Разказваш за смъртта на твоя баща. Като уважаван и заможен човек той имал много приятели – влиятелни и богати. Но преди смъртта си не искал да види нито един от тях. Често заръчвал да извикат при него единствено Кръсте обущаря. А този Кръсте нямал нищо друго освен вяра и доброта. И когато Кръсте идвал, умиращият не му казвал нищо – взимал ръката му, държал я така и мълчал. А когато идвал някой от неговите богати приятели и съдружници, той само махвал с ръка – да си върви. Питаш: какво означава това?
Това означава, чедо мое, че пред лицето на смъртта човек е искрен. Не желае лицемерие да се докосва до него. При раздялата с този свят душата търси само най-доброто в него – вярата и добротата. „Защото Твоята доброта е по-добра от живота” – казва Пророкът (Пс. 62:4). Всъщност той се обръща към Бога. Но Божията доброта струи чрез добрия човек. Наведи се над постелята на умиращия и му припомни имената на великите земни царе, завоеватели, властници, богаташи, учени, художници. Никаква полза! Тези имена не му говорят нищо. Всичко това е далеч от душата му като отдавна забравен сън. Когато говорели на един умиращ владетел за велики хора, подобни нему, той с въздишка казал: „Не ми говорете за онези, които оставям, а за онези, при които отивам“. А един руски княз, когото ласкателите продължавали да ласкаят и в смъртния му час, сърдито викнал: „Мина времето за това! Говорете ми сега за по-добрите от мене!“
И тъй, умиращият е искрен и търси над всичко пламъка на добротата -да го стопли, да го обгърне със светлината си и да го окуражи.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски