Синаксар за Неделя втора след Пасха – Томина

В този неделен ден – втори след Пасха – спомняме явяването на възкръсналия Христос на Своите ученици – първом в отсъствието, а след това и в присъствието на апостол Тома; спомняме и неговото първоначално неверие, а след това и неговото уверяване в Христовото възкресение. Заедно с това, следвайки древния църковен обичай – да се възобновяват чрез възпоминание на осмия ден някои важни събития от Свещената история – днес ние празнуваме и обновяването спомена за Христовото възкресение, та по този начин някак то по- дълбоко и по-живо да заседне в нашето съзнание като най-велико събитие в цялата мироспасителна история. Все със същата тая цел спомняме възкресението Христово и на всеки седем дни в течение на цялата година.

А сега да се спрем на случая с апостол Тома. Възкръсналият Господ Иисус се явил на Своите ученици още в първия ден на възкресението Си, когато те поради страх от юдеите се били събрали в един дом при заключени врати. При това явяване апостол Тома не бил между другите апостоли. Когато после Тома дошъл, другите апостоли му казали, че видели Господ възкръснал. Тома обаче не им повярвал. „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите – казал той – и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“ След осем дни учениците Христови пак се били събрали вкъщи. Тоя път и Тома бил с тях. Иисус пак дошъл, както вратата била заключена, застанал посред тях, поздравил ги с думите „Мир вам!“, обърнал се след това към Тома и му казал: „Дай си пръста тук и виж ръцете Ми! Дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ!“ Тогава Тома отговорил: „Господ мой и Бог мой!“ На това Господ казал: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени, които не са видели и са повярвали“.

И тъй, уверил се по сетивен път в действителността на Христовото възкресение, св. ап. Тома с всичката убеденост на своето сърце след това е можел вече да свидетелства за истината на Възкресението и да запечата своето свидетелство със собствената си кръв като проповедник в далечна Индия. По молитвата на св. апостол Тома, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас! Амин!

Източник: „Синаксар – празнични четива от Триода и Пентикостара“, Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай, Синодално издателство, С. 2011

Синаксар за Светли петък – Живоприемен източник на Пресвета Богородица

     В Петъка на Светлата седмица празнуваме обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник“, или още „Балъклъ“. Спомняме и великите и свръхестествени чудеса, които са станали в този храм на Майката Божия.

     Първоначално тая църква била издигната от великия император Лъв, наричан Макелий, през 454 г. от рождението на Господ Иисус. Преди още да възлезе на императорския трон, този добър и смирен човек, известен със своята нравственост и милосърдие, веднъж, разхождайки се по това място, видял един заблуден слепец да броди из гъсталака, хванал го за ръка и го завел до мястото на сегашния извор. Понеже слепецът бил зажаднял, помолил Лъв да утоли жаждата му. Лъв навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален. В това време обаче чул глас, който казал: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизко“. Лъв се върнал пак да търси вода, но пак не намерил. И отново чул глас: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място“. Лъв направил както му заповядал гласът и след като помазал очите на слепеца, тоя веднага прогледал. Според предсказанието на Майката Божия не след много време Лъв наистина станал император. Наскоро след това той изградил на това място храм, който съществува и днес. И оттогава започнали да стават тук много чудеса на изцеление. Между тях нека споменем само няколко.

     Император Юстиниан Велики, който зле страдал от задръжка на урина, получил тук изцерение. В знак на благодарност той изградил църквата отново, още по-голяма и по-красива. Впоследствие църквата на няколко пъти пострадала от земетресения и императорите Василий Македонянин и синът му Лъв Мъдри отново я възстановили. В тяхно време станали много чудеса на изцерение от най-различни болести – безплодие, червени отоци, червен вятър, разни кръвоизливи, течения, огница, гнойни рани, циреи, „каркин“ (рак), разни други кожни болести и пр.

Този живоприемен и животворен извор възкресявал дори и мъртви, какъвто е бил например случаят с един мъртвец от Тесалия. Този човек на път за извора починал на кораба. Преди обаче да издъхне, усърдно помолил моряците да го откарат в църквата на извора и преди да го погребат, да излеят върху трупа му три ведра от водата на извора. Моряците изпълнили молбата на умиращия и когато, преди да го спуснат в гроба, излели върху трупа му три ведра вода, мъртвият оживял. След години църквата при извора щяла да се срути, Майката Божия се явила и предупредила богомолците да напуснат храма. Когато и последният човек излязъл, храмът се сгромолясъл.

     Благодарение на водата от живоприемния източник на св. Богородица мнозина обхванати от нечисти духове се очиствали и мнозина затворници бивали пускани на свобода.

     Да споменем още няколко случая на чудесно изцеление. Император Лъв Мъдри бил излекуван от камъни в бъбреците, жена му Теофана също се излекувала от мъчителна треска, а неговият брат Стефан се спасил от охтика. Патриарх Йоан Йерусалимски се излекувал от глухота. Патриарх Тарасий Цариградски също получил изцеление от тежка огница, баба му и неговият племенник Стилиян чрез чудотворното действие на този извор се излекували от бъбречни болести, император Роман намерил облекчение от тежка стомашна болест. Монасите Пеперин, Мелетий и Макарий и много още други знайни и незнайни през течение на вековете и до наши дни са получавали и получават изцеление на своите телесни и душевни болести чрез небесното застъпничество на Божията Майка, с чиито молитви, Господи Иисусе Христе, изцели и нашите немощи и ни спаси! Амин!

Синаксар за Възкресение Христово – Пасха

       В светата и велика Пасхална неделя празнуваме живоносното Възкресение на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христо, което се нарича и Пасха („отминаване“ или „пощада“). Древноюдейският велик празник, установен в спомен на избавлението на евреите от египетското робство и излизането им от Египет на път за Обетованата земя на техните предци, се празнувал на 14-и нисан – в деня на първото пролетно пълнолуние. В този ден пострадал на кръста нашият Спасител, принесъл Себе Си като пасхално агне за спасението на човешкия род. Първите християни празнували този ден под името „Кръстна пасха“, а деня на Възкресението – под името „Възкръсна пасха“. Така еврейският празник Пасха преминал и в християнството, като му било придадено християнско значение – избавление на човешкия род от робството на греха. Така празникът на Възкресението Христово станал най-великият християнски празник. На този ден при сътворението на света Бог създал от нищо светлината. Същия този ден Синът Божи слезе от небето и се всели в утробата на св. Дева, а сега Същият, вече възкръснал, слезе в ада, за да проповядва на тамошните духове (1 Петр. 3:18-19) и да измъкне от неговите вериги човешкото същество, да го възнесе на небето и го доведе до първоначалната чест на нетлението. Чрез Възкресението средостоенето между небето и земята рухна, Бог и човек се примириха, милостта и истината се срещнаха, правдата и мирът се целунаха (Пс. 84:11). 

Възкресението на Христос, следователно е ново пресъздаване на човека. Затова този ден е празник на празниците и тържество на тържествата, ден на светла радост и ликуване. Тази радост е изразена в църковните пасхални песнопения. Тя обилно днес струи от гроба на Възкръсналия Христос – Жизнеподател. 

       А самото възкресение станало така: В нощта след погребението на Христос, след като гробът бил запечатан и била поставена стража да го пази, станал голям трус. Ангел Господен слязъл от небето, отвалил камъка от входа на гроба. Виждайки това, стражарите, обхванати от страх, се разтреперили и станали като мъртви. А когато жените-мироносици дошли рано на гроба, за да помажат тялото на Господа с благоуханни масла според обичая, ангелът им казал: „Не бойте се! Зная, че търсите разпнатия Иисус. Той възкръсна от мъртвите, както ви бе казал. Дойдете и вижте мястото, гдето бе положен. Идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите!“ А когато те отивали да обадят на апостолите, възкръсналият Христос ги срещнал и им казал: „Радвайте се!“ Двама от учениците на Христос – Петър и Йоан, като научили от жените, че Господ възкръснал, затекли се към гроба, първом надникнали, а след това и влезли в самия гроб, видели само повивките в празния гроб и повярвали.       Възкръсналият Христос в деня на възкресението Си се явил отделно и на Мария Магдалина и на двама апостоли – Лука и Клеопа, когато отивали в близкото до Йерусалим село Емаус. Същия ден се явили и на другите апостоли, но без Тома, когато поради страх от юдеите се били събрали при заключени врати. След една седмица пак им се явил – вече и Тома бил там. 

