Категория: Проповеди

Евангелие за покаялия се Закхей

Лк. 19: 1 – 10,  Зач. 94

       Който иска да види Христа, трябва духом да се издигне високо над природата, защото Христос е по-голям от нея. Една висока планина се вижда по-добре отколкото долината. Закхей бил нисък на ръст, но обзет от желанието да види Христа, се качил на едно високо дърво.

       Който иска да се срещне с Христа, трябва да се очисти, защото се среща със Светията над светиите. Закхей бил покрит със сребролюбие и коравосърдечност, но при срещата си с Христос побързал да се очисти с покаяние и дела на милосърдието.

       Покаянието е оставяне на всички неправедни пътища, по които са ходили човешките нозе, човешките мисли и желания, и тръгване по новия път – по Христовия път. Но как ще се покае грешният човек, докато в сърцето си не се срещне с Бога и не се засрами от себе си? Преди ниският Закхей да види Христа с очите си, той се срещнал с Него в своето сърце и се засрамил от всички свои дела[1].

       Покаянието е болка от самоизмамата, в която грешният човек дълго се люшкал, дълго, предълго, всъщност, докато не почувствал болка от нея. Но тази болка води до отчяние и самоубийство, ако с нея не са свързани срамът и страхът от Бога. Само тогава тази болка от самоизмамата не е убийствена, а лечебна. Блаженият Августин най-напред почувствал убийствената болка от самоизмамата, която щяла да убие и душата, и тялото му, ако бързо не го били обзели срам и страх от Бога.

       Покаянието е внезапно виждане на собствената проказа и вик за лекарство и лекар. Както чернокос човек, който дълго време не се е поглеждал в огледалото, и когато застане пред него, изненадано вижда, че целият е побелял. Така и неразкаялият се грешник дълго мисли и твърди, че той има здрава и безгрешна душа. Докато един ден неочаквано отвори духовните си очи и не съгледа цялата си душа в проказа. Но как ще види проказата на душата си, ако не погледне в огледалото? А кое е това огледало? Христос е това огледало, в което всеки се вижда такъв, какъвто е. То е единственото огледало, дадено на човечеството, за да се оглеждат хората и да видят какви са. Защото в Христос, като в най-чисто огледало, всеки вижда себе си болен и грозен, но освен това вижда и своя красив първоначален образ, какъвто е бил, и какъвто трябва пак да стане. И грешният Закхей, външно здрав и добре изглеждащ, като узнал Христос, видял страшната проказа върху себе си и изпитал страшна болка, за която нямало друг лекар на земята освен Христос.

       Покаянието е начало на лечението от самоволие, начало на покорството на Божията воля. Живеейки по собствената си воля, човек скоро пада от своето царско достойнство в обора на животните и бърлогата на зверовете. Човек не означава самоволие; човек, истинският човек, значи пълна покорност на висшата воля, на всевиждащата и непогрешима Божия воля. Своеволните са в жилищата на безумието и стенанията, в жилищата на най-голямата тъмнина и скърцане със зъби. Техните тела са тъмнина и скърцане със зъби. Самоволието отваря вратата за незаспиващите червеи, които гризат и душите, и телата на грешниците. Покаянието е откриването на тези червеи вътре в себе си. Олеле, как толкова червеи се навъдиха в мене?! Ох, кой ще ме очисти от толкова гадните червеи?! Така вика ужасеният грешник, когато се отворят очите му и види онова, което живее в него.

       Днешното евангелско четиво описва един каещ се грешник – ниския Закхей, който се изкачил нависоко, за да види превисокия Христос; който се очистил чрез покаянието, за да срещне пречистия Христос; и който чрез силата на всесилния Христос се излекувал от душевната проказа, сребролюбието и коравосърдечието. Мнозина грешници Господ обърнал в каещи се, мнозина изгубени намерил и спасил; повикал много заблудени и ги върнал на правия път; но Провидението искало в Евангелието да се запишат само няколко примера с покаяли се и то онези, които са типични и поучителни за всички човешки поколения. Примерът с апостол Петър показва повтарящото се падение поради страх от хората и повтарящото се покаяние поради Божията любов. Примерът с жената грешница посочва проказата на блудството и изцелението от тази проказа. Примерът със Закхей разкрива проказата на сребролюбието и изцелението от тази проказа. Примерът с покаялия се на кръста разбойник доказва силата и спасителността на покаянието и за най-големите престъпници дори и в смъртния им час. Всички тези примери на покаянието, което води към живота, са изпълнени с надежда. Всички те са образци на покаяние, които са ни показани нам, та и ние, според своето греховно състояние, да узнаем и изберем пътя и начина на собственото си спасение.

Но има и погубващо, и смъртоносно разкаяние, безнадеждно и самоубийствено. Такова било разкаянието на Иуда предател. Съгреших, че предадох невинна кръв. …и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). Такова разкаяние, което води към отчаяние и самоубийство, не е християнско благословено разкаяние, а сатанинско озлобление срещу себе си, срещу света и живота.

Но да се спрем на удивителния пример на покаянието на ниския Закхей, за което говори днешното Евангелие:

       След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше
през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и
богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото
беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за
да Го види, защото щеше да мине оттам. Това станало по времето, когато Господ извършил и друго едно чудо в Иерихон, а именно – когато възвърнал зрението на слепия Вартимей. Защото и това, което Господ сторил със Закхей, едва ли е по-малко чудо от изцелението на слепия. Той отворил телесните очи на Вартимей, а на Закхей – духовните. На Вартимей премахнал слепотата на очите му, а на Закхей премахнал слепотата на душата му. На Вартимея отворил прозореца, за да види Божиите чудеса в материалния свят, а на Закхея е отворил прозореца за Божиите чудеса в небесния, в духовния свят. Чудото с Вартимей е изтълкувано чрез чудото със Закхей. Отварянето на телесните очи трябва да послужи за отварянето на духовните очи. Всяко чудо, което Господ е сътворил, е имало преимуществено своя духовна цел, която се състояла главно в това да се отворят духовните очи на човечеството, та да види Божието присъствие, Божията сила и Божията милост. Тази цел частично е постигната, да кажем, при изцелението на десетте прокажени, защото само един от тях, изцелил се телесно, се изцелил и духовно, и се върнал да благодари Господу (Лк. 17: 12 – 20). Но за слепия Вартимей, както и в повечето други случаи, тази цел е постигната напълно. Прогледнал, по думата Господня, с телесните си очи, слепият Вартимей веднага прогледнал и със своя дух, защото веднага познал Божието присъствие, Божията сила и Божието милосърдие – И той веднага прогледа и тръгна след Него,
славейки Бога (Лк. 18: 43). И не само слепият Вартимей прогледнал, а и мнозина други, виждайки сътвореното от Господа чудо над Вартимей, прогледнали духовно; защото е казано: И целият народ, като видя това, въздаде Богу
хвала. Вероятно това чудо е повлияло и на митаря Закхей да се отворят духовните му очи. Без съмнение той трябва много да е слушал преди това за чудните дела и чудната личност на Господ Иисус, за да се породи в него едно такова непреодолимо желание да Го види, та трябвало чак да се промъкне през тълпата на по-високите от него хора и освен това да се покатери на дърво, само и само да осъществи своето желание. Митарите са смятани за твърде грешни и нечестни, защото, като вземали данък от народа за държавата, те немилосърдно надвземали от него в своя полза. Затова митарите били поставени заедно с езичниците (Мат. 18: 17). А щом митарите имали такава лоша слава, каква ли е била репутацията на един техен началник? Един такъв началник с лоша слава бил и ниският Закхей. Бил и богат, т.е. бил презиран и му завиждали. Презрение и завист – това са двете вечни притискащи стени, между които се провира душата на един богат грешник. Но в грешника Закхей се пробудил човекът Закхей, който въстанал срещу грешника в себе си, и с всичката си сила затичал напред и [се изкачил] нависоко, за да види Христа, да види безгрешния Човек, за да види своя неомърсен, пречист първообраз. Качил се, значи, човекът Закхей, на чаталесто разклонено смокиново дърво край пътя, по който трябвало да мине Господ.

       Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. От тези думи проличава, че не Закхей първи видял Господ, а Господ – него. Погледнал нагоре, видял го и го заговорил. Със Своето духовно зрение Господ видял Закхея много по-рано, а със Своите телесни очи го видял, като дошъл на онова място. И макар че Закхей се измъкнал от тълпата и се покачил на дървото, Господ го видял преди това на земята между масата народ, а не той – Господа от високото дърво. О, как всевиждащ е Господ Бог наш! Той ни вижда и когато ние не се и досещаме за това. А когато ние Го търсим, прави всичко възможно да го намерим и видим. Той стои близо до нас и ни гледа. Винаги Той първи ни вижда, а не ние Него. Когато ние мислено устремим своя поглед към Него, търсейки Го, желаейки само Него, тогава Той ще ни се покаже и ще ни повика по име, та да слезем от високите и опасни скали на плътското мъдруване и да влезем в своето сърце – с молитвен ум в своето сърце – в истинския наш дом. Тогава Господ ще каже на всекиго от нас: Днес трябва да бъда у дома ти. Защото, когато човешкият ум слезе в сърцето, и вътре в сърцето се изкъпе със сълзи [на покаяние], стремейки се към живия Бог, тогава сърцето ще стане място за среща на Бога и човека. Това е вътрешният, или духовният, смисъл на този случай.

       И той бързо слезе и Го прие с радост. Как да не бърза [да се отзове] на гласа, който възкресява мъртви и спира ветровете, бесновати смирява и вкаменените сърца разтапя в сълзи? Как да не приеме Онзи, Когото искал само отдалеч да зърне? И как да не се радва с неизказана радост, като вижда Него в своя дом, в който никой, освен поканените грешници, не се осмелявал да влезе. Но когато Господ милва, така милва. Но когато Господ дарява, така дарява. На отчаяните рибари препълва мрежата така, че тя се раздира, хиляди гладни хора насища в пустинята тъй обилно, че остават много кошници с къшеи; на болните, които молят за помощ, дарява не само телесно здраве, но и духовно; на грешниците не опрощава само едни грехове, а други да задържа, а им опрощава всичките. Навсякъде царско благородство, царска милост и царски разкош при даряването! Така е и при този случай: Закхей желаел само да Го види, а Той не само позволил да бъде видян, а бърза първи да се обърне към Закхей, та и влиза под покрива на неговия дом. Така постъпва Господ. А ето как постъпват обикновените грешни хора, самохвалците, самозванците и честолюбците:

       И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. О, човешко нещастие, произлизащо от това, че езикът е по-бърз от ума! Озлобени в душите си и с разслабен ум, тези хора викат, подиграват се и роптаят, преди да размислят за намеренията на Господ Иисус и за възможната  промяна в сърцето на грешния Закхей. По своето тесногръдо разсъждение те мислят, че Господ влиза в Закхеевия дом, защото не знае какъв грешник е Закхей. Така фарисеите, заради своето ограничено разсъждение, съдели и за онзи случай, когато Господ позволил на една жена грешница да измие нозете Му: Да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница (Лк. 7: 39). Така съдели, така и днес съдят всички онези човеци, които мислят с плътски ум и оценяват хората по външност, а не познават дълбините на Божието милосърдие, нито човешките сърца. Много пъти Христос е казвал, че е дошъл на този свят заради грешниците, а най-вече заради най-големите грешници. И както лекарят не отива при здравите, а посещава болните, така и Господ не отишъл при здравите, а при болните от греха. В Евангелието не е казано, че при този случай Господ свърнал в къщата на някой праведник в Иерихон, а всъщност пожелал да се отбие в дома на грешния Закхей. Не постъпва ли така и всеки разумен лекар, когато влиза в болницата? Не отива ли той най-напред при постелята на най-тежко болния? Цялата земя представлява една огромна болница, препълнена с болни, заразени от греха. Всички хора, в сравнение със здравия Христос, са болни; всички са немощни в сравнение с Христовата сила; всички са грозни в сравнение с Христовата красота. Ала между хората има болни и по-болни, немощни и по-немощни, грозни и по-грозни. Първите се наричат праведници, а вторите – грешници. Но небесният Лекар, Който не дошъл на земята за забавление, а за бързото лечение и спасение на заразените, бързал първо да окаже помощ на най-тежко заразените. Затова Той е ял и пил с грешниците; затова е позволявал на грешниците да плачат пред нозете Му; затова е влязъл и под покрива на грешния Закхей. Впрочем, този Закхей ни най-малко не бил най-заразеният човек в Иерихон. Неговото сърце изведнъж се променило и той, всъщност, в този миг станал много по-здрав, много по-голям и много по-добър праведник от всички роптаещи присмехулници. Защото той се разкаял за всичките си грехове и неговото сърце изведнъж се изменило. А че сърцето му се изменило, доказва всичко онова, което последвало: А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Кой искал това от него? Никой. Кой го обвинявал за присвояване на чуждо? Никой. Самото присъствие на пречистия и безгрешен Господ Закхей почувствал като обвинение и самото присъствие, без думи, без изповед и обяснения, го подтикнало към тази крачка. Каещото се сърце се разбира с Бога без думи. На каещия се Бог скоро открива какво трябва да прави. Щом сърцето на човека самò се разкае заради своите грехове, Бог веднага, със Своята сила, го подбужда да принесе плод на покаяние. Още свети Иоан Предтеча е разкрил на хората целия метод на истинското покаяние: Покайте се (Мат. 3: 2)! И веднага след това: Сторете, прочее, плод, достоен за покаяние (Мат. 3: 8)! Ето грешника, който бързо усвоява целия този метод и го прилага! Само като чул за Господ, Закхей се разбунтувал против самия себе си, а като Го видял, той искрено се погнусил от своята греховност. А сега, когато преблагият Лекар му оказва такова внимание и влиза в неговия дом, той принася плод на покаяние. Той знае своята основна болест и ето, веднага употребява и най-необходимото лекарство против тази болест. Закхеевата болест е сребролюбието; милосърдието е лекарството за тази болест. Още древните са казали: Който обича сребро, на сребро няма да се насити (Еклис. 5: 10). Закхей обичал парите и прекарал целия си дотогавашен живот, събирайки по всякакъв, и най-вече по грешен, начин пари. Това е болест, която неудържимо влачи човека в пропастта. Това е огън, който, колкото повече се разгаря, богатството все по-силно се увеличава. Няма такова количество пари, което може да засити сребролюбеца. Както огънят не може да каже: „Не хвърляйте повече дърва в мене, стигат ми“, така и страстта на сребролюбието не може да каже: „Стига!“. От тази страст човек не може сам, със собствената си сила, да се спаси. Единствено Божието присъствие, което внася срам и страх в човешкото сърце, а покрай срама и страха още и разбирането за нещо по-добро от златото и среброто, може да я угаси. Без Христовото присъствие Закхей би преживял своя грешен живот, както всички други митари, и би умрял презиран, проклинан и забравен. Нито някога името му би се споменало в Евангелието на земята, нито в Книгата на Живота на небето. Но присъствието на живия Господ съживило неговата душа, дотогава умъртвена от страшното сребролюбие, и го направило нов човек, прероден[2] и възкръснал от мъртвите. Това е безсмъртно поучение за всички хора, че никой от смъртните не може да се спаси от своята греховна болест без помощта на Господ Иисус.

