Лк. 13: 10 – 17, Зач. 71
Господ Иисус Христос посетил земята в сила и смирение, за да научи хората на боголюбие и човеколюбие. Самите хора са безсилни; боголюбието им дава сили. Те са горди; човеколюбието ги изпълва със смирение.
От боголюбието идва и човеколюбието. От чувстването на божествената сила идва и смирението. Всяко човеколюбие без боголюбие е измамно; а всяка друга сила, освен божествената, е горделива и немощна. Но човекът се спрял на нещо трето, което не е нито боголюбие, нито човеколюбие; избрал е самолюбието – ограда, която го отделя от Бога и от хората, и напълно го изолира.
Обичайки единствено само себе си, човек всъщност не обича нито Бога, нито хората. Той даже не обича и човека в себе си; той обича само своята представа за себе си, своята самоизмама. Ако обичаше човека в себе си, същевременно би обичал и образа Божий в себе си и скоро щеше да стане боголюбив и човеколюбив. Защото би търсил и в другите хора човека и Бога – обектите на своята любов.
Но самолюбието изобщо не е любов, а отричане на Бога и презрение към хората, било то явно или прикрито.
Самолюбието не е любов, а болест, и то болест тежка, която неминуемо води след себе си и други болести. Както варицелата неминуемо хвърля в огън цялото тяло, тъй и самолюбието хвърля в огъня на завистта и гнева цялата душа. Самолюбивият човек е изпълнен със завист към онези, които са по-добри от него, или са по-богати, или по-учени, или повече почитани от хората. А със завистта неразделно върви и гневът като пламък от огъня; скритият гняв, който понякога избива, и избивайки, разкрива цялата грозота на болното човешко сърце, поразено от отровата на самолюбието.
Днешното евангелско четиво ни показва една ясна картина на Христовото човеколюбие – от една страна, и грозотията на фарисейското самолюбие, завист и гняв – от друга.
В една от синагогите Той поучаваше в събота; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи. Съботният ден бил за евреите ден за обща молитва, както за нас християните е неделният ден. И макар че Господ Иисус често отивал и се усамотявал в пустинята, където прекарвал цели нощи в молитва, Той не избягвал и общата молитва с народа в синагогата. По обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, казва за Него евангелистът на друго място (Лк. 4: 16). Той, значи, имал обичай да ходи в молитвения дом и не избягвал всенародната молитва. Ако това за Него и да не било необходимо, Tой го правил от смирение и за наша поука. И днес ще чуете от мнозина гордо да казват: „Аз се моля вкъщи и не ми е необходимо да ходя за молитва в храма!“. Така говорят безумието и гордостта. А Христовият пример ясно ни учи, че трябва да се прави и едното, и другото: тайно да се молим в усамотение и явно – в църквата с останалите братя.
Но Господ не ходил в храма само да се моли, а и да учи хората. Много пъти в храма Той тълкувал Свещеното Писание и колко много пречудни поучения дал на човеците, които не са записани в Евангелието! И всички… се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му (Лк. 4: 22). Много, премного от тези благодатни думи не са достигнали до нас, но все пак до нас е достигнало толкова, колкото е достатъчно за нашето вразумяване и спасение.
Но Господ Иисус ходил в храма и за да помага на хората с чудните[1] си дела и така да засвидетелства Своето Божество и Своето Месианство. Такова чудно дело Той извършил и в този случай, за който иде реч в днешното Евангелие. В синагогата била дошла и една прегърбена жена, прегърбена от зъл дух, и то прегърбена не за седмица, за месец или за година, а за цели осемнадесет години. И не можеше никак да се изправи. Превила глава до колене, тя, бедната, не можела да види нито звездното небе над себе си, нито лицата на хората около себе си. Така злият дух се постарал да осакати потомците на Адам и Ева, мамейки ги, че само да го послушат и ще станат като богове! И вместо да станат богове, човешките праотци изведнъж се оказали облечени в животински кожи и в прах, а тази тяхна потомка била така ужасно прегърбена, че изглежда от вида ѝ хората ги побивали тръпки, и всявала страх в животните. Ето „божествената“ участ, която дяволът обещал на хората! И не можеше никак да се изправи. Осемнадесет години не могла да се изправи, пълзяла по земята, превила като лък глава върху колената. Живот ли е това? Не е живот, а наказание. Недъгът на тази жена бил толкова страшен и така продължителен, че тези, които я виждали за първи път, се отдръпвали от нея, а онези, които я виждали постоянно, не гледали на нея като на човешко същество, а като на криво сухо дърво, което не става за нищо друго освен да се отсече и хвърли в огъня. Това коравосърдечие на хората към осакатените не е по-малко осакатяване от недъга.