       В продължение на 40 дни до деня на Възнесението Си на небето възкръсналият Господ многократно се явявал на учениците Си и им говорил за Царството Божие (Деян. 1:3). По запазено древно предание възкръсналият Господ се явил първом на Своята пречиста Майка. Това църковно предание е отразено във възкресния тропар на 6. глас: „…сретил еси Деву даруй живот…“

       Не се знае точно в кой час е възкръснал Христос. Едни мислят, че това ще е станало при първото пропяване на петлите, а други – когато е станало земетресението. По всяка вероятност Христос ще е възкръснал в първите часове на третия ден от смъртта Му – в ранното неделно утро, съгласно пророческите думи на самия Христос (Мат. 16:21). Ние празнуваме възкресението Христово в 12 часа през нощта след събота, т. е. в началото на новия третия ден – неделя. 

       Първите свидетели на възкресението били войниците, които пазели гроба. Уплашени и смутени от станалото, те отишли при първосвещениците и им обадили за случилото си. А те – първосвещениците, като се събрали на съвещание, дали пари на войниците и им поръчали да казват, че когато били спали, уж дошли учениците на Христос и откраднали тялото Му – нелепо и абсурдно твърдение! Защото, как са могли да заспят, когато е трябвало да бъдат на будна стража? И как, са могли да видят, че са дошли учениците и са откраднали тялото на Христа, когато са спали? 

       Възкресението на Господ Иисус е най-забележителното събитие в мироспасителната история. То е основа на вярата в Христа. Защото, ако Христос не е възкръснал, празна е вярата ни (1Кор. 15:17). При това възкресението на Христа е засвидетелствано от очевидците на възкръсналия Господ и свидетелството им е запечатано със собствената им кръв. То е победа на живота над смъртта, тържество на правдата над неправдата и завършек на изкупителното дело на Богочовека Господ Иисус Христос, Комуто да бъде чест и слава во веки веков! Амин! 

Синаксар за Велика събота


                                            

            В светата Велика събота празнуваме погребението на божественото и живоносно тяло на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Неговата съботна почивка (Евр. 4:4-5) и слизането Му в ада, чрез което нашият род бе отново повикан от тление към нетление и вечен живот.

            Изтеклата седмица се нарича Велика не защото тя по времетраене е по-голяма от всички останали седмици на годината, а поради великото дело на човешкото изкупление, което се извърши в течение на нейните дни. Също и тая събота се нарича Велика не защото има повече часове от други съботи, а защото днес се извършиха велики и изрядни дела на нашия Спасител и Господ. Както някога при първото сътворяване на света, след като създаде всички твари, в шестия ден Бог си почина от всички Свои дела, като освети тоя ден и го нарече събота, което значи почивка, така и сега Той отново пресъздава света и човека, обновявайки го чрез Своя живоносен кръст и смърт, и след всичко това днес си почина от тия Свои дела, като заспа живодателен и спасителен за нас сън. Пребивавайки, прочее, с тялото Си в гроба, с духа Си Той слезе в ада, за да проповядва на тамошните души, които чакаха избавлението. В същото време, като Бог, Той беше и с разбойника в рая, а също и неописано беше заедно на престола със Своя небесен Отец и Светия Дух. Тялото на Господ на кръста наистина претърпя тление поради временното му разлъчване от душата, но не и съвършено разпадане и разрушаване на телесните съставки, защото бе живоносно Тяло на въплътения Син Божи. 

            Помазан, прочее, със смирна и алой и повит в чиста плащаница, Христос бил положен в гроба. След това на вратата гробни бил привален камък. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да бъде заварден гробът и да бъде запечатан гробният камък, за да не би учениците на Иисус да дойдат и откраднат тялото Му и после да кажат, че Той е възкръснал. Пилат им казал: ,,Имате стража; идете завардете, както знаете!“ Те отишли, поставили стража и запечатали гроба (Мат. 27:62-66).

            Спомняйки погребението на Господ Иисус, днес св. Църква заедно с Божията Майка, жените мироносици, Йосиф и Никодим Го оплаква с погребални песни, в които обаче се долавя надеждата, предвкусването на радостта на Възкресението.

            По Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисусе Христе Боже наш, Който след претърпените мъки и кръстна смърт си благоволил да бъдеш положен в гроб, помилуй ни и ни удостой да се поклоним на славното Ти Възкресение! Амин! 

СИНАКСАР ЗА ВЕЛИКИ ПЕТЪК


            В светия и Велики петък спомняме светите и спасителни страдания на нашия Господ Иисус Христос, които Той драговолно прие заради нас: заплювания, удари, плесници, огорчения, хули, присмех, лъжлива багреница, тръст, гъба, оцет, гвоздеи, копие, а накрая кръст и смърт. Всичко това се случи в петък. След като бе предаден от Своя ученик за 30 сребърника, Господ Иисус бе отведен вързан първо пред първосвещеника Ана, а тоя Го отправи при своя зет първосвещеника Каиафа. Тук Иисус бе подложен на големи изтезания и поругания. Бе наклеветен от лъжливи свидетели, че щял да разруши Йерусалимския храм, и задето говорел, че е Син Божи. На сутринта Христос бил отведен при римския управител Пилат Понтийски. Той не намерил у Христос никаква вина и бил склонен да Го пусне, но тълпата, подучена от първосвещениците, крещяла: „Разпни, разпни Го!“ Пилат казал: ,,Вземете и Го съдете по вашия закон!“ Те отговорили: ,,Ние не можем да осъждаме никого на смърт. Той трябва да умре, защото прави Себе Си цар!“ Като чул това, Пилат запитал Иисус: ,,Ти цар ли си?“ Христос казал: ,,Аз съм Цар, но Моето царство не е от тоя свят“. Пилат отново бил склонен да пусне Иисус и за да умилостиви народа, заповядал да бият Иисус, след това Го извел отново пред множеството и казал: ,,Ето, Човека!“ Но те още по-силно закрещели: ,,Разпни, разпни Го!“ Пилат отговорил: ,,Вашия Цар ли да разпна?“ На това народът казал: ,,Ние нямаме друг цар освен кесаря. Ако Го пуснеш, не си приятел на кесаря“. При тия думи Пилат се уплашил. За да спаси Иисус, той прибягнал до едно последно средство – предложил на народа според обичая да им пусне за празника едного от двамата – Христос или един затворник на име Варава. Народът обаче предпочел Варава, а настоявал Христос да бъде разпнат. За невинния божествен Страдалец се застъпила жената на Пилат, но и това не помогнало. Народът все повече настоявал Христос да бъде осъден на смърт. Като не можал да устои срещу искането на народа, Пилат си умил ръцете и казал: ,,Невинен съм за кръвта на тоя Човек; вие му мислете!“ Юдеите отговорили: ,,Нека кръвта Му падне върху нас и нашите деца!“ Тогава Пилат им предал Иисус да бъде разпнат. Наложили на раменете Му тежък кръст и Го повели към хълма Голгота, намиращ се до самия Йерусалим, където бил разпнат между двама злодейци. Така се изпълнило пророчеството на Исаия, който казва: ,,И към злодейци бе причислен“ (Ис. 53:12).

            Войниците разделили помежду си дрехите Му, а за връхната Му дреха хвърлили жребие, за да се изпълни и друго пророчество, казано за Него (Пс. 21:19). Но не стигало това. Дори и след като приковали Христос на кръста, ругаели Го, казвайки: ,,Уа! Ти, Който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си и слез от кръста!“ (Марк 15:29-30). Също и първосвещениците и книжниците Му се присмивали и думали помежду си: ,,Други спасяваше, а Себе Си не може да спаси. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“ (Марк 15:31-32). Дори бездушната природа не останала безучастна към това, което ставало на Голгота. От шестия час до деветия настанал мрак. Когато римският стотник, на име Лонгин, който бил на стража при кръста Христов, видял всичко това, прославил Бога и казал: ,,Наистина този Човек е Син Божи!“ Единият от разбойниците, разпнати заедно с Него, също хулел Христос и казвал: ,,Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас!“ Другият обаче го смъмрил и казал: ,,Та и от Бога ли не се боиш ти, който и сам си осъден на същото? Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо, не е сторил“. След това казал на Иисус: ,,Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си!“ Иисус му казал: ,,Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая!“ (Лука 23:39-43).