        Но вижте по какъв начин Закхей изповядва своя грях. Той не казва: „Господи, аз съм грешен човек!“. Нито пък казва: „Моята болест е сребролюбието!“. Не, а принасяйки плод на покаяние, той вече изповядва и своя грях и своята болест. Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси! Не е ли това ясна изповед, че богатството е неговата страст? И ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Не е ли това отново ясна изповед, че неговото богатство е спечелено по грешен начин? Преди това той не казал: „Господи, грешен съм и се кая!“. Това той мълчаливо изповядал на Господа в своето сърце и Господ мълчаливо приел неговата изповед и неговото покаяние. За Господ главното е човекът да признае в сърцето си и да изповяда своята болест, и да завика за помощ с езика си. Защото езикът може и да излъже, ала сърцето не лъже. Вижте по-нататък как Закхей обезвъзмездява за своите грехове и какви усилия прави от своя страна, за да излезе на светлина от злокобната сянка на сребролюбивата страст! Той веднага предлага половината от своя имот на сиромасите – той, който милвал всеки добит динар и го криел от очите на хората; той, който никога не бил познал насладата от даването! Но това не е всичко. Той впряга своите сили, за да поправи и заглади сторената неправда на хората, и предлага да плати четворно всекиму, от когото е взел нещо несправедливо. Моисеевият закон е много по-лек към грешниците спрямо това, което Закхей налага на себе си. В Моисеевия закон се казва: Ако мъж или жена стори какъв-годе грях против човек и чрез това извърши престъпление против Господа, и стане виновна оная душа, то нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни, и да прибавят към него петата му част и дадат ономува, спрямо когото са съгрешили (Числа 5: 5 – 6). Така било предписано за онези, които признават своя грях. Признавайки своя грях, Закхей трябвало, значи, според закона да върне всекиму, от когото нещо е взел, толкова, колкото е взел, и да добави още една пета. Но Закхей постъпва към себе си по-строго от закона; към себе си той иска да приложи онази част на закона, която се отнасяла към крадците и измамниците, които не признавали своята вина, но били заловени на местопрестъплението; той иска четирикратно да заплати всекиму, ако нещо го е ощетил. (Изход 22: 1). Така всеки истински каещ се постъпва милосърдно към другите и немилосърдно към самия себе си.

       Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама. Това бил отговорът на Господ Иисус към ниския Закхей за неговото сърдечно покаяние, за неговата духовна радост и за принесения плод на покаяние. Следващите заключителни слова: Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото – били Христовият отговор на тесногръдите мъдреци и роптаещите [хора], които се сърдели на Христос, задето влязъл в дома на грешника. Докато минавали по улицата край Закхеевата къща, докато негодували и викали против това „неприлично“ посещение, дотогава Господ мълчал и чакал. Какво чакал? Чакал напълно да се разкрият нечовеколюбивите сърца на роптаещите и сърцето на каещия се Закхей; оставил демона на злобата да достигне до върха на своето ликуване, та за всички да стане ясна и очевидна неговата гибел. Такъв е методът на Божията победа. Бог никога не бърза при първата среща със злото да покаже неговата слабост и Своята сила, а изчаква, докато злото се издигне в своята надменност до облаците, па тогава с един Свой дъх го превръща в нищо. Такова е нищожното зло пред Божията сила, та ако Бог не би допускал злото да расте, докато може, па тогава да изяви Своята сила, на хората никога нямаше да им е ясно величието на силата Божия. Пуснал на воля, на Голгота, адските и земните сили [на злото], Всемогъщият веднага след това показал, чрез Своето Въскресение, и на ада, и на земята Своята невиждана сила. Със същия метод Господ си служи и при този случай със Закхей. Той спокойно влиза в Закхеевия дом; кресливите крещят, роптаещите роптаят, присмехулниците се присмиват, но Той мълчи и върви. Той влиза в Закхеевата къща; самозваните праведници остават вън пред прага на дома на грешника – от страх да не се осквернят; и отново кресливците продължават още по-силно да крещят, ругаещите да ругаят и пресмехулниците да се присмиват. И така, триумфът на злобата достига своя връх. Всички онези, които крещят, ругаят и се присмиват, са повече от уверени, че имат пълно право, и че Христос греши; че те познават добре грешника Закхей, а Христос не го познава; че те се държат здраво за Закона, а Христос, като пристъпил прага на дома на грешника, е престъпил Закона; че те не позволили да бъдат измамени, а Христос е измамен. От това логично за тях заключение Христос нито е истински Учител, нито Пророк, нито пък Месия; защото, ако е всичко това, или нещо от това, Той щял да знае кой е Закхей и не би влязъл под неговия покрив. Значи, ние, иерихонците, днес сме уловили Иисуса Христа в клопка и ние сега ще спасим света от едно самозаблуждение, че Той е Месия и Божий Син! Това е триумф; това е победа; това е издигане на злото до облаците. А през всичкото това време Закхей израства все по-добър и по-нов човек. А Господ не обръща внимание на  пъстрата и озлобена тълпа, а на обновеното Закхеево сърце; спокойно стои и чака всичко това да свърши и тогава ще започне да говори. А когато злобата стигне до облаците, и когато от старото грешно сърце падне твърдата плесен, тогава Закхей отваря уста и изговаря пред всички неочаквани от никого, освен от Христос, думи: Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси. Не е ли това неочакван гръм, който разгонва надменните облаци? Защо сега изведнъж, вие, иерихонци, замлъкнахте? Защо не продължавате да крещите, да ругаете и да се присмивате? Защо думите ви заседнаха в гърлото? Кой се е измамил – Христос или вие? Кой по-добре познавал Закхея – вие или Христос? Кой е по-голям праведник – вие или Закхей?

       Колко милостив и кротък е Господ! Като беззлобен агнец той и при този случай стои между хората, озлобени от невидимите вълци. И как е спокоен и сигурен в Своята победа, сега, както и винаги! Как спокойно очаква Своя ред! А като идва Неговият ред, Той първо изцелява[3] болния, заради когото се отбил от пътя в неговия дом: Днес стана спасение на тоя дом. С тези думи небесният Лекар уверява болния, че е оздравял и е готов да бъде пуснат от болницата между здравите. Слепотата е свалена от неговата душа, както от Вартимеевите очи, и той може сега свободно да върви по пътя на правдата и милостинята. Но за да бъде това уверение ясно и за всички онези, които стояли наоколо, Господ добавя: Защото и този е син на Авраама. Истински син на Авраам, по дух и истина, а не само по име и по плът като останалите, които се хвалели със своето произхождение от Авраам единствено по име и по плът! Авраам бил човеколюбив, богобоязлив, гостоприемен, несребролюбив, верен, кротък и радостен в Божия Дух. Такъв, ето че станал и ниският Закхей. Авраам, заради своите високи добродетели, станал духовен родоначалник на всички праведници. Затова, ето и Закхей, чрез покаянието, станал истински негов потомък, негов син по дух. Господ казва това за утеха на Закхей, а на неговите обвинители – за размисъл. И за тези, последните, добавя: Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото. Т.е. да потърси именно онези грешници, които никой не търси, а всички отхвърлят, и да спаси именно онези, които и светът, и те сами себе си смятат за изгубени. Защото великият Герой не слязъл от небето да спаси леко настиналите, а преди всичко прокажените, слепите, бесноватите, разслабените, и да възкреси мъртвите от гробовете. На друго място Господ казва: Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9: 13; I Тим. 1: 15). О, братя, знаете ли, че и ние сме грешници, заради Които Героят Господ е слязъл на земята? Неизказана любов към нас Го е довела от небето на земята да потърси изгубените и да спаси грешните. О, погледнете на ниския Закхей, който, заради желанието си да види Господа, станал велик. Ето, и сега Господ се приближава към нас, както някога към Закхей, заобиколен от маса народ, безчислена маса от праведници и от ругаещи. Цялата, от две хиляди години насам, човешка история гърми след Него, около Него и застава пред нас. Нима не чувате тътена и гърмежите? Това е цялото минало, минаващо пред вас и около вас. А между многомилионната маса върви смиреният Господ Спасител. Побързайте и се покачете нависоко, та да видите Господа. Всичко останало, което е било, и което е, не е тъй достойно за гледане. Оставете калния път, по който сте газили досега, и се качете на високо дърво, а Той несъмнено ще дойде до вас. О, преблажен е оня, когото ще го повика най-сладкият глас, от чиято сладост и ангелите се опиват!