Но ето го Човеколюбеца, Който с внимание и съжаление гледа образа на това бедно човешко същество, и Който в него не вижда криво сухо дърво, а дъщеря на Авраам, душа, сътворена от Бога и достойна за Божията милост.
Като я видя Иисус, повика я и рече ѝ: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога. Това дивно чудо Господ направил не по нейна молба, нито по вярата на тази жена, а по Своя собствена подбуда и сила. Това не е ли ясно опровержение на всички онези, които злорадо биха искали да умалят Божественото величие на Христовите чудеса, казвайки, че тези чудеса са били възможни само поради автосугестията на онези, над които те станали. Има ли следа от някакво знахарско самовнушение при тази прегърбена жена? Тя даже не можела да види от своето прегърбване Христовото лице. Тя не молела Христа за милост и по никакъв начин не изразила своята вяра в Него. И не само това, но жената не била и близо до Христос, нито пък първа отишла при Него, а Той я повикал. Като пастир, който вижда своята овца, заплетена между тръните, полумъртва и безгласна, и първи я повиква! Така и милостивият Господ, Добрият Пастир, първи призовал Своите овце, завързани от сатаната. Първо Той се обърнал към нея: Жено! Не казва: „Ей ти, сакатата!“ нито: „Нещастнице!“, нито: „Сянко на живота!“, а: Жено! Само с тази дума Той възвръща нейното изгубено достойнство. След това я избавя от болестта и накрая възлага пречистите си ръце върху нея. Та дарът, който дава небесният Дарител на земнородните, да е съвършен! Първо – милостив поглед, второ – всемогъща дума, трето – милваща десница. От всичко това тази жена била лишена цели осемнадесет години. Но Той ѝ го дава. Защото, ако някой и да се е бил съжалил над нея, то не е било чистосърдечно, а примесено със страх за себе си и със собствена гордост; и ако някой и да я е заговарял, заговарял я е по необходимост и се отдръпвал от нея; и ако някой пак по необходимост трябвало да се допре до нея, я докосвал с върха на пръстите си, бързайки по-скоро да ги измие. А Господ Иисус нарочно я извиква при Себе Си, казва ѝ целителни думи и възлага върху нея Своите лекуващи ръце. Той се отнася към тази непозната жена като Отец към Своята дъщеря. Ако такава милост била оказана на черната земя или на яркото слънце, земята би трябвало да се разтресе и слънцето да заплаче. Но тази милост била дадена на прегърбената жена и жената веднага се изправи. Как се изправил кривият гръбнак, без да се счупи? Как се раздвижил без болка неподвижният врат? Трябвало, казват в наше време безумните, милиони години маймунският гръбнак да се изправи и маймуната да стане човек! Така говорят, защото не познават силата и всемогъществото на Живия Бог. Ето, вероятно е трябвала една секунда, та от една дума на Господ Иисус да се изправи гръбнакът на жената, много по-крив от маймунския гръбнак! Но как се изправил гръбнакът? Как се раздвижил вратът? Как сакатата станала здрав човек? Как завързаната овца се отвързала? Как безгласната мумия добила глас и се решила да проговори? Не питай за всичко това, а върви и слави Бога, както и онази жена го славила. И тя веднага се изправи и славеше Бога. Виждате как, като оздравяло тялото на тази жена, и душата ѝ оздравяла! Защото само здравата душа знае да слави Бога за всяко добро, откъдето и да дойде, докато болната душа, забравяйки за Бога като Дарител, благодари и слави смъртните ръце, чрез които Бог често дарява Своите дарове. А Господ точно на това искал да научи хората – винаги да въздават благодарност и слава на Бога. Той заповядал на изцеления гадарински бесноват: Върни се в къщата си и разказвай какво ти стори Бог (Лк. 8: 39). И навсякъде, където Господ правил големи чудеса, хората се чудеха и славеха Бога. Затова Христос, при раздялата с този живот, могъл да каже: [Отче] Аз Те прославих на земята (Иоан 17: 4)! Това не е ли укор към нас, които, като направим нещо добро на хората, искаме те да хвалят нас, вместо Бога? Всяко добро, което получаваме от хората, не го получаваме от хора, а чрез хората. Праща го Отец в дар на Своите деца чрез Своите деца. Защото това извършват Неговата радост и Неговото благоволение. Нему принадлежат всичката слава и всяка благодарност – във всички времена и през цялата вечност.