            След това Иисус, като знаел, че вече всичко е свършено, за да се сбъдне Писанието (Пс. 68:22), казал: ,,Жаден съм!“ Войниците натопили гъба в оцет, надянали я на исопова тръст и Му подали да пие. Когато Иисус вкусил от оцета, рекъл: ,,Свърши се! Отче, в Твои ръце предавам духа Си!“ Тогава храмовата завеса се раздрала на две от горе до долу, земята се потресла, скалите се разпукали, гробовете се разтворили и много тела на починали светии възкръснали, и като влезли в светия град, се явили на мнозина (Мат. 27:51-53).

            При кръста Христов стояли майката на Иисус и Мария Клеопова, Мария Магдалина и апостол Йоан, възлюбеният ученик на Господа. Понеже на другия ден бил великият юдейски празник Пасха, за да не останат на кръста телата на разпнатите и да загрозяват празника, юдеите побързали да ги снемат. За да ускорят смъртта на двамата разбойници, пребили им пищялите… А като дошли при Иисус и видели, че Той е вече мъртъв, не Му пребили пищялите, но един от войниците пробол с копие ребрата Му, от които изтекло кръв и вода, за да се изпълнят още две пророчества за Христа: ,,Кост Негова няма да се строши“ (Изх. 12:46, Числ. 9:12) и „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха“ (Зах. 12:10).

            Същата вечер Йосиф от Ариматея, виден член на Синедриона, таен ученик на Иисус, отишъл при Пилат, за да измоли тялото на Господа, та да Го погребе с подобаваща чест. След като Пилат позволил, Йосиф заедно с Никодим, също таен ученик на Иисус, снели от кръста тялото на своя Учител, помазали го според тогавашния еврейски обичай със смирна и алой, обвили Го в чиста плащаница и Го положили в нов гроб, изкопан в скала в собствената градина на Йосиф.

            Разпятието на Господ Иисус станало в шестия ден на седмицата, в който някога Адам протегнал ръка към дървото за познаване на доброто и злото и чрез което дойде грехът. Сега, в същия ден и час, пак на дърво – Христовия кръст – бе заличена нашата греховна присъда и загладена вината на нашите прародители. Първият Адам чрез своето непослушание въведе смъртта, а вторият Адам – Христос – чрез послушанието към Своя небесен Отец драговолно прие смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8), чрез която победи смъртта и ни дарува живот вечен.

Поради Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисусе Христе Боже наш, помилуй нас! Амин!

Синаксар за Велики четвъртък

     В светия Велики четвъртък божествените Отци (които всичко добре са устроили, като са приели един след друг от светите Апостоли) са установили и са ни предали да спомним четири неща: свещеното умиване на нозете на апостолите от Господа, Тайната вечеря, сиреч установяването на тайнството св. Евхаристия, предаването на Господ Иисус Христос и несправедливия съд над Него.

     Понеже еврейската Пасха трябвало да се извърши в петък, в който ден действително трябвало да бъде заклана и Нашата нова Пасха — Христос (1 Кор. 5:7), то според божествените Отци, трябвало Христос да предвари Своето заколение и затова отпразнувал Пасха заедно с учениците Си един ден преди законната Пасха (Изх. 12:1-20). Тази вечер и нощ (четвъртък срещу петък) заедно с петъка у евреите се смята за един ден. Защото те не изчислявали времето както ние днес го изчисляваме – денонощие, а нощедневие, което и досега е запазено в църковната практика – новият ден започва от вечерта.

     Някога евреите празнували Пасха точно според предписанието на Закона – с препасани чресла, изправени (стоешком), с обути нозе, с тояга в ръка бързешком (Изх. 12:11) и без вино, докато по времето на Христос те яли според тогавашния римски обичай – лежешком, и употребявали вино.

     Христос извършил Пасха в дома на един йерусалимски жител, чието име не се знае. Според св. Атанасий това бил Зеведей, баща на апостолите Яков и Иоан. Когато настъпила нощ, Христос седнал на трапезата заедно с учениците Си, за да извърши еврейска Пасха. Преди самата вечеря, за да даде пример на смирение, Господ Иисус снел връхната Си дреха, препасал кърпа и умил нозете на Своите ученици. По време на вечерята Иисус отправил поучение към учениците Си – да се обичат един друг и да не се стремят към големство. Същата тая вечер е станало и вероломното предателство от Юда и учредяването на св. тайнство Евхаристия

Така след вечеря, Господ взел хляб, благословил го, преломил го и като подал на Своите ученици, казал: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, за вас преломявано, за опрощаване на греховете.“ След това взел чашата, благодарил, подал я на учениците Си и казал: „Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“ А след това добавил: „Това правете за Мой спомен.“ След като изпели хвалебна песен, Иисус и учениците Му излезли от горницата и се отправили за Елеонската планина. Тук Спасителят по обичай често прекарвал нощем на молитва. Междувременно Той казал на учениците Си, че тая нощ всички те ще се съблазнят в Него. Апостол Петър обаче възразил на това, уверявайки Го, че той е готов да положи душата си за своя Учител, и че дори и всички да се съблазнят и да се отрекат от Него, той няма да се отрече. На това обаче Господ казал, че преди още петел да пропее, Петър три пъти ще се отрече от Него.

Като дошли до едно място, наречено Гетсимания, Господ поръчал на учениците Си да поседнат там, взел трима от тях – Петър, Яков и Иоан, поръчал им да бъдат будни и да се молят, за да не паднат в изкушение, а Сам Той се поотдалечил, паднал на земята и започнал да се моли горещо на Своя небесен Отец, казвайки: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а, както Ти!“ Капки кървава пот падали на земята от божественото чело на Христос. На три пъти Той дохождал при тримата Си ученици и все ги заварвал да спят. Събуждал ги и отново отправял молитва към Отца – да Го отмине чашата на страданията. След третото моление дохожда пак при учениците Си и им казва: „Спете, прочее, и почивайте! Свърши се, дойде часът! Ето, Син Човечески се предава в ръцете на грешниците. Ставайте да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Докато Господ още говорел, ето Юда дохожда с множество войници и слуги на първосвещеника, въоръжени с ножове и колове. Защото Юда им беше дал знак: „Когото целуна, Той е. Хванете Го и водете зорко!“ И като пристъпил към Иисуса, предателят казал: „Радвай се, Учителю!“ и Го целунал. А Иисус кротко му казал: „Юдо, с целувка ли предаваш Учителя си?“ Тогава хванали, вързали Иисус и Го отвели първо при първосвещеника Ана, а след това и при първосвещеник Каяфа. Апостол Петър се опитал да защити Христос, извадил нож, замахнал и отрязал ухото на един от слугите на първосвещеника. Христос обаче заповядал на Петър да вложи ножа в ножницата, защото всеки, който се залавя за нож, от нож ще умре.

     Тая нощ над Христос се извършва неправеден съд от страна на еврейския Синедрион.

     Сутринта Господ Иисус бил заведен в преторията и изправен на съд пред римския прокуратор Пилат Понтийски.

По неизказаното Твое милосърдие, Христе Боже, помилуй нас! Амин!

Синаксар за Велика сряда

        

            В светата Велика сряда божествените Отци са заповядали да се прави спомен за жената грешница, която помаза с миро Господа. Това е станало малко преди спасителните Му страдания.

            Когато веднъж Иисус бил във Витания, в дома на Симон Прокажени, пристъпила към Христос една жена и изляла върху главата Му скъпоценно миро. Възпоминанието за тая жена е установено съгласно думите на Спасителя – да се разказва по цял свят за онова, което тя извърши, подбудена от най-топла обич към Него – Спасителя – Господ Иисус Христос.

            Кое подбуди жената грешница към това дело? – Любовта и разкаянието. Тя навярно ще да е била видяла преди това как Христос състрадателно се отнася към всички грешници и особено сега – как Той влязъл в дома на един прокажен, който съгласно закона трябвало да бъде считан за нечист и лишен от общение с човеците. Навярно тя ще да е помислила, че щом Христос е могъл да излекува един прокажен, ще може да излекува и нейния душевен недъг. И така, когато Господ Иисус бил на вечеря, тя изляла върху главата Му миро, което струвало 300 динария. Равняващи се на 30 сребърника.