       Наистина, покаянието е първото стъпало на стълбата, която води в Царството Божие. Никога никой не е успял да стъпи на второто стъпало, докато най-напред не стъпи на това, първото. В пустотата на този живот покаянието е първото и единствено правилното чукане по небесните двери. Вие можете с пръсти да чукате колкото искате по стените на един дом; никой няма да ви чуе и никой не ще ви отвори. Но чукайте по вратата и вратата ще ви се отвори. Покаянието е чукане не по стената, а по истинската врата, която води към светлина и спасение. Който се покае истински и пожелае да влезе в дома на своя Отец небесен, той вече е започнал да чука по единствената врата, през която може да се влезе в този дом.

       Сребролюбието заслепява. Единствен Христос дава зрение на слепите. Сребролюбието прави човека саможив и го оковава в робски вериги; Христос извежда самотника от самотата и го въвежда в обществото на ангелите, освобождава роба и го прави свободен. И на всички каещи се, които се изкачват нависоко, за да Го видят, той се показва; а комуто се покаже, нему се откриват и показват всички тайни на небето и на земята, и всички безчетни и неизменими блага, които Бог още от сътворението на света е приготвил за онези, които Го обичат.

       Затова, слава и хвала на нашия Господ и Спасител, Иисус Христос, заедно с Отец и Дух Светий – единосъщна и неразделна Троица, сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

---

[1] В ориг. – пътища (бел. прев.).

[2] Не става дума за физическо прераждане, а за нравствено (бел. прев.).

[3] В ориг. – обръща (бел. прев.).

В този неделен ден – втори след Пасха – спомняме явяването на възкръсналия Христос на Своите ученици – първом в отсъствието, а след това и в присъствието на апостол Тома; спомняме и неговото първоначално неверие, а след това и неговото уверяване в Христовото възкресение. Заедно с това, следвайки древния църковен обичай – да се възобновяват чрез възпоминание на осмия ден някои важни събития от Свещената история – днес ние празнуваме и обновяването спомена за Христовото възкресение, та по този начин някак то по- дълбоко и по-живо да заседне в нашето съзнание като най-велико събитие в цялата мироспасителна история. Все със същата тая цел спомняме възкресението Христово и на всеки седем дни в течение на цялата година.

А сега да се спрем на случая с апостол Тома. Възкръсналият Господ Иисус се явил на Своите ученици още в първия ден на възкресението Си, когато те поради страх от юдеите се били събрали в един дом при заключени врати. При това явяване апостол Тома не бил между другите апостоли. Когато после Тома дошъл, другите апостоли му казали, че видели Господ възкръснал. Тома обаче не им повярвал. „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите – казал той – и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам!“ След осем дни учениците Христови пак се били събрали вкъщи. Тоя път и Тома бил с тях. Иисус пак дошъл, както вратата била заключена, застанал посред тях, поздравил ги с думите „Мир вам!“, обърнал се след това към Тома и му казал: „Дай си пръста тук и виж ръцете Ми! Дай си ръката и я тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ!“ Тогава Тома отговорил: „Господ мой и Бог мой!“ На това Господ казал: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени, които не са видели и са повярвали“.

И тъй, уверил се по сетивен път в действителността на Христовото възкресение, св. ап. Тома с всичката убеденост на своето сърце след това е можел вече да свидетелства за истината на Възкресението и да запечата своето свидетелство със собствената си кръв като проповедник в далечна Индия. По молитвата на св. апостол Тома, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас! Амин!

Източник: „Синаксар – празнични четива от Триода и Пентикостара“, Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай, Синодално издателство, С. 2011

     В Петъка на Светлата седмица празнуваме обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник“, или още „Балъклъ“. Спомняме и великите и свръхестествени чудеса, които са станали в този храм на Майката Божия.

     Първоначално тая църква била издигната от великия император Лъв, наричан Макелий, през 454 г. от рождението на Господ Иисус. Преди още да възлезе на императорския трон, този добър и смирен човек, известен със своята нравственост и милосърдие, веднъж, разхождайки се по това място, видял един заблуден слепец да броди из гъсталака, хванал го за ръка и го завел до мястото на сегашния извор. Понеже слепецът бил зажаднял, помолил Лъв да утоли жаждата му. Лъв навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален. В това време обаче чул глас, който казал: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизко“. Лъв се върнал пак да търси вода, но пак не намерил. И отново чул глас: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място“. Лъв направил както му заповядал гласът и след като помазал очите на слепеца, тоя веднага прогледал. Според предсказанието на Майката Божия не след много време Лъв наистина станал император. Наскоро след това той изградил на това място храм, който съществува и днес. И оттогава започнали да стават тук много чудеса на изцеление. Между тях нека споменем само няколко.

     Император Юстиниан Велики, който зле страдал от задръжка на урина, получил тук изцерение. В знак на благодарност той изградил църквата отново, още по-голяма и по-красива. Впоследствие църквата на няколко пъти пострадала от земетресения и императорите Василий Македонянин и синът му Лъв Мъдри отново я възстановили. В тяхно време станали много чудеса на изцерение от най-различни болести – безплодие, червени отоци, червен вятър, разни кръвоизливи, течения, огница, гнойни рани, циреи, „каркин“ (рак), разни други кожни болести и пр.

Този живоприемен и животворен извор възкресявал дори и мъртви, какъвто е бил например случаят с един мъртвец от Тесалия. Този човек на път за извора починал на кораба. Преди обаче да издъхне, усърдно помолил моряците да го откарат в църквата на извора и преди да го погребат, да излеят върху трупа му три ведра от водата на извора. Моряците изпълнили молбата на умиращия и когато, преди да го спуснат в гроба, излели върху трупа му три ведра вода, мъртвият оживял. След години църквата при извора щяла да се срути, Майката Божия се явила и предупредила богомолците да напуснат храма. Когато и последният човек излязъл, храмът се сгромолясъл.

     Благодарение на водата от живоприемния източник на св. Богородица мнозина обхванати от нечисти духове се очиствали и мнозина затворници бивали пускани на свобода.

     Да споменем още няколко случая на чудесно изцеление. Император Лъв Мъдри бил излекуван от камъни в бъбреците, жена му Теофана също се излекувала от мъчителна треска, а неговият брат Стефан се спасил от охтика. Патриарх Йоан Йерусалимски се излекувал от глухота. Патриарх Тарасий Цариградски също получил изцеление от тежка огница, баба му и неговият племенник Стилиян чрез чудотворното действие на този извор се излекували от бъбречни болести, император Роман намерил облекчение от тежка стомашна болест. Монасите Пеперин, Мелетий и Макарий и много още други знайни и незнайни през течение на вековете и до наши дни са получавали и получават изцеление на своите телесни и душевни болести чрез небесното застъпничество на Божията Майка, с чиито молитви, Господи Иисусе Христе, изцели и нашите немощи и ни спаси! Амин!