Но с това евангелският разказ не завършва. Досега сме чули само за чудото на светлината, а сега, ето, да чуем и за чудото на тъмнината.
При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден. Това са думи на озлобения син на тъмнината. Сякаш че сатаната, като излязъл от прегърбеното тяло на жената, влязъл в него! Това са думи на самолюбие, следвано от своите неразделни придружители – завистта и гнева. Христос лекува, а той [началникът на синагогата] различава дните! Христос развързва от сатанинските връзки един човешки живот, а той различава дните! Христос изгонва злия дух, а той се гневи, че го изгонва през тази, а не през онази врата! Христос отваря пред хората небето и показва живия Бог, а той се сърди, че Той отваря небето сутрин, а не вечер! Христос със свещ влиза в тъмницата при затворниците, а той Го укорява, че не отлага това за друг ден! Наистина, този началник е своеобразен чудотворец! Намислените в неговото сърце чудеса са ужасяващи, само дето нямал сили да ги направи. В този миг, ако би могъл, той би направил и Христос, и изцелената жена, и всички присъстващи, които се удивлявали от Христос, на прах и дим. И ако можел, би заповядал половината град да потъне в земята, само и само да не се случело онова, което станало в неговото безсилно и злобно присъствие. Но всичките тези черни дяволски чудеса лежали безсилни в неговото сърце и едва можели да достигнат от сърцето до езика и да изрекат своето име. Името им е сатана, а презимето – ад. Вижте колко страхливо и подло е накърненото самолюбие! Този самолюбив началник не се осмелява да укори Христос, а укорява народа. Всъщност, в сърцето си той укорява само Христа, а не народа, но езикът говори друго. Та в какво е виновен народът? Ако някой е виновен за това добро дело, виновна е онази изцелена жена. Но в какво е виновна и тази бедна жена? Тя не отишла при Христос и не го молела да я изцели. Напротив, Христос я повикал и излекувал, абсолютно без тя да има надежда, и без никакво очакване на когото и да било в синагогата. Ясно е, значи, че ако някой е виновен за всичко това, виновният е Христос. Но началникът на синагогата не смее да погледне Христа в очите и да каже: „Ти Си виновен!“, а отправя своето жило към целия народ и укорява всички. Има ли по-очевидно и по-подло лицемерие? Затова Господ го нарича лицемер: Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден? Господ познава човешките сърца и знае, че началникът на синагогатасъс сърцето си отправя упрека си към Него, макар с езика си да упреква народа. Знаейки това, Господ не може да допусне народът да търпи упрек за онова, за което е отговорен само Той. По-светъл от слънцето и по-чист от кристал, Господ не може да лицемери, т.е. да се преструва на неразбиращ, и да мълчи, когато някой друг е укоряван заради Него. И затова, докато безсилният и невинен народ мълчи и търпи несправедлив упрек от страна на своя началник, Господ отваря уста и казва на началника: Лицемерецо! –защото чете в неговото сърце. Нима в събота да помагаме на животните, а на хората – не? Магарето не остава и един ден неразвързано от яслата и извеждано от тъмнината на светлина и въздух, а тази жена осемнадесет години стои неразвързана от сатанинското проклятие, а ти се сърдиш, че ѝ е дадена свобода? Наистина, сатаната и тебе е свързал не по-малко от нея. Но на нея е завързал главата за колената, а на тебе – душата за съботата. Ето, тя се отвърза, а ти оставаш вързан. Защо и ти не се отвържеш? Съботата[2] е дадена на хората, за да им напомня за Бога повече отколкото другите дни. Изцелението на жената не напомня ли по-добре за Бога, отколкото днешната събота, и по-добре от всичките съботи от Моисея до днес? Не е ли, значи, това дело по-голямо от съботата? И нима не виждаш, че тук е Онзи, който е по-голям от съботата? И не само от съботата, а и от храма (Мат. 12: 6)? Нима не чувстваш ти, низши началнико на синагогата, че пред тебе стои Началникът на човешките души? О, да би ти знаел как всички дни и нощи, пред Неговия поглед, бързо се вливат в едно и също устие – във вечността!