            Учениците на Христос и особено Юда изразили недоволство от това прахосване на драгоценната течност, която можело да бъде продадена и получените пари да бъдат раздадени на бедните. Но Христос се застъпил за жената да не пречат на доброто ѝ намерение. Защото, изливайки върху главата Му миро, тя Го приготвила за предстоящото Му близко погребение. За това именно, което тя извърши, ще се разказва по цял свят.

            Някои смятат, че тази жена е една и съща с жената, за която всички евангелисти споменават във връзка с изливане миро върху Господ Иисус. Св. Иоан Златоуст обаче смята, че жената, за която говори св. евангелист Йоан при подобен случай, е друга – сестрата на Лазар, жена честна и почтена. Очевидно светите евангелисти повествуват за няколко сходни, но все пак различни случаи. Събитието, за което днес споменаваме, е това, за което повествува св. евангелист Матей, станало два дни преди Пасха във Витания, в дома на Симон Прокажени.

Христе Боже, Който бе помазан с драгоценно миро, избави ни от страданията, които ни сполетяват, и ни помилвай, защото си благ и човеколюбец! Амин!

Синаксар за Велики вторник

В светия Велики вторник спомняме притчата за Десетте девици. За предмет на тая притча Господ Иисус взел един тогавашен местен обичай – младоженците да бъдат посрещани от девойки, носещи запалени лампади. Така младоженците тържествено са били въвеждани в брачния чертог и придружаващите ги са участвали в сватбеното пиршество.

Господ Иисус е представен в притчата като жених на Църквата. Дошло времето, когато според Неговите пророчески думи, Жени­хът трябвало да се отнеме от сватбарите (Мат. 9:15), т. е. когато Христос трябвало да бъде хванат и предаден на мъчение и смърт. А това са тъкмо дните на Страстната седмица. Затова очевидно е наредено тая притча да се чете тъкмо днес. По тая причина и богослужението през първите три дни на Страстната седмица се нарича „Последование на Жениха“.

Основната мисъл на притчата е духовното бодърстване, което се предпоставя от неизвестността на Второто Христово пришествие и на собствената наша смърт, а също и от необходимостта винаги да бъдем готови за посрещането на Гос­пода и за смъртния час. Тази е главната идея и на тропара на утрената през първите три дни от Страстната седмица: „Ето Младо­женецът иде в полунощ и блажен е оня раб, когото Той намери буден. Недостоен пък е оня, когото намери заспал. Затуй, внима­вай, душо моя, да не те налегне безгрижен сън, та да не би да бъ­деш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врати на Божието царство, но стресни се прочее и казвай: „Свят, свят, свят си Боже, чрез Богородица помилуй ни!“

Притчата за десетте девици разкрива и друга една мисъл: значението на милосърдието за влизането в брачния Христов чертог – Небесното царство (Мат. 22:2). Петте неразумни девици са били също чисти и девствени както и другите техни пет дружки. Ценно, наистина, е девството, но само то не е доста­тъчно за нашето спасение. Нужна е преди всичко дейна и състрадателна любов (Мат. 25:34-36). А тъкмо това е липсвало на петте неразумни девици, защото не им стигнал елей в светилниците. А думата „елей“ на гръцки означава не само масло, но и милост. Неразумните, при това не проявили и духовна бодрост, поради което и били заспали. А това ще рече, че смъртта ги е намерила неподготвени. И когато среднощ се чул вик: „Ето Младоженецът иде! Излезте да го посрещнете!“ – те се събудили и, като видели че маслото им се привършило и светилниците им почнали да гаснат, поискали от мъдрите да им дадат от своето масло. Те обаче им отказали, за да не би да не стигне и на тях и ги пратили при про­давачите да си купят, т. е. да идат при бедните и нуждаещите се и да проявят към тях милосърдие. Когато обаче те отишли да си ку­пят масло, ето Младоженецът пристигнал. Будните девици Го посрещнали и влезли заедно с Него в брачния чертог, и вратите след тях се затворили. След това дошли и другите девици, почнали да хлопат на вратите и да викат: „Господине, Господине, отвори ни!“ В отговор на техния призив се чул отвътре глас: „Истина, истина ви казвам, не ви познавам!“ И тъй бъдете будни – за­вършил притчата Си Господ – защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески“ (Мат. 25:13)!

Поуката от притчата е ясна:, ние трябва да бъдем винаги готови да посрещнем Небесния Жених Господ Иисус Христос, при вто­рото Му славно пришествие, защото не знаем кога то ще стане. Трябва да бъдем също готови и за смъртния час, защото и той ненадейно ще дойде като нощен крадец. Особено пък трябва ду­ховно да бодърствуваме в тия дни на Господните страдания. Оня, който не полага грижи да поддържа в изправност своята духовна лампада с достатъчен запас от елей, т. е оня, който не проявява милост към своите страдащи братя, той няма да влезе в Небесното царство.

Младоженецо Xристе, направи ни участници заедно с мъдрите деви в Твоето Небесно царство и ни причисли към избраното Твое стадо, защото си благ и човеколюбец! Амин!

СИНАКСАР ЗА ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК

    В този ден — Велики понеделник — правим възпоминание за Иосиф Прекрасни и за изсъхналата смоковница, понеже са свър­зани със страданията на Христос — старозаветният Иосиф се приема като предобраз на страдащия Христос, а изсъхването на безплодната смоковница е станало на днешния ден, когато започ­ват изкупителните страдания на нашия Спасител.

    Иосиф бил любим син на патриарх Иаков. В знак на особена родителска обич Иаков направил на Иосиф шарена дреха, поради което неговите братя му завидели. По-сетне завистта на братята към Иосиф се превърнала в омраза, особено когато Иосиф им раз­казал два свои съня. А ето и самите сънища: Иосиф и братята му връзвали снопи на нивата. Неговият сноп се изправил, а снопи­те на братята му го заобиколили и му се поклонили. Друг път Иосиф сънувал, че слънцето, месецът и единадесет звезди му се поклонили. Иосиф разказал тоя сън на баща си. Той обаче го смъмрал и казал: „Нима аз, майка ти и братята ти ще ти се поклоним?“ Когато веднъж Иаков изпратил Иосиф на полето да навести братята си, те като го видели отдалеч, рекли помежду си: „Ето, нашият съновидец идва!“ Тогава те се надумали да го убият и да кажат после на баща си, че лют звяр го бил разкъсал. Най-възрастният брат Рувим обаче увещавал братята си да не проливат братска кръв, но да хвърлят момчето в една яма. Рувим имал намерение после да го избави и върне при баща му. Не след много вре­ме по това място минали измаилитски търговци на път за Египет. Тогава Иуда предложил на братята си да продадат Иосиф на тези търговци. Братята го послушали. Иосиф бил продаден за 20 сре­бърника и откаран в Египет и тук бил продаден на царедвореца Потифар. Братята взели дрехата на Иосиф, заклали един козел и я напръскали с неговата кръв. След това занесли на баща си окървавената дреха и казали: „Виж, тая дреха, да не би да е на сина ти?“ Иков веднага познал дрехата и казал: „Това е дрехата на сина ми; лют звяр го е изял. Навярно Иосиф е разкъсан.“ Раздрал от скръб дрехите си  и оплаквал любимото си чедо много дни.

    Понеже Иосиф бил млад и много красив, жената на Потифар го харесала и искала да го склони да съгреши с нея. Но целомъд­реният юноша решително отклонил нейното греховно предложе­ние и избягал. Жената обаче успяла да задържи връхната му дреха и надала вик за помощ. Когато нейните слуги дошли, за да видят какво става, безчестната жена обвинила Иосиф, че бил искал да посегне върху честта и. Иосиф бил хвърлен в тъмница. Тук той изтълкувал сънищата на двама служители на фараона — хлебар и виночерпец. Съгласно тълкуванията на Иосиф, първият бил осъ­ден на смърт, а вторият бил оправдан и върнат отново на по-ранш­ната му служба. Преди обаче да бъде пуснат, Иосиф помолил виночерпеца да си спомни за него пред фараона. Но както често става, че бързо забравяме стореното ни добро, тъй и виночерпецът, след като излязъл от тъмницата, скоро забравил за Иосиф.