       В светата и велика Пасхална неделя празнуваме живоносното Възкресение на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христо, което се нарича и Пасха („отминаване“ или „пощада“). Древноюдейският велик празник, установен в спомен на избавлението на евреите от египетското робство и излизането им от Египет на път за Обетованата земя на техните предци, се празнувал на 14-и нисан – в деня на първото пролетно пълнолуние. В този ден пострадал на кръста нашият Спасител, принесъл Себе Си като пасхално агне за спасението на човешкия род. Първите християни празнували този ден под името „Кръстна пасха“, а деня на Възкресението – под името „Възкръсна пасха“. Така еврейският празник Пасха преминал и в християнството, като му било придадено християнско значение – избавление на човешкия род от робството на греха. Така празникът на Възкресението Христово станал най-великият християнски празник. На този ден при сътворението на света Бог създал от нищо светлината. Същия този ден Синът Божи слезе от небето и се всели в утробата на св. Дева, а сега Същият, вече възкръснал, слезе в ада, за да проповядва на тамошните духове (1 Петр. 3:18-19) и да измъкне от неговите вериги човешкото същество, да го възнесе на небето и го доведе до първоначалната чест на нетлението. Чрез Възкресението средостоенето между небето и земята рухна, Бог и човек се примириха, милостта и истината се срещнаха, правдата и мирът се целунаха (Пс. 84:11). 

Възкресението на Христос, следователно е ново пресъздаване на човека. Затова този ден е празник на празниците и тържество на тържествата, ден на светла радост и ликуване. Тази радост е изразена в църковните пасхални песнопения. Тя обилно днес струи от гроба на Възкръсналия Христос – Жизнеподател. 

       А самото възкресение станало така: В нощта след погребението на Христос, след като гробът бил запечатан и била поставена стража да го пази, станал голям трус. Ангел Господен слязъл от небето, отвалил камъка от входа на гроба. Виждайки това, стражарите, обхванати от страх, се разтреперили и станали като мъртви. А когато жените-мироносици дошли рано на гроба, за да помажат тялото на Господа с благоуханни масла според обичая, ангелът им казал: „Не бойте се! Зная, че търсите разпнатия Иисус. Той възкръсна от мъртвите, както ви бе казал. Дойдете и вижте мястото, гдето бе положен. Идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите!“ А когато те отивали да обадят на апостолите, възкръсналият Христос ги срещнал и им казал: „Радвайте се!“ Двама от учениците на Христос – Петър и Йоан, като научили от жените, че Господ възкръснал, затекли се към гроба, първом надникнали, а след това и влезли в самия гроб, видели само повивките в празния гроб и повярвали.       Възкръсналият Христос в деня на възкресението Си се явил отделно и на Мария Магдалина и на двама апостоли – Лука и Клеопа, когато отивали в близкото до Йерусалим село Емаус. Същия ден се явил и на другите апостоли, но без Тома, когато поради страх от юдеите се били събрали при заключени врати. След една седмица пак им се явил – вече и Тома бил там. 

       В продължение на 40 дни до деня на Възнесението Си на небето възкръсналият Господ многократно се явявал на учениците Си и им говорил за Царството Божие (Деян. 1:3). По запазено древно предание възкръсналият Господ се явил първом на Своята пречиста Майка. Това църковно предание е отразено във възкресния тропар на 6. глас: „…сретил еси Деву даруй живот…“

       Не се знае точно в кой час е възкръснал Христос. Едни мислят, че това ще е станало при първото пропяване на петлите, а други – когато е станало земетресението. По всяка вероятност Христос ще е възкръснал в първите часове на третия ден от смъртта Му – в ранното неделно утро, съгласно пророческите думи на самия Христос (Мат. 16:21). Ние празнуваме възкресението Христово в 12 часа през нощта след събота, т. е. в началото на новия третия ден – неделя. 

       Първите свидетели на възкресението били войниците, които пазели гроба. Уплашени и смутени от станалото, те отишли при първосвещениците и им обадили за случилото си. А те – първосвещениците, като се събрали на съвещание, дали пари на войниците и им поръчали да казват, че когато били спали, уж дошли учениците на Христос и откраднали тялото Му – нелепо и абсурдно твърдение! Защото, как са могли да заспят, когато е трябвало да бъдат на будна стража? И как, са могли да видят, че са дошли учениците и са откраднали тялото на Христа, когато са спали? 

       Възкресението на Господ Иисус е най-забележителното събитие в мироспасителната история. То е основа на вярата в Христа. Защото, ако Христос не е възкръснал, празна е вярата ни (1Кор. 15:17). При това възкресението на Христа е засвидетелствано от очевидците на възкръсналия Господ и свидетелството им е запечатано със собствената им кръв. То е победа на живота над смъртта, тържество на правдата над неправдата и завършек на изкупителното дело на Богочовека Господ Иисус Христос, Комуто да бъде чест и слава во веки веков! Амин! 

                                            

            В светата Велика събота празнуваме погребението на божественото и живоносно тяло на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Неговата съботна почивка (Евр. 4:4-5) и слизането Му в ада, чрез което нашият род бе отново повикан от тление към нетление и вечен живот.

            Изтеклата седмица се нарича Велика не защото тя по времетраене е по-голяма от всички останали седмици на годината, а поради великото дело на човешкото изкупление, което се извърши в течение на нейните дни. Също и тая събота се нарича Велика не защото има повече часове от други съботи, а защото днес се извършиха велики и изрядни дела на нашия Спасител и Господ. Както някога при първото сътворяване на света, след като създаде всички твари, в шестия ден Бог си почина от всички Свои дела, като освети тоя ден и го нарече събота, което значи почивка, така и сега Той отново пресъздава света и човека, обновявайки го чрез Своя живоносен кръст и смърт, и след всичко това днес си почина от тия Свои дела, като заспа живодателен и спасителен за нас сън. Пребивавайки, прочее, с тялото Си в гроба, с духа Си Той слезе в ада, за да проповядва на тамошните души, които чакаха избавлението. В същото време, като Бог, Той беше и с разбойника в рая, а също и неописано беше заедно на престола със Своя небесен Отец и Светия Дух. Тялото на Господ на кръста наистина претърпя тление поради временното му разлъчване от душата, но не и съвършено разпадане и разрушаване на телесните съставки, защото бе живоносно Тяло на въплътения Син Божи. 

            Помазан, прочее, със смирна и алой и повит в чиста плащаница, Христос бил положен в гроба. След това на вратата гробни бил привален камък. Първосвещениците и фарисеите помолили Пилат да бъде заварден гробът и да бъде запечатан гробният камък, за да не би учениците на Иисус да дойдат и откраднат тялото Му и после да кажат, че Той е възкръснал. Пилат им казал: ,,Имате стража; идете завардете, както знаете!“ Те отишли, поставили стража и запечатали гроба (Мат. 27:62-66).

            Спомняйки погребението на Господ Иисус, днес св. Църква заедно с Божията Майка, жените мироносици, Йосиф и Никодим Го оплаква с погребални песни, в които обаче се долавя надеждата, предвкусването на радостта на Възкресението.

            По Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисусе Христе Боже наш, Който след претърпените мъки и кръстна смърт си благоволил да бъдеш положен в гроб, помилуй ни и ни удостой да се поклоним на славното Ти Възкресение! Амин! 