Но ето, Господ оказва още и чест на тази тъжна жена – нарича я дъщеря Авраамова! С това Той не само иска да покаже величавата ценност на живата човешка душа въобще над безсловесните творения, каквито са волът и магарето, а още и да извиси тази прегърбена и свързана жена над този лицемерен началник на синагогата. А че тази жена била благочестива и богобоязлива, първо се вижда от това, че въпреки страшния си недъг тя се потрудила да дойде в синагогата, да слуша Божието слово и да се помоли Богу; и второ – от това, че щом оздравяла и се изправила, тя веднага започнала да слави Бога. Така и праотецът Авраам бил благодарен на Бога за всяка добрина, а търпелив в страданията, и то без ни най-малко колебание в своята вяра в Бога. Това, значи, е истинска дъщеря Авраамова, и то не само по кръв, а и по търпението и благочестието; и то по-вярна Авраамова дъщеря от този началник, който, както и всички еврейски началници, се гордеел със своя произход от Авраама. Всъщност, той е предател на Авраама, а тази жена е истинска дъщеря Авраамова. Как да не ѝ се помогне? Какво пречи съботата? Съботата била определена за почивка на човека. Господ благослови съботния ден (Изход 20: 11). Но не трябва ли и душата да си почине, а само тялото? А душата не си почива с бездействие и излежаването като тялото, а с дела на милосърдие и с дела богоугодни. Това е истинската почивка за душата, защото тя укрепва нейното здраве и увеличава силата и радостта ѝ. Без съмнение, в празнични дни ние трябва да се грижим за добитъка, но още повече да правим добрини на хората. Господ не забранява в празничен ден да се полагат грижи за вола и за магарето и да се отвързват и водят на водопой, ала преди това заповядва да се вършат добри дела за хората. Такъв е бил смисълът да се празнува седмият ден, такъв е бил духът на Божия Закон. В своята духовна слепота и морално пропадане еврейските началници са могли само да видят буквата на закона и да обожествяват тази буква. Така законът, вместо да бъде водач по пътя на този живот, се превърнал в труп, когото те влачели зад себе си. Вместо Законът да им бъде запалена свещ в мрака, той станал загаснала пепел в златен светилник, на който те се кланяли, както някога техните предци пред златния телец. Но в този случай не ревността за закона разярила началника на синагогата против Христа, а по-скоро неговото болно самолюбие. Кой може в синагогата да се изявява като по-силен, по-мъдър и по-милостив от него? Той уж ревнува за Закона, а всъщност с езика си цеди гной от своето наранено сърце! Затова Господ го нарича лицемер.
Със своя остър като меч и ясен като слънце отговор Господ затворил устата на началника и засрамил не само него, а и всички Свои противници.
И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него. Колко е леко да се защити човеколюбивото дело! Бог стои зад такова дело като свидетел и щит и доброто дело дава непреодолимо красноречие на езика. Знаейки всички тайни на небето и на земята, Господ Иисус знае и тази тайна, в която се съмняват маловерните, които търсят адвокат и за доброто дело, както и за лошото. Затова Господ съветва Своите ученици, когато ги заведат в синагогите, съдилищата и пред управниците: Не се грижете как или що да говорите…, защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас ((Лк. 12: 11 – 12; Мат. 10: 19 –20)! Вижте как архидякон Стефан отговаря пред своите мъчители! Па как отговарят и някогашните рибари Петър и Иоан! Па апостол Павел! Така не говорят нито адвокатите, нито изобщо смъртните хора – така само Бог говори. Още в старо време премъдрият цар пророчески изрекъл една евангелска истина: Кроежите на сърцето принадлежат човеку, но отговорът на езика е от Господа (Пртч. 16: 1). Христовият отговор на началника на синагогата е такъв, че докарал срам на противника и радост на целия народ. Народът се радва, защото вижда в Неговите думи блясъка на победата на доброто над злото, както преди това го видял в Неговото чудо над прегърбената жена, както и в многото други славни Негови дела. А целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него. Тъкмо що било извършено и разгласено едно славно дело, следвало второ, трето и т.н. И едното чудо потвърждавало другото; всяко следващо свидетелствало за предходното, а всички заедно носили радост на безрадостните и надежда на обезнадеждените, утвърждавали вярата в слабоверните, подкрепяли добрите по пътя на доброто и ги отвръщали от лутане по пътя на заблудата, навсякъде били тема на разговори между хората, че Бог е посетил Своя народ, и че е близо Божието Царство.