     Минали две години. Случило се, че и сам фараонът сънувал два съня: седем тлъсти крави излезли из реката и пасели в тръсталака. Ето, че след тях излезли други седем мършави, които изяли тлъстите. Сънувал също, че седем пълни житни класа израснали на едно стъбло, а сред тях израснали и други празни, които по­гълнали пълните. Като се събудил фараонът бил смутен от тия сънища и повикал своите мъдреци да му ги разтълкуват, но никой не можал. Едва тогава виночерпецът си спомнил за Иосиф и оба­дил на фараона за него. Фараонът веднага пратил да повикат Иосиф, който с Божия помощ правилно разтълкувал сънищата. А те и двата имали един и същ смисъл: ще настанат седем плодо­родни години, а след тях и други седем неплодородни. По съвета на Иосиф фараонът трябвало да си постави човек, който в продъл­жение на първите седем плодородни години да прибира и съхра­нява богатата реколта, за да може народът и добитъкът да прежи­веят през време на гладките години. Фараонът поставил Иосиф на тая тъй важна работа. Иосиф се прославил със своята мъдрост, бил възвеличен като спасител на народа и заел второ място след фараона над целия Египет.

     Дошли неплодородните години. Настанал глад не само в Еги­пет, но и в Палестина, гдето живеели родителите и братята на Ио­сиф. Принудени прочее от глада, те дошли в Египет. Когато Ио­сиф научил за това, наредил да дойдат при него. Те обаче не го познали. След няколко трогателни срещи, при които Иосиф не се откривал на братята си, най-сетне като не можал да задържи накипелите си братски чувства, за голяма тяхна изненада, той им се открил. След това Иаков заедно с цялата си челяд се преселил в Египет. Преди смъртта си той благословил дванадесетте си сина и склопил очи. Тук, в Египет починал после и Иосиф, като оставил завинаги светъл спомен на целомъдрие и духовна красота. Той се смята за предобраз на Христос, понеже и Христос бе пострадал поради завист от Своите сънародници-евреи, продаден бе от Своя ученик за 30 сребърника, хвърлен в мрачна тъмница, положен бе в гроб, възкръсна самовластно от него, възцари се над духовния Египет, т.е. победи греха и управлява света. В тайнствената пше­ница Той ни дава Самия Себе Си за храна, бидейки хляб, слязъл от небето (Иоан 6:41).

Днес спомняме и изсъхването на безплодната смоковница. Евангелист Матей, след като говори за тържествения вход на Христос в Иерусалим, повествува: „А на утринта, връщайки се (от Витания) в града, (Иисус) огладня. И видя край пътя една смоковница, отиде при нея и, като не намери нищо на нея, освен едни листа, каза и: Занапред да няма вече плод от тебе во веки! И смоковницата веднага изсъхна. Като видяха това, учениците се почудиха и казаха: как тъй веднага изсъхна смоковницата!“

 Някои под смоковницата в случая виждат еврейската Синагога, в която Христос не намерил достоен плод, а само сянката на Моисеевия закон. Христос обаче и това и отне, като я направи съвсем да изсъхне. Но, навярно някой би казал: „Защо ли бездушното дърво бе наказано, без да е съгрешило?“ Очевидно Господ е проклел безплодната смоковница, за да ни даде с това поука, че такава ще бъде и съдбата на всички, които се окажат като нея безплодни.

    С молитвите на Прекрасния Иосиф, Христе Боже, помилуй нас!   Амин!

НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА. Евангелие за милостивия самарянин

Лк. 10: 25 – 37,  Зач. 53

       Господ Иисус Христос е дошъл да промени мерките и човешкото мислене.

       Хората измервали природата сама за себе си. И мярката била погрешна.

Хората измервали душата според тялото. И величието на душата се смалило до милиметри.

       Хората сравнявали Бога с човека. И Бог изглеждал зависим от човека.

       Хората измервали добродетелта с бързината на успеха. И добродетелта станала евтина и тиранична.

       Хората се хвалели със своя напредък, сравнявайки се с животните, които винаги тъпчат на един и същи път и на едно и също място. Небето презряло тази хвалба, а животните не я и забелязали.

       Мерили хората и роднинството, и близостта на човека спрямо човека или по кръвта, или по начина на мислене, или по разстоянието на домовете и селата, в които живеели на земята, или по езика, или по още стотици признака. Но всички тези мерки за роднинство и близост не могли да сродят, нито да сближат хората.

       Всички човешки мерки били погрешни и всички разсъждения – лъжливи. Христос е дошъл да спаси хората от незнанието и лъжите и да промени мерките и мисленето. И ги променил. Онези, които приели Неговите мерки и мислене, се спасили с истина и правда, а онези, които запазили старите мерки и мислене, до ден днешен скитат в мрак и търгуват с мухлясали заблуждения.

Природата не се измерва самоцелно, защото тя е дадена за служение на човека, за нея мярката е човекът.

       Душата не се измерва според тялото, защото тялото е дадено за служение на душата. Затова душата е мерило за тялото.

       Не се разсъждава за Бога според човека, както за грънчаря не се разсъждава според грънците. Няма мярка за Бога, защото Бог е мярката за всекиго и Съдия на всички.

       Добродетелта не се измерва с бързината на успеха. Защото колелото, което бързо се върти и излиза от калта, отново бързо се връща в нея. Добродетелта се измерва с Божия закон. Не се измерва човешкият напредък с животинското състояние, а със скъсяването на разстоянието между човека и Бога.

       А истинската мярка за родството – тази, която сродява и сближава хората и народите, е не толкова кръвта, колкото милосърдието. Бедата на един човек и милосърдието на друг сродяват и сближават двама души повече от кръвта на родни братя. Защото всяка кръвна връзка е временна и има някакво значение само в този временен живот, служейки като образ на здравата и вечна връзка на духовното родство. А духовните близнаци, които се раждат при срещата на бедата и милосърдието, остават братя във вечността. На братята, родени по кръв, Бог е само Творец, а на духовните братя, родени от милосърдието, Бог е Отец.

       Тази мярка за родство и близост между хората Господ Иисус предлага на човечеството в днешната евангелска притча за добрия самарянин – казваме предлага, не натрапва, защото спасението не е натрапено, а милостиво предлагане от страна на Господа и приемане от страна на човека. Блазе на онези, които доброволно приемат тази нова мярка, защото ще имат много братя и сродници в безсмъртното Христово Царство! А притчата гласи:

       И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? Опропастявайки живота си с изкушения, той уж търси да наследи вечния живот! Всъщност, този изкусител не мислел за своя живот, а как да застраши Христовия. Той искал да намери в Христа вина, смъртоносна вина против Моисеевия закон, за да може да Го обвини и така да Го погуби, а, като ловък законник и адвокат, да се прослави между себеподобните си. Но защо той пита за вечния живот, като нещо можел да научи и от тогавашния закон? Не е ли това награда, която законът обещава на онези, които го изпълняват: За да живееш дълго на земята (Изх. 20: 12; Ефес. 6: 3)? Наистина, пророците говорят за вечното Царство на Месията, а особено пророк Даниил говори за вечното Царство на светиите, но евреите по Христовото време разбирали вечността само като продължително време на земята. Затова най-вероятно изглежда, че този законник лично е чул или чрез другиго е узнал, че Господ Иисус представя вечния живот, различен от еврейското разбиране за вечността. Ненавистникът на Бога и на човешкия род, който, без успех, лично изкушавал Господа в пустинята, сега продължава да Го изкушава чрез заслепени хора. Защото, ако дяволът не бил заслепил законниците, нямаше ли да е най-естествено тези тълкуватели и „познавачи“ на Закона и пророците първи да познаят Христа Господа, първи да Му се поклонят, първи да тръгнат пред Него като Негови вестители и да разгласят пред народа благовестието за дошлия Цар и Месия?