            В светия и Велики петък спомняме светите и спасителни страдания на нашия Господ Иисус Христос, които Той драговолно прие заради нас: заплювания, удари, плесници, огорчения, хули, присмех, лъжлива багреница, тръст, гъба, оцет, гвоздеи, копие, а накрая кръст и смърт. Всичко това се случи в петък. След като бе предаден от Своя ученик за 30 сребърника, Господ Иисус бе отведен вързан първо пред първосвещеника Ана, а тоя Го отправи при своя зет първосвещеника Каяфа. Тук Иисус бе подложен на големи изтезания и поругания. Бе наклеветен от лъжливи свидетели, че щял да разруши Йерусалимския храм, и задето говорел, че е Син Божи. На сутринта Христос бил отведен при римския управител Пилат Понтийски. Той не намерил у Христос никаква вина и бил склонен да Го пусне, но тълпата, подучена от първосвещениците, крещяла: „Разпни, разпни Го!“ Пилат казал: ,,Вземете и Го съдете по вашия закон!“ Те отговорили: ,,Ние не можем да осъждаме никого на смърт. Той трябва да умре, защото прави Себе Си цар!“ Като чул това, Пилат запитал Иисус: ,,Ти цар ли си?“ Христос казал: ,,Аз съм Цар, но Моето царство не е от тоя свят“. Пилат отново бил склонен да пусне Иисус и за да умилостиви народа, заповядал да бият Иисус, след това Го извел отново пред множеството и казал: ,,Ето, Човека!“ Но те още по-силно закрещели: ,,Разпни, разпни Го!“ Пилат отговорил: ,,Вашия Цар ли да разпна?“ На това народът казал: ,,Ние нямаме друг цар освен кесаря. Ако Го пуснеш, не си приятел на кесаря“. При тия думи Пилат се уплашил. За да спаси Иисус, той прибягнал до едно последно средство – предложил на народа според обичая да им пусне за празника едного от двамата – Христос или един затворник на име Варава. Народът обаче предпочел Варава, а настоявал Христос да бъде разпнат. За невинния божествен Страдалец се застъпила жената на Пилат, но и това не помогнало. Народът все повече настоявал Христос да бъде осъден на смърт. Като не можал да устои срещу искането на народа, Пилат си умил ръцете и казал: ,,Невинен съм за кръвта на тоя Човек; вие му мислете!“ Юдеите отговорили: ,,Нека кръвта Му падне върху нас и нашите деца!“ Тогава Пилат им предал Иисус да бъде разпнат. Наложили на раменете Му тежък кръст и Го повели към хълма Голгота, намиращ се до самия Йерусалим, където бил разпнат между двама злодейци. Така се изпълнило пророчеството на Исаия, който казва: ,,И към злодейци бе причислен“ (Ис. 53:12).

            Войниците разделили помежду си дрехите Му, а за връхната Му дреха хвърлили жребие, за да се изпълни и друго пророчество, казано за Него (Пс. 21:19). Но не стигало това. Дори и след като приковали Христос на кръста, ругаели Го, казвайки: ,,Уа! Ти, Който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си и слез от кръста!“ (Марк 15:29-30). Също и първосвещениците и книжниците Му се присмивали и думали помежду си: ,,Други спасяваше, а Себе Си не може да спаси. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“ (Марк 15:31-32). Дори бездушната природа не останала безучастна към това, което ставало на Голгота. От шестия час до деветия настанал мрак. Когато римският стотник, на име Лонгин, който бил на стража при кръста Христов, видял всичко това, прославил Бога и казал: ,,Наистина този Човек е Син Божи!“ Единият от разбойниците, разпнати заедно с Него, също хулел Христос и казвал: ,,Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас!“ Другият обаче го смъмрил и казал: ,,Та и от Бога ли не се боиш ти, който и сам си осъден на същото? Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо, не е сторил“. След това казал на Иисус: ,,Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си!“ Иисус му казал: ,,Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая!“ (Лука 23:39-43).

            След това Иисус, като знаел, че вече всичко е свършено, за да се сбъдне Писанието (Пс. 68:22), казал: ,,Жаден съм!“ Войниците натопили гъба в оцет, надянали я на исопова тръст и Му подали да пие. Когато Иисус вкусил от оцета, рекъл: ,,Свърши се! Отче, в Твои ръце предавам духа Си!“ Тогава храмовата завеса се раздрала на две от горе до долу, земята се потресла, скалите се разпукали, гробовете се разтворили и много тела на починали светии възкръснали, и като влезли в светия град, се явили на мнозина (Мат. 27:51-53).

            При кръста Христов стояли майката на Иисус и Мария Клеопова, Мария Магдалина и апостол Йоан, възлюбеният ученик на Господа. Понеже на другия ден бил великият юдейски празник Пасха, за да не останат на кръста телата на разпнатите и да загрозяват празника, юдеите побързали да ги снемат. За да ускорят смъртта на двамата разбойници, пребили им пищялите… А като дошли при Иисус и видели, че Той е вече мъртъв, не Му пребили пищялите, но един от войниците пробол с копие ребрата Му, от които изтекло кръв и вода, за да се изпълнят още две пророчества за Христа: ,,Кост Негова няма да се строши“ (Изх. 12:46, Числ. 9:12) и „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха“ (Зах. 12:10).

            Същата вечер Йосиф от Ариматея, виден член на Синедриона, таен ученик на Иисус, отишъл при Пилат, за да измоли тялото на Господа, та да Го погребе с подобаваща чест. След като Пилат позволил, Йосиф заедно с Никодим, също таен ученик на Иисус, снели от кръста тялото на своя Учител, помазали го според тогавашния еврейски обичай със смирна и алой, обвили Го в чиста плащаница и Го положили в нов гроб, изкопан в скала в собствената градина на Йосиф.

            Разпятието на Господ Иисус станало в шестия ден на седмицата, в който някога Адам протегнал ръка към дървото за познаване на доброто и злото и чрез което дойде грехът. Сега, в същия ден и час, пак на дърво – Христовия кръст – бе заличена нашата греховна присъда и загладена вината на нашите прародители. Първият Адам чрез своето непослушание въведе смъртта, а вторият Адам – Христос – чрез послушанието към Своя небесен Отец драговолно прие смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:8), чрез която победи смъртта и ни дарува живот вечен.

Поради Твоето неизказано милосърдие, Господи Иисусе Христе Боже наш, помилуй нас! Амин!

     В светия Велики четвъртък божествените Отци (които всичко добре са устроили, като са приели един след друг от светите Апостоли) са установили и са ни предали да спомним четири неща: свещеното умиване на нозете на апостолите от Господа, Тайната вечеря, сиреч установяването на тайнството св. Евхаристия, предаването на Господ Иисус Христос и несправедливия съд над Него.

     Понеже еврейската Пасха трябвало да се извърши в петък, в който ден действително трябвало да бъде заклана и Нашата нова Пасха — Христос (1 Кор. 5:7), то според божествените Отци, трябвало Христос да предвари Своето заколение и затова отпразнувал Пасха заедно с учениците Си един ден преди законната Пасха (Изх. 12:1-20). Тази вечер и нощ (четвъртък срещу петък) заедно с петъка у евреите се смята за един ден. Защото те не изчислявали времето както ние днес го изчисляваме – денонощие, а нощедневие, което и досега е запазено в църковната практика – новият ден започва от вечерта.

     Някога евреите празнували Пасха точно според предписанието на Закона – с препасани чресла, изправени (стоешком), с обути нозе, с тояга в ръка бързешком (Изх. 12:11) и без вино, докато по времето на Христос те яли според тогавашния римски обичай – лежешком, и употребявали вино.