Днешното Евангелие е достатъчно поучително дори и когато се чете повърхностно; но то има и един свой, вътрешен смисъл, особено поучителен за нашия духовен живот. Прегърбената жена означава прегърбения ум на всеки един, който не стои близо до Христос Господ. Ако има прегърбен ум, човек не може сам, със собствена сила, да се изправи към Бога и небето, а непрестанно пълзи по земята, храни се със земята, учи се от земята и тъжно се весели от земята. Същевременно прегърбеният ум е слаб и ограничен, защото той става зависим от чувствата; той вярва само на чувствата; той търси своя произход между животните; той търси своето задоволяване в храната и питието, той не познава Бога, нито духовния свят, нито пък безсмъртния живот, та затова не знае нищо високо за небесната радост – безутешен е, страхлив е, изпълнен е с мъка, тъга и злоба. Господ Иисус Христос вика такъв ум, за да го изправи, просвети и възрадва. Ако той бързо пристъпи към Него, както онази прегърбена жена, наистина ще бъде изправен, просветен и възрадван и със собствената си сила ще прослави Бога. Ако не пристъпи към Него, той ще потъмнее и съвсем ще умре в своите грехове, както е казал Господ на невярващите евреи: В греха си ще умрете (Иоан 8: 21). Така става с чувствения ум, земния, прегърбения до земята, пълзящия по земята. Но не се случва нещо по-добро и със слабосилния и отслабнал от греха ум, който не вярва, че не е истина онова, което той смята за такава, а няма сили да се отърси от неистината и да пристъпи към истината. И като чуе призива на истината, той веднага намира претекст, казвайки: „Днес е събота, не мога – Ти не ме викаш в удобен ден!“. Или: „Твоят призив е остър, не мога – трябваше да ме повикаш с други думи!“. Или: „Аз съм млад и буен, не мога – трябва да почакаш с твоя призив, докато още малко се помотая с празни дела!“. Или: „Аз имам жена и деца, не мога – трябва първо за тях да се погрижиш и тогава да ме повикаш!“ И още второ, и десето, и стотно! Разслабеният ум винаги ще намери смехотворна причина, за да не пристъпи към истината. А истината го вика веднъж, дваж, триж и отминава, а разслабеният ум остава да пълзи в праха и умира в грехове. А който в този живот отхвърли истината, [за него] неочаквано ще дойде смъртта. Ще го грабне и ще заключи след него вратата на земния живот. Такъв нито ще може да дочака връщане в този живот, нито – покаяние в онзи, нито – милост на Божия съд.
А смъртта е близо и Божият съд е близо – две страшни напомняния за това, че и нашето покаяние трябва да бъде близо. Ако нашето покаяние не бъде близо и по-скорошно от смъртта и Божия съд, то тогава завинаги ще бъде далеч от нас. Сега то е в нашата ръка и ние можем да се възползваме от него още за някое кратко време. Да побързаме, значи, да се възползваме от покаянието, защото то е първото лекарство за човешката душа. Само като се покаем, тогава ще ни се отвори следващата врата и ще ни се каже какво трябва да правим по-нататък. Докато човек е в това смъртно тяло, неговият дух, по-малко или повече, винаги е прегърбен. Но Христос призовава всички прегърбени по дух, душа и ум. Той единствен може да изправи онова, що целият свят с пъклена сила изкривява. Човече! Жено! Дете! – Той ни призовава, желаейки с тези имена да възвиси нашето достойнство и да прикрие нашите истински посрамени и огрешени имена: „Слепци!“, „Сакати!“, „Прокажени!“, „Просяци!“ – и желае да изправи и почисти замлъкналите и задръстени с кал тръби на духа, и да ги направи гласовити тръби на Божията слава. Та да затръбят за нея и ние да се прославим в Царството на светлите ангели и прославените светии на небето, в Царството на Христос – нашия Бог.
Нему слава и хвала заедно с Отец и Дух Свети – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – мощни (бел. прев.).
[2] За нас, християните, това е неделята (бел. прев.).