       А Той (Иисус) му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.“ Господ знае какво е в сърцето на законника; виждайки неговата злоба, не иска да отговори на въпроса му, а го пита за Закона: в Закона що е писано? Как четеш? Това са два въпроса: първият – знаеш ли смисъла на написаното? И вторият – как четеш и разбираш написаното? Какво е написано, това са могли да знаят всички законници; но как трябва да се разбира написаното – никой от тях по това време не знаел. И не само по това време, а по-отдавна. Още Моисей, преди смъртта си, укорява евреите заради духовната им слепота и казва: Но и до днес Господ (Бог) ви не даде сърце да разумеете, очи да видите и уши да чувате (Втрзак. 29: 4). Учудващо е, че този еврейски законник посочва точно тези две Божи заповеди като най-спасителни, учудващо е по две причини: първата е, че тези две заповеди в Моисеевия закон не са поставени на първо място с останалите главни заповеди; още повече – не са написани една след друга, както ги подрежда законникът, че даже не са написани в една и съща Моисеева книга, а едната – в една, втората – в друга (Лев. 19: 18; Втрзак. 6: 5). И второ – учудващо е и затова, че евреите се стараели за изпълнението на другите Божи заповеди, ала за заповедта за любовта, никак. Те никога не могли да се издигнат до любовта към Бога, а само до страха от Бога. Това, че законникът поставил тези две заповеди една след друга и посочил тях като най-спасителни, може да се обясни с това, че той изглежда е знаел, че Господ Иисус поставя тези заповеди за любовта на върха на стълбата на всички заповеди и добродетели.

       Какво му отговорил Иисус? Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Виждате ли как Господ не иска от слабите да понесат най-тежкия товар, а постъпва според техните сили? Познавайки коравото и необрязано законническо сърце, Той не му казва: „Вярвай в Мене като в Син Божий, иди продай и раздай на сиромасите всичко, което имаш, па вземи кръста си и върви след Мене, без да се обръщаш назад!“. Не – само му препоръчва да изпълни онова, което сам разбирал и изрекъл като най-важното в закона. За него и това е достатъчно. Защото, ако наистина обича Бога и ближния, за него скоро ще се открие и истината за Христос Господ. Когато при един друг случай богатият момък поставил на Господа същия този въпрос, само че без лукавство[1]: Какво да направя, за да наследя живот вечен?, Господ не му споменал позитивните заповеди за любовта, а повече негативните: Не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си. И когато момъкът казал, че е изпълнил тези заповеди, Господ му поставил по-трудна задача: Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси (Лк. 18: 22). От това познайте превеликата мъдрост на Господа като божествен Учител. Той заповядва всекиму да изпълни онази Божия заповед, която знае; па като я изпълни и узнае друга, му нарежда да изпълни и нея, и така трета, четвърта и т.н. Той не поставя тежко бреме на слаби плещи, а според здравината на плещите – и бремето. Това е и страшен укор за всички онези между нас, които все повече и повече искат да узнаят Божията воля, а не искат да изпълнят онова, което вече са узнали. Никой няма да се спаси само с узнаването на Божията воля, а [ще се спаси] с изпълнението ѝ. Напротив, онези, които много са узнали, а са изпълнили малко, ще бъдат по-страшно осъдени от тези, които по-малко знаели и по-малко изпълнили. Затова Господ казал на законника: Тъй постъпвай и ще бъдеш жив. Т.е. виждам, че знаеш тези велики заповеди за любовта, но същевременно виждам, че не ги изпълняваш; затова е безполезно да те уча повече, докато не изпълниш наученото. Законникът трябва да е почувствал укора в думите на Спасителя и се опитал да се оправдае: Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен? Този въпрос показва неговото жалко оправдание, а именно: той не знае кой е неговият ближен; от това е ясно, че той не е изпълнил заповедта за любовта към ближния. И тъй, вместо да улови Христа на дума, самият той се оказва уловен и принуден да се оправдава. Плетейки примка за Христа, той сам се уловил в нея. Падуть во мрежу свою грешници! Така се случвало с евреите винаги, когато изкушавали Христа. Изкушавайки Господа, те повече го прославяли, а себе си погубвали и си заминавали от него посрамени, както и онзи баща на лъжата – сатаната с пустинята. С какво този законник прославил Господа, като го изкушавал? С това, че му дал повод да каже притчата за добрия самарянин и да предложи божественото учение за това кой е нашият ближен – спасително учение за всички човешки поколения до края на времената. A кой е моят ближен?

       Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.

       Кой е този човек, който слизал от Иерусалим в Иерихон? Това е Адам и целият човешки род, който произхожда от Адама. Иерусалим означава небесната обител на първосътворения човек [с неговата] райска сила и красота, в близост до Бога и светите Божии ангели; Иерихон – земната долина на плача и смъртта. Разбойниците са злите духове, безбройните слуги на сатаната, който въвел Адам в греха на непослушанието към Бога. Като най-големи злосторници на човешкия род злите духове нападат хората, смъкват от душите им тяхната божествена одежда на страха, вярата и благочестието; чрез греховете и пороците раняват душата и тогава временно се отдалечават, докато душата в отчаяние лежи край пътя на живота и не може да мръдне ни напред, ни назад. Свещеникът и левитът означават Стария Завет, свещеникът означава Моисеевия закон, а левитът – пророците. За пребитото и изранено човечество Бог е изпратил двама лекари с определени лекарства: единият бил Законът, а другият – пророците. Но нито единият, нито другият лекар се осмелили да лекуват главните и най-дълбоки рани на болния, нанесени му от самия дявол, а се спрели само пред по-малките страдания, нанесени на човека от човека. Затова се казва, че и единият, и другият, като видели тежко ранения болник, отминали. Моисеевият закон само видял човечеството като тежко болен и, като го видя, отмина. Пророците не само го видели, но и пристъпили към болния, ала и те отминали. Моисеевото Петокнижие е описало болестта на човечеството и потвърдило, че за нея на земята лек няма, а истинското лекарство е при Бога на небето. Пророците се приближили по-близо до полуживата и издъхваща душа на човечеството, също потвърдили още повече усилващата се болест и утешили болния, казвайки му: „Ние нямаме лек, но ето, след нас идва Месията, Небесният Лекар.“ И отминали. Тогава дошъл истинският Лекар.

       Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. Кой е този самарянин? Това е сам Господ Иисус Христос. Защо Господ нарича Себе си самарянин? Затуй, защото евреите презирали самаряните като нечисти идолопоклонници. Не се смесвали и не общували едни с други. Затова самарянката при Иаковия кладенец казала на Господа: Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка (Иоан 4: 9)? И тъй, значи, самаряните смятали Христос за евреин, докато евреите Го наричали самарянин: Ти си самарянин и в Тебе има бяс (Иоан 8: 48)! Казвайки тази притча на еврейския законник, Господ, от безкрайно смирение, сам Себе Си представя като самарянин, та така и нас да научи, че и под най-презряно име и звание ние можем да вършим големи добрини, понякога дори и повече от тези с велики и славни имена и звания. Господ нарича Себе Си самарянин и от любов към грешниците. Самарянин означавало същото, каквото и грешник. И когато евреите го наричали самарянин, Господ не отговарял на това. Той влизал под покрива на грешниците и ял, и пил с тях; та чак и открито обяснил, че е дошъл на този свят за грешниците, а не заради праведниците. Но нима в Негово присъствие можело да има и един-единствен праведник? Не са ли били всички хора покрити от грехове като от тъмни облаци? И не били ли всички души пребити и обезобразени от злите духове? Господ нарича Себе Си самарянин, за да ни научи да не очакваме Божията сила да се прояви само чрез великите и славните на този свят, а с почит и внимание да се вслушваме и в онова, което мислят и казват малките и презирани от този свят хора. Защото Господ често си служи с тръстика, за да разруши железните огради, и с рибарите, за да посрами царете, и с онези, които са най-малки, за да посрами тези, които в очите на хората са най-важни. Както и апостол Павел казва: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27). Наричайки се самарянин, Господ дава да се разбере, че светът напразно очаква спасение от силната римска империя и от кесар Тиберий – спасението на света Бог е устроил чрез най-презирания народ в Римската империя – евреите, и чрез най-презрените от евреите – галилейските рибари, които били презирани от надменните книжници като идолопоклонниците самаряни. Божият Дух е свободен, Духът диша, където иска (Иоан 3: 8)[2], и не се съобразява с човешките рангове и оценки. Онова, което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога, и онова, което е мерзост пред хората, то е високо пред Бога. Господ дошъл при човешкия род – дойде до него. Човешкият род лежал болен и отчаян, а Лекарят дойде до него. Всички хора са грешни и всички лежат проснати на земята, прилепнали към земята – само безгрешният Господ, чистият и здрав Лекар стои изправен. На друго място се казва: Дойде у Своите Си (Иоан 1: 11), за да се отбележи, че Той е дошъл в плът както всички други хора, не различавайки се външно от смъртно болните и грешниците. А тук се казва: дойде до него, за да се подчертае Неговото различие по сила, по здраве, по безсмъртие и непогрешимост от смъртно болните и грешниците.