     Христос извършил Пасха в дома на един йерусалимски жител, чието име не се знае. Според св. Атанасий това бил Зеведей, баща на апостолите Яков и Иоан. Когато настъпила нощ, Христос седнал на трапезата заедно с учениците Си, за да извърши еврейска Пасха. Преди самата вечеря, за да даде пример на смирение, Господ Иисус снел връхната Си дреха, препасал кърпа и умил нозете на Своите ученици. По време на вечерята Иисус отправил поучение към учениците Си – да се обичат един друг и да не се стремят към големство. Същата тая вечер е станало и вероломното предателство от Юда и учредяването на св. тайнство Евхаристия

Така след вечеря, Господ взел хляб, благословил го, преломил го и като подал на Своите ученици, казал: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, за вас преломявано, за опрощаване на греховете.“ След това взел чашата, благодарил, подал я на учениците Си и казал: „Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“ А след това добавил: „Това правете за Мой спомен.“ След като изпели хвалебна песен, Иисус и учениците Му излезли от горницата и се отправили за Елеонската планина. Тук Спасителят по обичай често прекарвал нощем на молитва. Междувременно Той казал на учениците Си, че тая нощ всички те ще се съблазнят в Него. Апостол Петър обаче възразил на това, уверявайки Го, че той е готов да положи душата си за своя Учител, и че дори и всички да се съблазнят и да се отрекат от Него, той няма да се отрече. На това обаче Господ казал, че преди още петел да пропее, Петър три пъти ще се отрече от Него.

Като дошли до едно място, наречено Гетсимания, Господ поръчал на учениците Си да поседнат там, взел трима от тях – Петър, Яков и Иоан, поръчал им да бъдат будни и да се молят, за да не паднат в изкушение, а Сам Той се поотдалечил, паднал на земята и започнал да се моли горещо на Своя небесен Отец, казвайки: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а, както Ти!“ Капки кървава пот падали на земята от божественото чело на Христос. На три пъти Той дохождал при тримата Си ученици и все ги заварвал да спят. Събуждал ги и отново отправял молитва към Отца – да Го отмине чашата на страданията. След третото моление дохожда пак при учениците Си и им казва: „Спете, прочее, и почивайте! Свърши се, дойде часът! Ето, Син Човечески се предава в ръцете на грешниците. Ставайте да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Докато Господ още говорел, ето Юда дохожда с множество войници и слуги на първосвещеника, въоръжени с ножове и колове. Защото Юда им беше дал знак: „Когото целуна, Той е. Хванете Го и водете зорко!“ И като пристъпил към Иисуса, предателят казал: „Радвай се, Учителю!“ и Го целунал. А Иисус кротко му казал: „Юдо, с целувка ли предаваш Учителя си?“ Тогава хванали, вързали Иисус и Го отвели първо при първосвещеника Ана, а след това и при първосвещеник Каяфа. Апостол Петър се опитал да защити Христос, извадил нож, замахнал и отрязал ухото на един от слугите на първосвещеника. Христос обаче заповядал на Петър да вложи ножа в ножницата, защото всеки, който се залавя за нож, от нож ще умре.

     Тая нощ над Христос се извършва неправеден съд от страна на еврейския Синедрион.

     Сутринта Господ Иисус бил заведен в преторията и изправен на съд пред римския прокуратор Пилат Понтийски.

По неизказаното Твое милосърдие, Христе Боже, помилуй нас! Амин!

        

            В светата Велика сряда божествените Отци са заповядали да се прави спомен за жената грешница, която помаза с миро Господа. Това е станало малко преди спасителните Му страдания.

            Когато веднъж Иисус бил във Витания, в дома на Симон Прокажени, пристъпила към Христос една жена и изляла върху главата Му скъпоценно миро. Възпоминанието за тая жена е установено съгласно думите на Спасителя – да се разказва по цял свят за онова, което тя извърши, подбудена от най-топла обич към Него – Спасителя – Господ Иисус Христос.

            Кое подбуди жената грешница към това дело? – Любовта и разкаянието. Тя навярно ще да е била видяла преди това как Христос състрадателно се отнася към всички грешници и особено сега – как Той влязъл в дома на един прокажен, който съгласно закона трябвало да бъде считан за нечист и лишен от общение с човеците. Навярно тя ще да е помислила, че щом Христос е могъл да излекува един прокажен, ще може да излекува и нейния душевен недъг. И така, когато Господ Иисус бил на вечеря, тя изляла върху главата Му миро, което струвало 300 динария. Равняващи се на 30 сребърника.

            Учениците на Христос и особено Юда изразили недоволство от това прахосване на драгоценната течност, която можело да бъде продадена и получените пари да бъдат раздадени на бедните. Но Христос се застъпил за жената да не пречат на доброто ѝ намерение. Защото, изливайки върху главата Му миро, тя Го приготвила за предстоящото Му близко погребение. За това именно, което тя извърши, ще се разказва по цял свят.

            Някои смятат, че тази жена е една и съща с жената, за която всички евангелисти споменават във връзка с изливане миро върху Господ Иисус. Св. Иоан Златоуст обаче смята, че жената, за която говори св. евангелист Йоан при подобен случай, е друга – сестрата на Лазар, жена честна и почтена. Очевидно светите евангелисти повествуват за няколко сходни, но все пак различни случаи. Събитието, за което днес споменаваме, е това, за което повествува св. евангелист Матей, станало два дни преди Пасха във Витания, в дома на Симон Прокажени.

Христе Боже, Който бе помазан с драгоценно миро, избави ни от страданията, които ни сполетяват, и ни помилвай, защото си благ и човеколюбец! Амин!

В светия Велики вторник спомняме притчата за Десетте девици. За предмет на тая притча Господ Иисус взел един тогавашен местен обичай – младоженците да бъдат посрещани от девойки, носещи запалени лампади. Така младоженците тържествено са били въвеждани в брачния чертог и придружаващите ги са участвали в сватбеното пиршество.

Господ Иисус е представен в притчата като жених на Църквата. Дошло времето, когато според Неговите пророчески думи, Жени­хът трябвало да се отнеме от сватбарите (Мат. 9:15), т. е. когато Христос трябвало да бъде хванат и предаден на мъчение и смърт. А това са тъкмо дните на Страстната седмица. Затова очевидно е наредено тая притча да се чете тъкмо днес. По тая причина и богослужението през първите три дни на Страстната седмица се нарича „Последование на Жениха“.

Основната мисъл на притчата е духовното бодърстване, което се предпоставя от неизвестността на Второто Христово пришествие и на собствената наша смърт, а също и от необходимостта винаги да бъдем готови за посрещането на Гос­пода и за смъртния час. Тази е главната идея и на тропара на утрената през първите три дни от Страстната седмица: „Ето Младо­женецът иде в полунощ и блажен е оня раб, когото Той намери буден. Недостоен пък е оня, когото намери заспал. Затуй, внима­вай, душо моя, да не те налегне безгрижен сън, та да не би да бъ­деш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врати на Божието царство, но стресни се прочее и казвай: „Свят, свят, свят си Боже, чрез Богородица помилуй ни!“

Притчата за десетте девици разкрива и друга една мисъл: значението на милосърдието за влизането в брачния Христов чертог – Небесното царство (Мат. 22:2). Петте неразумни девици са били също чисти и девствени както и другите техни пет дружки. Ценно, наистина, е девството, но само то не е доста­тъчно за нашето спасение. Нужна е преди всичко дейна и състрадателна любов (Мат. 25:34-36). А тъкмо това е липсвало на петте неразумни девици, защото не им стигнал елей в светилниците. А думата „елей“ на гръцки означава не само масло, но и милост. Неразумните, при това не проявили и духовна бодрост, поради което и били заспали. А това ще рече, че смъртта ги е намерила неподготвени. И когато среднощ се чул вик: „Ето Младоженецът иде! Излезте да го посрещнете!“ – те се събудили и, като видели че маслото им се привършило и светилниците им почнали да гаснат, поискали от мъдрите да им дадат от своето масло. Те обаче им отказали, за да не би да не стигне и на тях и ги пратили при про­давачите да си купят, т. е. да идат при бедните и нуждаещите се и да проявят към тях милосърдие. Когато обаче те отишли да си ку­пят масло, ето Младоженецът пристигнал. Будните девици Го посрещнали и влезли заедно с Него в брачния чертог, и вратите след тях се затворили. След това дошли и другите девици, почнали да хлопат на вратите и да викат: „Господине, Господине, отвори ни!“ В отговор на техния призив се чул отвътре глас: „Истина, истина ви казвам, не ви познавам!“ И тъй бъдете будни – за­вършил притчата Си Господ – защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески“ (Мат. 25:13)!

