е дар Божий. Животът на всеки човек Бог дарява от Себе Си[2]. Бог не се гнуси да хване за ръката нито един сътворен човек и да го упъти в този земен, временен живот. И затова Господ взима възкръсналия момък и го предава на майката, та да ѝ покаже, че Той не напразно ѝ е казал: Не плачи! Когато казал това, Той вече мислел да я утеши не само с тези думи, които скърбящата майка през този ден могла да чуе от мнозина познати, а с едно дело, което представлява неочаквана и съвършена утеха. Най-после и затова, та и нас да научи, че като вършим някакво добро дело, трябва да го вършим с наши сили, внимателно и благодушно, а не чрез другите; не небрежно, без досада, колкото да се отървем от онзи, към когото проявяваме милосърдие. Вижте каква красота и любов има във всяка дума и във всяко действие на нашия Господ Спасител! Той и в този случай, както винаги, преди и след това, показва, че не само всеки дар Божий е съвършен, а е съвършен и начинът, по който Бог дарява.

       И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. Христос успял със Своето внимателно отношение към момъка и майка му да отклони страха от демони и вълшебство, но въпреки това, все пак страхът останал. Но този страх бил добър, защото е бил страх от Бога и предизвиквал похвала и прославяне на Бога. Народът говорил за Христос като за велик пророк. Народът очаквал велик Пророк, Когото Бог обещал още на Моисей да прати при израилския народ (Второзак. 18: 18). Този народ още не можел да се извиси до приемането на Христос като Син Божий. Но духът на този народ, дух толкова помрачен и смачкан от народните водачи, могъл добре да се възвиси и да проумее Христос Господ като велик Пророк. Ако народните водачи, които също виждали многобройните Христови чудеса, могли да се издигнат поне до това разбиране на простия народ, те биха се въздържали от страшното злодеяние да осъдят и убият Божия Син. Но всеки вършел подобаващи му чудеса, според своя дух и сърце; Христос възкресявал мъртви, а еврейските водачи взимали живота на живите. Той бил Човеколюбец, а те човекоубийци и богоубийци. Той бил Чудотворец на добро, а те били чудотворци на зло. Но в края на краищата тези зли водачи не могли да вземат ничий живот от само себе си. Всички пророци, които те убили, останали вовеки веков живи и пред Бога, и пред хората, докато тези [водачи] оставали като змии, в сянката на тези пророци, та да се лутат от поколение в поколение и от всяко поколение да получават осъждане и проклятие. Така също, убивайки Христос, те не убили Него, а себе си. Онзи, Който така лесно възкресявал другите, възкресил и Самия Себе Си, и се явил на небето и на земята като най-ярка Светлина, Която, колкото повече се гаси, толкова по-силно пламти и все по-ясно свети. Тази Светлина на светлините още веднъж, и то скоро, ще се яви на земята пред всички живи и мъртви. Това ще стане тогава, когато Господ Иисус ще дойде, за да приключи човешката история, да възкреси мъртвите от гробовете и да съди всички човешки същества, които са живели на земята, започвайки от Адам, та до края на времената. Тогава още веднъж, и то в най-пълна мяра, ще се изпълнят словата на Спасителя: Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят.

Чудото с възкресението на сина на вдовицата в Наин станало, колкото от милосърдие към скърбящата майка, толкова и за да помогне на нашата вяра в последното всеобщо възкресение, в чудото над всички чудеса, в правдата над всяка правда и в радостта над всяка радост.

       На Господа Иисуса, слава и хвала, заедно с Отец Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги и вовеки веков. Амин. 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – да покажат своята смъртност (бел. прев.).