       Той видял ранения, както го видял и свещеникът; приближил се към него, както се приближил и левитът; но направил и нещо повече, нещо много повече от свещеника и левита. Смилил се, превързал раните му, полял ги с елей и вино, качил го на добичето си и го откарал в странноприемницата, погрижил се за него, платил на съдържателя и обещал, ако се наложи, да доплати за предстоящите грижи около болния и харчовете за неговото лечение. И тъй, докато свещеникът хвърлил само един поглед на ранения, и докато левитът погледнал и пристъпил към него, то Месията, небесният Лекар сторил за него десет неща – десет (число, което означава пълнота на числата), та с това да се покажат всеотдайната грижа, трудът и любовта на Господа и Спасителя наш за нашето спасение. Той не само че го превързал и не го оставил край пътя, защото това не би било достатъчна помощ; нито пък само го закарал в странноприемницата и си заминал, защото съдържателят би казал, че няма какво да прави с неговия болен и ще трябва да го изхвърли вън, та затова Той предварително му заплатил за неговия труд и харч. Тук би спрял и най-милостивият човек. Ала Господ отива още по-далеч. Той обещава и по-нататък да се погрижи за болния и да доплати на съдържателя каквото още бъде необходимо. Това е съвършенството на милосърдието! Тогава, като се знае, че това не го прави брат, а самарянин на евреин, неприятел на неприятел, трябва да се каже: „Това е свръхестествено, небесно, божествено милосърдие. Това е образът на Христовото милосърдие към човешкия род“.

       Но какво означава превързването на раните? Какво – елеят и виното? Какво – добичето? Какво – двата динария, странноприемницата, съдържателят и завръщането на самарянина? Превързването на раните означава непосредствения контакт на Христос с болния човешки род. Със Своите пречисти уста Той е говорил в ушите на хората, със Своите пречисти ръце Той се докосвал до слепи очи, глухи уши, прокажени тела, трупове. Раните се превързват с мехлем. Сам Господ е небесен мехлем за грешното човечество. Той, сам със Себе Си, превързал израненото човечество. Елеят и виното означават милост и истина. Добрият Лекар първо помилвал болния, па тогава му дал лекарството. Но и милостта е лек, и поучението е лек. Радвайте се, казва Господ, па тогава поучава, предупреждава и заплашва. Не бой се, казва Господ на Иаир, па тогава възкресява неговата дъщеря. Не плачи, казва Господ на наинската вдовица, па тогава вдига от мъртвите нейния син. Господ първо показва милост, па тогава принася жертва. Неговото идване на света в човешка плът, в материално тяло, е по-голямата милост от всички дела на милосърдие; а Неговата Жертва на Кръста е по-голяма от всички жертви, откак свят светува, та до неговия край. Милост и съд ще възпявам, казва цар Давид (Пслт. 100: 1). Милостта е мека като елей; правдата е добра, но в известна степен и горчива за грешника, както виното за болния. Както елеят лекува раните на тялото, така и Господнята милост лекува измъчената и огорчена човешка душа; и както виното горчи, но сгрява утробата, така истината и Божията правда горчат на грешната душа, но когато дълбоко проникнат в нея, я стоплят и укрепват.

       Добичето означава човешкото тяло, което сам Господ взел върху Себе си, та да е по-близо и по-разбираем [за хората]. Както добрият пастир, като намери загубената овца, я мята на раменете си и радостно я носи в своята кошара, така и Господ взел на Себе Си изгубените [хора], та и те да са там, където е и Той. На този свят, наистина, хората живеят между демоните като овце сред вълци. Господ е добрият Пастир, Който е дошъл да потърси Своите овце и със Своето тяло да ги защити от вълците. И като дошъл, се съжалил над човеците, защото бяха като овци, които нямат пастир (Марк 6: 34). Човешкото тяло тук се изобразява като добиче, та с това да се покаже безсловесността на самото тяло безсловесността на душата. Наистина, човек по тяло е животно като всяко друго животно. В това животинско тяло човек е облечен след Адамовото грехопадение. И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече (Бит. 3: 21). Това станало тогава, когато след Адамовия грях на непослушание, той се оказал съвсем гол, когато се скрил от Божието лице. По своята крайна кротост и безкрайна любов към нараненото и полумъртво човечество живият и безсмъртен Господ сам се облякъл в тази ужасна, кожена и безсловесна телесна дреха. Та като Бог да бъде по-достъпен за хората, като Лекар да е по-достъпен; да бъде разпознаваем от овцете.

Странноприемницата означава светата Съборна и Апостолска Църква, а съдържателят – апостолите и техните наследници, пастирите и учителите на Църквата. Църквата е основана още през земния Христов живот, защото се казва, че самарянинът откарал ранения в странноприемницата и се погрижи за него. Господ е Основателят на Църквата и първият Работник в Своята Църква. Докато Той лично се грижел за ранения, не се споменава за съдържателя. А на другия ден, защото Неговото земно време изтекло, Той се обърнал към съдържателя и предал болния на неговото обгрижване.

       Два динария – според някои тълкуватели означават двата Божии Завета, дадени на хората: Стария Завет и Новия Завет. Това е Свещеното Писание, Свещеното Откровение на Божията милост и истина. Никой не може да се спаси от греха, от раната, нанесена на неговата душа, докато не познае що-годе Божиите милост и истина, открити в Свещеното Писание. Както човек само при силна, ярка слънчева светлина вижда всички пътища пред себе си и избира по кой път трябва да насочи нозете си, така също единствено при великата светлина на Свещеното Писание човек гледа и вижда пред себе си всички пътища на доброто и злото, и ги различава един от друг. Но двата динария означават и двете природи на Господа Иисуса – божествената и човешката. Тези две природи Господ донесъл на този свят и ги поставил в служение на човешкия род. Никой не може да се спаси от тежките рани на греха, ако не признава тези две природи на Господ Иисус. Защото раните се лекуват с милост и истина; едното лекарство без другото не е лекарство. Господ нямало да може да покаже съвършена милост към хората, ако не се бил родил в плът като човек; нито пък като човек щял да може да открие на хората съвършената истина, ако не бил Бог. Двата динария означават и Тялото, и Кръвта Христови, Които са донесени в Църквата, за да лекуват и хранят грешниците. На ранения му трябват и превръзка, и мехлеми, и храна. Това е съвършеното лечение. Трябва храна и то добра храна. И както добрата храна, която лекарите препоръчват на болния на легло, заедно с превързването и мазането на раните, променя кръвта на свежа и чиста, т.е. онова, което съставлява основата на органичния живот на човека, така и тази божествена храна – Тялото и Кръвта Христови, променя из основи, укрепва и чисти човешката душа. Цялостното телесно лечение на човека е само образ на духовното лечение. И както, значи, при телесното лечение ползата от всичко е малка, ако болният не се храни, така и при духовното лечение ползата от всичко е малка, ако обърналият се грешник не се храни с добра духовна храна, т.е. Тялото и Кръвта Христови. А Тялото и Христовата Кръв, всъщност, отново означават милост и истина.

        На връщане – тези думи означават второто Христово Пришествие. Когато Той отново дойде като Съдия, не в унизителна материална дреха, а облечен в безсмъртно сияние и слава, тогава съдържателите на Неговата Църква – пастирите и учителите, ще Го познаят като някогашния Самарянин, който им е предал за обгрижване болната душа на грешника. Но той повече няма да е милостив самарянин, а праведен Съдия, който на всекиму ще въздаде по справедливост. Естествено, ако Господ съди по чиста небесна справедливост, малцина биха се спасили от вечния огън. Но Той познава нашата немощ и нашата болест и ще съди всекиго с голямо внимание така, че и една чаша студена вода, подадена на жадния в Негово име, ще се смята за заслуга (Мат. 10: 42).