Поуката от притчата е ясна:, ние трябва да бъдем винаги готови да посрещнем Небесния Жених Господ Иисус Христос, при вто­рото Му славно пришествие, защото не знаем кога то ще стане. Трябва да бъдем също готови и за смъртния час, защото и той ненадейно ще дойде като нощен крадец. Особено пък трябва ду­ховно да бодърствуваме в тия дни на Господните страдания. Оня, който не полага грижи да поддържа в изправност своята духовна лампада с достатъчен запас от елей, т. е. оня, който не проявява милост към своите страдащи братя, той няма да влезе в Небесното царство.

Младоженецо Xристе, направи ни участници заедно с мъдрите деви в Твоето Небесно царство и ни причисли към избраното Твое стадо, защото си благ и човеколюбец! Амин!

    В този ден — Велики понеделник — правим възпоминание за Иосиф Прекрасни и за изсъхналата смоковница, понеже са свър­зани със страданията на Христос — старозаветният Иосиф се приема като предобраз на страдащия Христос, а изсъхването на безплодната смоковница е станало на днешния ден, когато започ­ват изкупителните страдания на нашия Спасител.

    Иосиф бил любим син на патриарх Иаков. В знак на особена родителска обич Иаков направил на Иосиф шарена дреха, поради което неговите братя му завидели. По-сетне завистта на братята към Иосиф се превърнала в омраза, особено когато Иосиф им раз­казал два свои съня. А ето и самите сънища: Иосиф и братята му връзвали снопи на нивата. Неговият сноп се изправил, а снопи­те на братята му го заобиколили и му се поклонили. Друг път Иосиф сънувал, че слънцето, месецът и единадесет звезди му се поклонили. Иосиф разказал тоя сън на баща си. Той обаче го смъмрал и казал: „Нима аз, майка ти и братята ти ще ти се поклоним?“ Когато веднъж Иаков изпратил Иосиф на полето да навести братята си, те като го видели отдалеч, рекли помежду си: „Ето, нашият съновидец идва!“ Тогава те се надумали да го убият и да кажат после на баща си, че лют звяр го бил разкъсал. Най-възрастният брат Рувим обаче увещавал братята си да не проливат братска кръв, но да хвърлят момчето в една яма. Рувим имал намерение после да го избави и върне при баща му. Не след много вре­ме по това място минали измаилитски търговци на път за Египет. Тогава Иуда предложил на братята си да продадат Иосиф на тези търговци. Братята го послушали. Иосиф бил продаден за 20 сре­бърника и откаран в Египет и тук бил продаден на царедвореца Потифар. Братята взели дрехата на Иосиф, заклали един козел и я напръскали с неговата кръв. След това занесли на баща си окървавената дреха и казали: „Виж, тая дреха, да не би да е на сина ти?“ Иков веднага познал дрехата и казал: „Това е дрехата на сина ми; лют звяр го е изял. Навярно Иосиф е разкъсан.“ Раздрал от скръб дрехите си  и оплаквал любимото си чедо много дни.

    Понеже Иосиф бил млад и много красив, жената на Потифар го харесала и искала да го склони да съгреши с нея. Но целомъд­реният юноша решително отклонил нейното греховно предложе­ние и избягал. Жената обаче успяла да задържи връхната му дреха и надала вик за помощ. Когато нейните слуги дошли, за да видят какво става, безчестната жена обвинила Иосиф, че бил искал да посегне върху честта и. Иосиф бил хвърлен в тъмница. Тук той изтълкувал сънищата на двама служители на фараона — хлебар и виночерпец. Съгласно тълкуванията на Иосиф, първият бил осъ­ден на смърт, а вторият бил оправдан и върнат отново на по-ранш­ната му служба. Преди обаче да бъде пуснат, Иосиф помолил виночерпеца да си спомни за него пред фараона. Но както често става, че бързо забравяме стореното ни добро, тъй и виночерпецът, след като излязъл от тъмницата, скоро забравил за Иосиф.

     Минали две години. Случило се, че и сам фараонът сънувал два съня: седем тлъсти крави излезли из реката и пасели в тръсталака. Ето, че след тях излезли други седем мършави, които изяли тлъстите. Сънувал също, че седем пълни житни класа израснали на едно стъбло, а сред тях израснали и други празни, които по­гълнали пълните. Като се събудил фараонът бил смутен от тия сънища и повикал своите мъдреци да му ги разтълкуват, но никой не можал. Едва тогава виночерпецът си спомнил за Иосиф и оба­дил на фараона за него. Фараонът веднага пратил да повикат Иосиф, който с Божия помощ правилно разтълкувал сънищата. А те и двата имали един и същ смисъл: ще настанат седем плодо­родни години, а след тях и други седем неплодородни. По съвета на Иосиф фараонът трябвало да си постави човек, който в продъл­жение на първите седем плодородни години да прибира и съхра­нява богатата реколта, за да може народът и добитъкът да прежи­веят през време на гладните години. Фараонът поставил Иосиф на тая тъй важна работа. Иосиф се прославил със своята мъдрост, бил възвеличен като спасител на народа и заел второ място след фараона над целия Египет.

     Дошли неплодородните години. Настанал глад не само в Еги­пет, но и в Палестина, гдето живеели родителите и братята на Ио­сиф. Принудени прочее от глада, те дошли в Египет. Когато Ио­сиф научил за това, наредил да дойдат при него. Те обаче не го познали. След няколко трогателни срещи, при които Иосиф не се откривал на братята си, най-сетне като не можал да задържи накипелите си братски чувства, за голяма тяхна изненада, той им се открил. След това Иаков заедно с цялата си челяд се преселил в Египет. Преди смъртта си той благословил дванадесетте си сина и склопил очи. Тук, в Египет починал после и Иосиф, като оставил завинаги светъл спомен на целомъдрие и духовна красота. Той се смята за предобраз на Христос, понеже и Христос бе пострадал поради завист от Своите сънародници-евреи, продаден бе от Своя ученик за 30 сребърника, хвърлен в мрачна тъмница, положен бе в гроб, възкръсна самовластно от него, възцари се над духовния Египет, т.е. победи греха и управлява света. В тайнствената пше­ница Той ни дава Самия Себе Си за храна, бидейки хляб, слязъл от небето (Иоан 6:41).

Днес спомняме и изсъхването на безплодната смоковница. Евангелист Матей, след като говори за тържествения вход на Христос в Иерусалим, повествува: „А на утринта, връщайки се (от Витания) в града, (Иисус) огладня. И видя край пътя една смоковница, отиде при нея и, като не намери нищо на нея, освен едни листа, каза и: Занапред да няма вече плод от тебе во веки! И смоковницата веднага изсъхна. Като видяха това, учениците се почудиха и казаха: как тъй веднага изсъхна смоковницата!“

 Някои под смоковницата в случая виждат еврейската Синагога, в която Христос не намерил достоен плод, а само сянката на Моисеевия закон. Христос обаче и това и отне, като я направи съвсем да изсъхне. Но, навярно някой би казал: „Защо ли бездушното дърво бе наказано, без да е съгрешило?“ Очевидно Господ е проклел безплодната смоковница, за да ни даде с това поука, че такава ще бъде и съдбата на всички, които се окажат като нея безплодни.

    С молитвите на Прекрасния Иосиф, Христе Боже, помилуй нас!   Амин!