Но все пак не трябва да се самозалъгваме и да се предаваме на безгрижие. Тука думата е за църковните пастири, за духовните водачи. На тях са дадени повече власт и благодат и повече ще се иска от тях. Те са солта на земята; ако се обезсоли, изхвърля се и се тъпче с нозе (Мат. 5: 13). Господ е казал, че мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи (Мат. 19: 30). А свещениците са първи в духовната Христова странноприемница. Те са призвани да се грижат за болните, да преглеждат раните им и да ги лекуват, и да ги хранят на честната трапеза на агнеца Божий с животворната Христова храна. Тежко им, ако не правят това! Те може и да са първи в този кратковременен живот, но във вечния живот те няма да имат дял. Господ е казал: Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда (Мат. 18: 7). А от нито един човек в света не може да дойде такава [голяма] съблазън, както от нехайния свещеник – неговият малък грях съблазнява повече от големите грехове на другите хора. Блазе пък на духовните пастири, които вярно изпълняват завета на отсъстващия милостив Самарянин, разпореждайки се честно и разумно с Неговите два динария. Ще дойдат ден и час, когато Господ на всекиго от тях поотделно ще каже: Добри и верни рабе!… влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 21)!

       След като казал тази дълбоко съдържателна и многозначителна притча, Господ запитал законника: И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. Макар че законникът далеч не схванал цялата дълбочина и ширина на тази Христова притча, той трябвало да признае нейната правдивост толкова, доколкото я разбрал. Естествено, само в нейния външен, образен смисъл. Той не можел да не признае, че милостивият самарянин е истинският и единствен ближен на пребития и изпонаранен човек край пътя. Той не можел да каже: „Свещеникът е неговият ближен“, защото, бидейки свещеник, бил евреин – както и самият той. Нито пък можел да каже: „Левитът е бил неговият ближен“, защото и двамата са от същата раса, от същия род и с един език. Защото това би било свръхпротивно и на неговата безсъвестна съвест. Безполезно е сродството по име, по раса, по народност и по език там, където е необходима милост и само милост. Милосърдието е новата основа на сродството, което Христос установява между хората. Законникът не разбрал това, но онова, което и неговият ум прозрял в този конкретен случай, той трябвало да признае. Иди и ти прави също така, му казал Господ. Т.е., ако желаеш да наследиш вечния живот, трябва така да разбираш Божията заповед за любовта, а не както вие, законниците и книжниците, я разбирате. Защото вие гледате на тази заповед като на златен телец и я обожавате като идол, а не знаете нейния божествен и спасителен смисъл. Вие смятате за ближен само евреина, защото оценявате по име, по кръв и по език; даже и не всеки евреин, а смятате за свой ближен онзи, който е член на вашата партия, било законническа или фарисейска, или садукейска; та дори и не всеки свой съмишленик, а само онзи, от когото получавате полза, чест и похвали. Божията заповед за любовта вие тълкувате користолюбиво и затова тази божествена заповед е станала за вас истински златен телец, като онзи под Хорив, комуто се кланяли вашите праотци. Всъщност вие се кланяте на тази заповед, но нито я разбирате, нито я изпълнявате. Вероятно в този смисъл законникът може да е разбрал Христовата притча и трябвало да си иде засрамен. Този, който дошъл да засрами! А колко пък трябвало да се засрами, ако можел да схване, че тази притча се отнася лично за него! Ето, и той е един пътник от небесния Иерусалим за нечистия земен Иерихон, пътник, от когото дяволите смъкнали [одеждата на] Божията благодат, пребили го, изпонаранили го и го оставили край пътя. Моисеевият закон и пророците минали покрай него и не могли да му помогнат. И ето сега, когато Господ му казва тази притча, милостивият Самарянин вече се е навел над неговата болна душа, превързва я и я помазва с елей и вино. Самият той почувствал това, иначе не би признал правдивостта на Христовото поучение. Дали той е позволил да бъде отнесен в странноприемницата – т.е. в Църквата – и съвсем да се излекува, това всезнаещият Бог знае. Евангелието не говори за това.

       Така, по обиколен път Господ довел този законник до мисълта, макар и несъзнателно, в душата си да признае Него, Христос, като свой най-ближен и най-сроден. Господ го довел до, макар и несъзнателното, признание, че думите възлюби… ближния си като себе си значат: „Възлюби Господа Иисуса Христа като себе си“. На нас остава съзнателно и разумно да признаем и изповядаме това. Нашият най-близък ближен е Господ Иисус, а чрез Него са ни близки всички останали хора, които са в беда, и на които ние, в име Господне, можем да помогнем. Над всекиго от нас се е навел Господ Иисус и за всекиго от нас е оставил два динария, та да се лекуваме, докато не дойде Той. Докато Той не дойде в нашите сърца, та да не Го виждаме наведен над нас, а да го видим вселен и живеещ в тях [сърцата].

Но вижте как Господ съединява тези две заповеди в една! Обичайки Него като свой ближен, с това ние обичаме и Бога, и човека и така едновременно изпълняваме и двете заповеди за любовта. До идването на Господ в света тези две заповеди били разделени. Но с Неговото идване той ги слял в едно. Всъщност съвършената любов не може да бъде раздвоена, нито да е насочена към два предмета. В Стария Завет те били разделени, защото Старият Завет е подготвителното училище за висшата школа на любовта. В подготвителното училище органично слените предмети са разделени. Когато този единен и въплътен организъм на любовта се появил в [Личността] на Господ Иисус, изведнъж разчленението и раздвоението изчезнали, като че ли не са били. От тази любов във всички светове – и във временния, и във вечния, по-голяма няма. Донесено е на света ново, съвсем ново начало на любовта, нова и единствена заповед за любовта, която може да се изрече и така: „Обичай Господа Иисуса Христа, Сина Божий, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и във всичките си мисли; обичай Го като самия себе си“. Чрез тази единствена и неразделна любов ще обичаш и Бога, и хората. Остави измамната надежда, о, смъртни човече, че ще можеш някога да обичаш Бога без и извън Христа. И не се самозалъгвай, че ще можеш някога да обичаш хората без и извън Христа. Той слязъл от небето и се е навел над тебе – ранения и болния. Виж Неговото лице и познай своя първообраз! Виж най-важния и най-близкия твой сродник! Само чрез Него можеш да станеш истински сродник на Бога и милостив сродник на хората. И като познаеш своето сродство с Него, всяко друго земно сродство ще ти изглежда като сянка и образ на истинското и безсмъртно сродство. Тогава и ти ще започнеш да постъпваш като Него; т.е. ще започнеш да гледаш на бедните и наскърбените, на голите и ранените, на пребитите и захвърлените край пътя като на свои най-близки сродници, по-близки и от кръвните сродници. И ще сведеш не толкова своето, колкото Неговото лице над тях; с Неговите превръзки ще превържеш раните им; с Неговите елей и вино ще ги полееш.

       И тъй, и тази притча, от която изкусителят законник схванал малко нещо и се възползвал, обхваща в себе си и обяснява цялата, от началото до края, човешка история и цялата, от начало до край, история на нашето спасение. С нея Господ ни учи, че само чрез Него ние можем да станем Божии сродници и сродници на хората. Само чрез сродството с Христос всяко друго наше сродство се облича в благородство и достойнство. Той ни призовава към многозаслужена любов към Него, към любов, която е единствената светлина, осветяваща ни Бога и хората, та дори и нашите врагове. Защото любовта към враговете е възможна само в единствената светлина от същото огнище  на любовта – Богочовека и нашия Спасител,  Господ Иисус Христос.

       Нему слава и хвала, заедно с Отца, Сина и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

       Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски


[1] В ориг. – без изкушение (бел. прев).

[2] Този стих в син. издателство на БПЦ е преведен „Вятърът духа, дето иска…“ , което е, меко казано, съвсем свободен превод. В църковнославянския, руския и сръбския е „Духът“. В гръцкия – πνεύμα (бел. прев.).